Многобройни двойки вече са довършили изречението „Любовта ни е…“. Тя пита хората какво е Любовта и после „натиска спусъка“
Старозагорката Надежда Владимирова по професия е счетоводител. Обикновено повелителите на дебита и кредита събират числа, а тя събира и определения за Любовта. През деня работи с баланси, отчети и точност до последната цифра. В свободното си време обаче заменя калкулатора с фотоапарат и започва да търси онова, което не може да бъде нито изчислено, нито осчетоводено – човешката близост. Така в началото на 2026 г. се ражда проектът „Любовта ни е…“, докато тя подготвя тематична изложба за Любовта. Идеята изглежда проста: спираш непознати двойки, задаваш им един-единствен въпрос и ги снимаш. Само че простите въпроси често се оказват най-трудните. Защото как се побира любовта в няколко думи? И какво се случва, когато двама души трябва да си припомнят това насред оживена улица? Оказва се, че тогава градският шум остава някъде на заден план. Хората започват да се гледат по-различно, да се усмихват, да спорят, да се прегръщат. А фотографът вече не е просто човекът зад обектива, а свидетел на кратки, истински човешки истории. Досега Надежда Владимирова е събрала над 50 истории на влюбени двойки.
За това как се снима чувство, защо непознатите понякога се доверяват по-лесно от познатите и какво научаваш за Любовта, когато десетки хора ти я разказват със свои думи, разговаряме с Надежда Владимирова.
– Надя, Вие заставате зад фотоапарата и улавяте чуждата любов. Но ако някой насочи обектива към Вас и Ви попита „Любовта ни е…“, какво бихте искали да остане в този кадър и бихте ли скрили нещо?
– Ако обективът беше насочен към мен, бих искала в кадъра да остане усещането за доверие и свобода, която усещаш, когато си с правилния човек. Не бих скрила нищо, защото Любовта е красива именно в своята уязвимост. За мен Любовта e крила и полет, тя е силата, която ти дава възможност да постигнеш всичко, когато до теб има някого, който вярва безрезервно в теб. Но тя е и онова място, където можеш да си позволиш да си слаб, отчаян, нуждаещ се от прегръдка. Това бих искала да се види на снимката.
– Спирате напълно непознати хора, за да ги попитате за най-интимното им чувство. Кой беше моментът, в който усетихте, че това вече не е просто фотографски проект, а среща с човешката душа?
– Този момент настъпва всеки път, когато видя как хората се променят, след като им задам въпроса. Проектът е интерактивен – аз не просто „крада“ един момент, а ги карам да съпреживеят връзката си в тези няколко минути. Когато двойката спре, погледне таблото и започне да мисли какво е Любовта за тях, между тях се задвижва истинска магия. Те започват да се усмихват, поглеждат се закачливо, очакващо. А когато са готови с отговорите и застанат за снимка, се отпускат, прегръщат, целуват се. Забравят за мен, за улицата, за шума на града. Тогава разбирам, че докосвам душите им.
– Случвало ли Ви се е някоя история да промени начина, по който Вие самата разбирате Любовта?
– Не бих казала промени, но по-скоро всяка история разширява светогледа ми и ме обогатява. Интересно е например как мъжете и жените изразяват чувствата си. Докато жените са по-емоционални и описателни, мъжете често говорят за Любовта като за действие, за общ път и сигурна подкрепа. Разбрах, че няма значение какъв език избираме да говорим, стига сърцето срещу нас да ни разбира.
– Кой е онзи малък жест, поглед или мълчание, което Ви подсказва, че между двама души има истинска близост?
– Преди да заговоря дадена двойка, винаги правя малко „проучване“ отстрани – наблюдавам ги в парка или на улицата. Истинската близост личи в несъзнателните жестове: как той нежно оправя кичур коса от лицето й, държат се за ръце, докато ходят, или просто начинът, по който се заглеждат в една посока. Този синхрон в движенията ми подсказва, че пред мен стоят влюбени хора.
– В проекта Ви има двойки, които са заедно от години, но и хора, които са се намерили само преди ден. Според Вас Любовта ли се доказва с времето, или понякога един-единствен миг може да разкаже цяла история?
– Времето има своята ценност, но един миг може да съдържа в себе си цяла вечност. Никога няма да забравя една двойка от джаз фестивала в Стара Загора. Бяха заедно едва от предния ден, но когато застанаха пред мен, те буквално потънаха един в друг. Имаха толкова много за казване, а всичко се виждаше без думи. Любовта не признава времеви рамки, тя просто се случва и един кадър е напълно достатъчен да я разкаже.
– Вашият проект събира десетки чужди определения за Любовта. След всички тези срещи промени ли се личният Ви отговор на въпроса „Любовта е…“? Как бихте довършили това изречение днес?
– Моят личен отговор остава същият, но се затвърди още повече: Любовта е най-голямата сила. Живеем в свят на бърза комуникация, кратки съобщения и вечно бързане, в което често забравяме да погледнем човека до себе си. Но събирайки десетки дефиниции, видях, че най-често хората описват Любовта като „спокойствие“ и „уют“ – място, където да избягат от стреса. Днес бих довършила изречението така: Любовта ни е пристан, в който намираме себе си.
– Ако „Любовта ни е…“ е само първата глава от един по-голям разказ, каква бихте искали да бъде следващата – нова изложба, фотокнига, „речник на Любовта“ или може би съвсем различна човешка история, която тепърва ще откриете?
– Проектът определено продължава да се развива в съзнанието ми. Мечтая за нова изложба с различна, още по-въздействаща концепция. Също така силно ме привлича идеята за фотокнига или за визуален „речник на Любовта“, който да събере всички тези прекрасни и различни определения, които хората написаха на таблата. Но най-вече очаквам следващите истории на улицата, защото те са тези, които пишат този разказ всеки ден.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
