Материалът е публикуван в сайта на МОСВ
Когато в началото на 2007 г. списание „Тайм“ обяви, че дебатите за глобалното затопляне са свършили, много хора повдигнаха вежди. Първо, защото научните дебати никога не свършват – това е начинът за развитие на науката. И, второ, и може би по-интересно, защото същото списание обяви през 1974 г., че започва нова ера на глобално застудяване – извод, достигнат на базата на работата на много учени и илюстриран с карта, която показва разширяващите се ледници и снегове на Арктика.
Това е само илюстрация за сложността на въпроса и фундаменталната несигурност на дългосрочните прогнози за климата. Нещо, което се случва с климата в продължение на 5-10 години, не е непременно сигурно, че ще продължи да се случва и през следващите 50 или 100. Климатът постоянно се променя и постоянно изненадва.
Няколко са важните спорове по отношение на глобалното затопляне. На първо място има ли глобално затопляне или не и колко силен е процесът. Второ, ако има – на какво се дължи, на човека или на естествени процеси. И, трето, какви са последиците – положителни, отрицателни или катастрофични.
Междуправителственият панел по климатичните промени (Intergovernmental Panel on Climate Change – IPCC) към ООН е най-голямата организация, която се занимава с промените в климата. Тя не извършва изследователска или научна дейност, въпреки че в нейната работа участват много учени, изпратени от съответните държави членки. IPCC се занимава основно с публикуване на доклади за климата, които се основават на вече публикувани изследвания и на мнението на учени от IPCC. Докладите се редактират и от представители на съответните правителства.
Да се направи общ доклад от различаващи се мнения е трудно и дори невъзможно. Да се достигне до общо становище чрез отразяване мнението на мнозинството учени е ненаучно само по себе си – защото обикновено в науката пробивите се правят от един човек или малка група хора, които обикновено са в противоречие с общото становище. Тези проблеми водят до чести спорове, а някои сериозни учени напуснаха IPCC.
Например Кристофър Ландзи напусна с обяснението, че IPCC преследва политически предопределена линия на поведение, която се разминава с научните доказателства. Ландзи – който е водещ учен в областта на циклоните и ураганите и носител на научен медал за постижения от Американското метеорологическо общество – смята за невярно твърдението на IPCC, че глобалното затопляне има сериозно влияние върху активността на ураганите.
Междуправителственият панел по климатичните промени също така базира голяма част от твърденията си на т.нар. „стик за хокей“ – графика от изследване на Майкъл Ман и още двама учени, според която през последните години температурите са по-високи, отколкото някога са били през последните 1000 години (дори по-високи от средновековния топъл период). „Хокейният стик“ е разкритикуван от двама канадски учени – Стивън Макинтайър и Рос Маккитрик, които доказват, че кривата на „хокейния стик“ се дължи на погрешно използване на статистическа техника за обработка на данните. Други учени също критикуват „хокейния стик“ и в крайна сметка Ман и неговите съавтори признават, че има голяма несигурност в него. Стивън Макинтайър от своя страна направи блог, наречен Climate audit, който спечели и награда за най-добър научен блог за 2007 г.
Самият IPCC намалява значително (с около една трета) прогнозите си за повишаване на температурата през следващото столетие, както и за повишаването на нивото на Световния океан. В тазгодишния доклад прогнозата е за 0.2 градуса покачване на температурата на десетилетие и за между 0.17- 0.58 см на година покачване на нивото на Световния океан. IPCC също така вече започва да включва не само негативните, но и позитивните последици от глобалното затопляне (повече обработваеми земи, по-добри реколти, повече гори и горска индустрия и пр.). Като цяло дори според IPCC разходите за премахване последиците от глобалното затопляне са доста ниски – около 0.1% от годишния БВП. Разбира се, според IPCC трябва да се вземат мерки срещу глобалното затопляне, защото то е процес, причинен от дейността на човека.
Има много учени, които не смятат, че човекът е причинител на глобалното затопляне. Според някои не е доказано, че въглеродният диоксид води до затопляне – и дори обратното, данните показват, че в историята на Земята първо се случва затопляне, а след това се увеличава въглеродният диоксид. Други отдават затоплянето главно на слънчевите и космическите лъчения, които имат естествен цикъл на движение. Може би най-много изследвания в тази връзка са събрани в книгата „Глобално затопляне, което не може да се спре: на всеки 1500 години“, чиито двама автори твърдят, че всички затопляния и застудявания на Земята следват естествен цикъл, върху който хората нямат влияние.
Вероятно един от най-важните въпроси е свързан с ефектите от затоплянето върху живота на хората и икономиката. Има крайни твърдения – че ефектите ще са катастрофични или че ефектите ще са позитивни (заради по-добрите реколти). Спорът в центъра е главно между икономиста Уилям Нордхаус и доклада на друг икономист – Стърн, – поръчан от английското правителство. Според Нордхаус необходимите разходи за спиране на глобалното затопляне са около 0.1% от световния доход. Според доклада на Стърн необходимите разходи са значително по-високи – поне 1% от БВП.
Различията отразяват различно изчисление за негативните ефекти от затоплянето. Повечето изследвания достигат до извода за нетен ефект от затоплянето на климата между +2% и -5% от БВП, а докладът на Стърн е единственият, който твърди, че ще бъде между -5% и -20% от БВП – т.е. не само отрицателен, но силно отрицателен. Според икономисти различията се дължат на необосновано използване на нисък процент на дисконтиране от страна на Стърн.
