Авторката ще представи книгата си „До всеки успял мъж стои силна жена“ на 29 октомври в къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора по повод 135 години от рождението на Мила Гео-Милева
Мирела Костадинова е доктор по теория на познанието. Автор е на „Спомен за камбани“, „Справедливостта на невестулката“, „Червените мишки“, „Перце от сойка“, „За късата клечка и съдбата“ и др. Носител е на Априловска награда за литература. Работи в Националния литературен музей. На 29 октомври (четвъртък) от 18:00 ч. в къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора ще се състои представяне на новата й книга „До всеки успял мъж стои силна жена“.
Преди срещата д-р Мирела Костадинова разговаря с журналист от „Старозагорски новини“.
– Д-р Костадинова, заглавието на книгата Ви звучи като позната житейска истина. Не крие ли то обаче и една несправедливост: че жената трябва да остане зад мъжа, за да може той да бъде велик? Кога подкрепата се превръща в саможертва и какво Ви показаха 26-те женски съдби за тази граница?
– Заглавието на книгата е старо добро клише, което работи и днес. Да, несправедливо е, че жената трябва да остане до мъжа, в неговата сянка, за да бъде той велик, за да го подкрепя. Но тази подкрепа се оказва ключова за него и престижа му. Едно е сигурно – жената притежава по-голяма сила, отколкото мъжа, така е създадена, но никой не го признава.
– И кой тогава е силният пол?
– Тук не става дума за еманципация, а за даденост от Бога. Подкрепата се превръща в саможертва във всички 26 истории от тази книга. Саможертвата е сякаш повече присъща за жената, тя може да изтърпи всичко. Мъжът – не. Той често се отклонява от оня дълъг път, по който е тръгнал с жената, на която е казал „да“ пред олтара, жената, която преди това е избрал. Но тя е онзи притегателен център, онази примамка, която го завръща в крайна сметка у дома. Подкрепата на жената се превръща в саможертва винаги, когато тя обича мъжа с цялото си сърце. Говорим за любов и обич от началото на миналия век, в най-чист вид, а не за жени златотърсачки от нашето време.
– Когато ровите в архивите, често разполагате с откъслечни спомени, няколко снимки, писма или документи. Как се възстановява цял един човешки живот от толкова малко следи? Имаше ли история, при която открит документ или писмо преобърна представата Ви за дадена жена и Ви накара да погледнете по съвсем различен начин и на известния й съпруг?
– Колкото повече търси човек, толкова в по-дълбоки води навлиза. Трябва само да си търпелив, упорит и последователенен. Търси се навсякъде – библиотеки, архиви, при наследници, в спомени. Захванах да пиша за жени, за които е останала някаква следа. Например при Бела Габе-Казанджиева беше много трудно. За нея никой не е писал. Налагаше се да прочета голяма част от архива на съпруга й проф. Спиридон Казанджиев, на сестра й Дора Габе и Боян Пенев, за да разбера коя е всъщност Бела Габе-Казанджиева. Тя е образована млада дама, завършила е литература в Париж, пишела е стихове, неведнъж е гостувала в дома на Иван Вазов, общувала е с проф. Иван Шишманов, Йордан Йовков и други наши писатели и интелектуалци. Но остава в сянката не само на своя съпруг, но и на останалите си известни роднини. Посвещава се изцяло на децата и семейството си. Не се реализира в литературата, а навярно е била талантлива като сестра си Дора Габе. Нямах късмет да се докосна до нейно запазено творчество. Наложи се да търся внучката й в далечен Китай. И я открих. Изпрати ми портрет на баба си от художника Борис Денев, който се предполага, че е от 1930 г.
– Излиза, че е важна целта, а начините се намират, за да преоткриеш една нова история…
– Може би историята на поета Цанко Церковски и неговата съпруга Гана Франгова ме накараха да погледна по съвсем друг начин на известния й съпруг. Тя е селска жена, отрудена, която отглежда 9 деца. Представяте ли си – 9 деца?! Във време, когато няма никакви домакински удобства… Но не само това. Тя се грижи за децата и цялото домакинство, за нивите, животните в обора, лозята му. Цанко Церковски е първият градинар в Бяла черква. Той внася и посажда първата американска лоза. Постоянно прави опити с различни сортове лозови пръчки на кое място ще виреят най-добре, или ги мести на друго. Учи хората от Бяла черква и им показва как да облагородяват пръчки и садят лози. Той е причината в Бяла черква да има опитни лозари и винари. Около всичко това започват да назряват идеите му за Земеделския съюз. Той често не е вкъщи, а в София – народен представител е от земеделската група или пък министър. Посещава столицата, за да печата стихосбирките си и често не се завръща със седмици. Вечно е в заеми. Но поетът дава мило и драго за жена си и децата, за да са добре. Сърцето му копнее за още и още деца.
– Това ли е било най-голямото богатство за него?
– Веднъж след избори Церковски казал пред приятеля си писателя Петко Росен: „Тю, да му се не видяло! Всяка година по дете, а тая година с тия пусти избори останахме без дете: Заредиха се депутатски, окръжни, общински: Скитай като просяк от село на село и накрая какво? Останах без дете: Шуто ми е някак“. И се смеел. Съзнавал е, че децата са най-голямото щастие и богатство, с което Бог щедро дарява него и жена му. Тогава дори в недоимък, хората са ги създавали, за да го има българското племе. Не като в наши дни, когато много млади жени не искат да станат майки, защото са необходими денонощни усилия, грижи, задължения и отговорност. Личното време им трябва, за да обгрижват собствената си суета, удобство и удоволствия, а не да отгледат живот, което е знак за съвременна уродливост. Жената е жена, когато нуждата й да отгледа дете е задоволена, когато се чувства реализирана като майка. Образът на майката е винаги свещен, възхваляван. В онези години това е и обществено признание за жената. Докато Церковски има творчеството, учителството, политиката и други свои реализации, то Гана е имала една единствена – майчинството.
– Представянето на книгата Ви е събитие, посветено на 135 години от рождението на Мила Керанова (Гео-Милева). Какво открихте за жената до Гео Милев, което ни помага да разберем не само нейната съдба, но и цената, която едно семейство плаща, когато събитията връхлетят живота му? Ако Мила можеше да разкаже своята версия на общата им история, какво, според Вас, би искала най-силно да бъде чуто?
– Мила Керанова е впечатляваща дама от миналия век – образована, елегантна, модерна, с вкус към изкуството, знае се, че тя самата е актриса. Цената, която плаща след изчезването на Гео Милев, е огромна. След шест години брак Мила Керанова остава сама с двете деца и с достойнство приема трудностите. Тя не позволява да й подхвърлят и дума за второ венчило, което ще осигури отглеждането на децата. Чувства за свой дълг да остане вярна пред паметта на съпруга си. Болката изгаря душата й, но трябва да отгледа децата си и да ги изучи. В отглеждането на Леда и Бистра помагат приятели на Гео Милев. Николай Хрелков често се отбива, за да види Мила и децата. Събира пари от разни близки за палтенце на малката Леда, която вече е във второ отделение. Понякога Мила и двете момиченца гостуват през ваканциите в Стара Загора на баба Анастасия и дядо Мильо Касабов, родителите на Гео Милев. Помагат в къщата, метат по двора, въртят се в кухнята. „Голяма майка“, както наричат Леда и Бистра баба си, ги учи да плетат и бродират.
– Но след изчезването на Гео Милев семейството му е изправено и пред тежки материални изпитания:
– Да, но Мила Керанова не се предава. В най-тежки моменти казвала: „Ще се оправим, Господ се грижи за птичките небесни“. И наистина в дома й отивал някой близък, давал й 5 лв. заем, за да преживеят. Тя разчита на малка наследствена военно-инвалидна пенсия. И на една шевна машина, която непрекъснато залага. Когато получи пенсията, откупува машината, а после я залага отново. Вдовицата на Гео Милев никога не е имала постоянна работа. Преподава уроци по български и френски език, превежда. Издава книгите на съпруга си, които след изчезването му са почти забравени. За съжаление дребните хонорари от творбите му, които Мила взема, не правят по-добър живота за нея и децата.
– Коя е била най-голямата опора на Мила Керанова в тези трудни години?
– Майка й Петя, която децата наричат „маминка“. Тя е акушерка, масажистка и има дребни доходи от професията си. Двете жени плетат рокли на една кука, които тогава са на мода, за да ги продават. Сутрин Мила изпраща Леда и Бистра да купят един хляб, четвърт захар и четвърт сирене. Двете си имат песничка за тези покупки. Това е закуската и вечерята на цялата фамилия – чай с хляб и сирене. На обяд хапват постно. На почит е фасулът, но закуската и вечерята са винаги чай и сирене. „Мляко рядко купувахме – но, слава Богу, че сиренето е полезно, така че израснахме здрави. Рядко се пържеха кюфтета или се вареше джолан. Понякога се купуваше мармалад от шипки, което беше лукс, но най-големият лукс бе да се купи шоколадена халва. Това ставаше само в празнични случаи“, спомня си за тези години Леда Милева. Със сестра си Бистра никога не са посещавали сладкарница и ресторант, но ходят на кино. Двете играят на дама пред къщата, рисуват на плочите с тебешир. До второ, трето отделение момиченцата имат само една парцалена кукла, ушита от майка им, наричат я Дидка и много я обичат. След завръщането си от Америка леля им Пенка Касабова им донася първата истинска кукла – момченце, децата я наричат Мильо. Имат и топка, това са единствените им играчки. С много лишения и усилия Мила Керанова успява да отгледа и изучи двете си дъщери. Тя достойно изпива до дъно горчивата чаша, която й поднася животът. Преживява и още един ужас. Тридесет години след изчезването на Гео Милев вижда черепа му и изкуственото му око. Узнава, че той е бил удушен с въже и хвърлен в общ гроб край София. До края на дните си през 1969 г. Мила Керанова носи в сърцето си тихата обич и спомените за непрежалимия Гео Милев. Мисля, че тъкмо това би искала да се чуе – огромната болка, мъка и тъга, която е преживяла след неговото изчезване. Разказват, че на входа на кооперацията между Халите и „Пиротска“, под самия звънец, Гео Милев е написал „77 стъпала“. Толкова е броят им до последния етаж, където живеят. Но далеч повече са стъпалата към общата им Голгота…
– В книгата присъстват жени, свързани със Стара Загора. Какво Ви разкриха техните истории за невидимите връзки между личния живот, литературните кръгове и обществения живот на България? Има ли нещо в съдбите на тези жени, което заслужава да бъде преоткрито именно сега?
– Със Стара Загора са свързани Мила Керанова и Магда Петканова, родена с поетичното име Смарайди, която изплаква в село Хан Аспарухово, известно и като Стамово, Старозагорско. Кръстена е на баба си – гъркиня по произход. Когато пише първите си стихове, избира името Магда. Другата дама, свързана със Стара Загора, е художничката Мара Нонова, съпругата на Чудомир. Нейното детство преминава в Града на липите, в него среща учителите по рисуване Васил Маринов, Никола Стоенчев и Димитър Куцаров. Те ? повлияват, за да се запише в Рисувалното училище в София. Но от Стара Загора е съпругът на писателката Евгения Марс – д-р Михаил Елмазов. Дядо му Генчо Попигнатов, по-известен като Генчо Попов, е един от големите търговци в града. Обвинен е в бунтовничество и е заточен в Анадола. По пътя обаче видни турски търговци се застъпили за него пред султан Меджид, който се срещнал с българина. Преценил го и наредил да му издадат „берат“ – тапия за лична и имуществена неприкосновеност. Бащата на д-р Михаил Елмазов – Генчо Попов, е притежавал най-големия магазин в града за галантерийни, текстилни стоки, но и за скъпоценни камъни и бижута. Тъкмо заради скъпоценностите, му излязъл прякорът Елмаза, откъдето тръгва и фамилното име.
– Кой е най-малко известният, но особено любопитен момент от биографията на д-р Михаил Елмазов?
– Той получава основно образование в Стара Загора. Гимназиално – в Сливенската гимназия, където се ражда интересът му към литературата и към обществените борби. През 1883 г. бъдещият зъболекар отива в Пловдив – столицата на Източна Румелия. Участва като суфльор в основаната първа българска професионална театрална трупа под ръководството на Стефан П. Попов. Скоро печели симпатиите на трупата, но не остава за дълго в нея. Мечтае да се посвети на изкуството. Родителите му не одобряват тези му намерения, настояват да го направят търговец. Стремежите му към изкуството осъществява по-късно неговият по-малък син Павел. По настояване на семейството си Михаил Елмазов напуска театралната трупа и заминава за Цариград, за да следва аптекарство. Още незавършил образованието си, той е мобилизиран и участва в Сръбско-българската война (1885) като аптекар. Обявява се против антируската политика на Стамболов. След войната със свои приятели участва в Сливенския бунт (26 декември 1886 г.), който също е срещу управлението на Стамболов. При потушаването на бунта Елмазов е осъден на смърт. Властта не успява да го залови. Той избягва в Русия. По-късно всички участници в бунта са помилвани, но не и Михаил Елмазов.
– Колко години прекарва в Русия и какво определя този период от живота му?
– Там той живее десет години. Записва се да следва право в Одеса. Прехвърля се в Медицинския факултет на Киевския императорски университет „Св. Владимир“. Получава право от руското правителство да практикува зъболекарство в страната, а това право получавали малцина. Завършването на висшето му образование съвпада с падането на Стамболовия режим. Завръща се в България като дипломиран зъболекар през 1895 г. Започва да практикува професията си в София, има частна практика и в Шумен. По това време минава под венчило с Евгения Марс. След Освобождението в България у нас идват първите зъболекари чужденци – чехът Фридрих Фланих и полякът Игнац Мушлер. До този момент зъболекарската помощ се извършва от бръснари. Тъкмо д-р Елмазов започва борба срещу упражняването на зъболекарската професия от неуки хора. Той има сериозни познания по обща медицина. Титулова се „доктор“, без да е защитил докторат. На няколко пъти искат да му вземат табелата на кабинета. Д-р Елмазов казвал, че ще я смени сам, едва когато лекарите, които се наричат сами доктори, без да притежават диплома за защитен докторат, сторят това. В стара София го недолюбват, защото не сервилничи и на никого не прощава. Поставя всеки на мястото, което заслужава. Живее за професията си. Той е един от редовните сътрудници на списание „Зъболекарски преглед“. Неговите научнопопулярни текстове са от първите в българската медицинска литература. Отпечатвани са в ежедневниците и списанията, за да просвещават и обикновените хора. Всъщност той пръв повдига въпроса за законността в зъболекарската професия. Заедно с д-р Димитър Тошков, който също е завършил стоматология в Русия, основават първото българско Одонтологическото дружество у нас. Това се случва на 20 декември 1905 г. Още в първите месеци на Зъболекарското дружество, под председателството на д-р Елмазов, започва борбата срещу самозванците -зъболекари. Той настоява пред санитарните власти зъболечението в България да става единствено от дипломирани специалисти. Въстава срещу узаконяването и на зъбарите, след като държат изпит при окръжния лекар, които почти не познавали зъболечението. Д-р Елмазов не притежава способността да се приспособява, остава сам в битката. Под натиска на новопристигналите зъболекари, които искат да омиротворят съсловието, го убеждават да спре с борбата си, да се признаят за равноправни всички зъболекари, които са държали колоквиум. Д-р Елмазов отстъпва, но това го тревожи до края на професионалния му път и съжалява.
– С какво още допринася д-р Елмазов за развитието на зъболекарската професия в България?
– Води борба и със зъботехниците. Иска пълно отстраняване на незаконно практикуващите и домогващите се до зъболекарската практика техници. Негова е заслугата за откриването на стоматологични кабинети в училищата, в които учениците и учителите да се лекуват безплатно. Въпросът се решава през 1911 г. Самият д-р Елмазов е назначен като училищен стоматолог в Първа мъжка гимназия в София, където работи години. През началото на 1912 г. изработва и внася за одобрение в Министерството на народното просвещение проектоправилник за училищните зъболекари в страната, за да убеди министър Бобчев за необходимостта от училищни зъболекари и в други градове на България. Заедно с това прави всичко по силите си за уреждане на зъболечението и във войската. По време на Балканската и Първата световна война участва като войник, но упражнява и професията си във военните части. По негово настояване пред Военното министерство се урежда служебното положение на зъболекарите във войската и в Българския зъболекарки съюз. Те получават чин „запасен санитарен поручик – зъболекар“. Така се произвеждат в санитарни подпоручици 74 зъболекари от всички войскови части.
– Прилага ли той новаторски методи в своята практика?
– Той е първият български зъболекар, който присажда зъби още през 1898 г. Участва в живота на българско Одонтологическото дружество до последните си дни. В съдбите на всички тези жени и мъже литературата присъства навсякъде. Невидимите връзки съм ги разкрила в книгата – те не са една и две. Може би трябва да се преоткрие онази някогашната българка с всичките ? добродетели. Съвременната жена не е онази от миналия век: Напротив. Те са в голям контраст и противоречие.
– Сред Вашите героини има жени, които не са били просто предани съпруги, а личности със собствен характер, воля и обществена роля. Защо историята запазва имената на великите мъже, но пропуска действията на жените до тях? Дали понякога самите ние продължаваме да четем историята през погледа на нейните най-известни герои?
– Животът обича повече мъжете, затова може би запазва имената им. Историята в голяма степен е съхранила имената на мъжете, защото векове наред тя е била писана от мъже, за мъже и през призмата на властта, която е била тяхно изключително право. Жените почти винаги са присъствали в историческите процеси, но техният принос е бил системно омаловажаван, изключван от официалните хроники или приписван на техните съпрузи, бащи и братя. В продължение на години достъпът до образование и грамотност е бил привилегия предимно на мъжете. Летописците, философите и историците са били мъже. Те са записвали събитията през собствения си мироглед, в който действията на жените често са изглеждали незначителни или просто не са били улавяни от техната сетивност. Приносите на жените творци или учени не веднъж са били отричани. Много жени са творили или правили открития под мъжки псевдоними или под името на съпрузите си. Жените са се считали за инструмент. Може би някои четат историята през погледа на нейните най-известни герои, но аз не я чета по този начин. Мен ме интересува невидимото, дори непознаваемото. Това ме провокира и ме кара да търся.
– Вие сте философ по образование, доктор по теория на познанието, журналист и изследовател. Как философът във Вас разговаря с архивиста и писателя, когато трябва да разграничите историческия факт от легендата, а човешката истина – от удобния разказ? И как решавате кога документите казват достатъчно и кога мълчанието им трябва да остане непопълнено с предположения?
– Помага ми логиката. Винаги пиша с уважение към съответната личност, тя не е между живите и не може да се защити. Документите обикновено говорят ясно, не правя предположения или го съобщавам, ако това се случи. Но има логически механизми, които ми помагат да събера цялата картина. Ако не намеря документ, започвам отново да търся. Пиша това, което срещна изписано върху пожълтелите страници, за да бъда коректна към уважаемите читатели. Не шия текстовете с бели конци, не си измислям сюжети. Всяка открита дума или изречение е разказ за човека, който изследвам от миналото. Разбира се, остават да висят много мълчания:
– След срещата с тези 26 жени променихте ли собственото си разбиране за успеха и цената, която понякога плащаме за него?
– Успехът рядко идва като подарък. Почти винаги зад блясъка на постиженията се крие „невидима сметка“, която задължително се плаща. В нея е включено време, личен живот, пропуснати моменти. Средата на успелият човек се стеснява, той няма много приятели. Успехът има смисъл само тогава, когато цената, която плащаме, не разрушава стария ни свят, а това е невъзможно. Истинското майсторство не е просто да успееш на всяка цена, а да определиш своя собствена цена, която си готов да платиш съзнателно, без да предаваш най-важното за самия теб. Всъщност аз не знам какво е „успял човек“ и не ме интересува. За мен има една крайна цел и колкото да си успял, животът за всички свършва на едно място. В книгата не са ме интересували механизмите, чрез които тези мъже са успявали. Интересували са ме съпругите им.
– Какво Ви помогнаха да разберете тези 26 женски съдби за цената на успеха?
– Това е въпросът, на който исках да си отговоря. Жени, които са понасяли и непоносимото в дните, уверено застанали до своите мъже като антична колона. Отглеждали деца, давали вдъхновение и сила. Някои от тях са загърбвали личния си път и са поемали по друмището, за да служат за реализацията на своите съпрузи. Написаното е за мъжете, а техните половинки остават в сянка. Това е трудно решение – да бъдеш себе си и да се посветиш на другия. Затова исках да събера образите на такива жени, да открия способностите и силата им, защото мъжът е завършен, ако до него стои истинска жена. Дори и да е успял в професията си, да е спечелил купища пари, да кара най-луксозните коли, да се е изкачил на върха на властта, той е нищо без жената. Жената е тънкият косъм, който дърпа света напред. Казано по друг начин – ръката, която люлее люлката, владее света.
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
