Старозагорската премиера на книгата на проф. Павлов „Васил Левски „Най-добрият ни българин“ ще е на 10 февруари в Регионалния исторически музей
Проф. д-р Пламен Павлов е едно от авторитетните имена в съвременната българска историография. Преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, дългогодишен изследовател на българското Средновековие и Възраждане, той умее да съчетава строгата научна работа с ясен, увлекателен и достъпен разказ за миналото. В своите книги и публични изяви проф. Павлов последователно защитава идеята, че историята не е музейна реликва, а жива памет и морален ориентир. Особено място в научните му и публицистични търсения заема личността на Васил Левски – не като митологизиран образ, а като реален човек, революционер и нравствен връх на българската нация.
„Васил Левски „Най-добрият ни българин“ предлага нов прочит на Левски, основан на извори, контекст и морални измерения, които и днес остават болезнено актуални.
Представянето на книгата му ще се състои на 10 февруари от 17:30 часа в зала No 33 на Регионалния исторически музей в Стара Загора. Разговорът ни с проф. д-р Пламен Павлов е не просто поглед към историята, а размисъл за това кои сме и защо Левски продължава да бъде мярката, с която се измерваме.
– Проф. Павлов, в заглавието на книгата Ви Левски е наречен „най-добрият ни българин“. Какво влагате в този израз днес – морална мярка, историческа оценка или предизвикателство към съвременното ни общество?
– Левски е просветен български патриот, лице на нашата национална идея. Той се бори за свободата на хората в земите, „в които живее българинът“ – Мизия, Тракия и Македония, поддържа сериозни връзки с българите в Румъния и Бесарабия, но и с емиграцията в Одеса и Цариград. Всъщност в неговия близък кръг има хора от цялото ни етническо пространство и емиграцията. Пред извънредната комисия в София през януари 1873 г. той изрично заявява, че революционното движение има за задача не само да извоюва свободата, но и още нещо, което рядко се цитира и затова не се знае от широката публика – българските революционери не трябва да позволят на грабливите съседи да откъснат живи части от българското Отечество, именно от Македония, Поморавието, Тракия, Добруджа…
– В книгата разглеждате спорни и дискутирани теми като рождената дата и залавянето на Левски. Има ли момент, в който демитологизацията заплашва да отслаби образа му, или напротив, прави го по-човешки и по-силен?
– Да, категорично трябва да коригираме някои устойчиви представи за Апостола, включително за неговата рождена година. Нашият най-обичан национален герой е роден не през 1837 г., както пише и до днес върху многобройните му паметници, а през 1840 г. Това категорично бе показано от д-р Григор Бойков и проф. Пламен Митев на основата на официални османски данъчни документи, станали известни едва преди няколко години. Наистина около Левски има твърде много митове, но в никакъв случай не трябва да „демитологизираме“ неговата личност, нямаме никакви основания за подобен подход. Разбира се, Левски не трябва да бъде „икона“, както често се казва, но пред нас се изправя изключителен човек, отдал живота си в името на другите. При него висшият християнски принцип за „любов към ближния“ намира върхов израз, който визира българския народ, но и човечеството. Не на последно място, когато се вглеждаме в различни моменти от живота на Левски, още по-силно можем да проумеем неговата роля на стратег и творец на националната революция. Наистина творец – човекът, който твори революцията!
– Описвате Левски като уникално съчетание на монах и модерен мислител. Доколко тази вътрешна двойственост е ключът към разбирането на неговата харизма и способността му да обединява хора с различен произход и убеждения?
– Права сте, на пръв поглед можем да констатираме известна двойнственост, но, според мен, по-скоро имаме пример за изключителна хармония между традицията, трезвата оценка на настоящето и волята за по-доброто бъдеще на „милия български род“, ако цитираме самия Левски. Това го прави истински обединител на нацията, на „всяка възраст, пол, занятие, богатий с парите, сюрмахът с трудът…“ според знаковите стихове на Вазов.
– В монархическа Европа на XIX век Левски настоява за „демократска република“ и „свети закони“. Можем ли да кажем, че той изпреварва политическото си време, доколко днешна България е настигнала този негов идеал?
– Демократичните и особено републиканските възгледи на Левски са изключително интересен, но и сложен проблем. Без съмнение той изпитва влиянието на своя учител Георги Раковски, на съратници като Любен Каравелов, Теофан Райнов, Иван Касабов и други съвременници, но осъзнаването му като убеден демократ, според мен, настъпва още във времето, когато е ученик в Стара Загора. Това става благодарение на учители като Тодор Шишков, Атанас Иванов и други будни личности, на самата атмосфера в този наш възрожденски град. Идеите за свобода, равенство и братство са присъщи на образованата интелигенция от онази епоха. Със своите ярки републикански разбирания и отрицание на османската тирания и руския царизъм Левски е сравним най-вече с по-младия си приятел Христо Ботев. И това няма как да е случайно.
– Книгата съдържа 15 истории за Апостола и неговите съратници. Защо избрахте разказния подход и вярвате ли, че чрез историята като разказ Левски достига по-пълно до съвременния читател?
– Винаги съм бил привърженик на „писателския“ маниер при представянето, а дори и на емпиричното изследване на историята. За древните историята е изкуство, закриляно от музата Клио. За византийските мислители историографията е и литература! Могат да бъдат посочени редица чужди, а и български автори, които пишат по такъв начин. Доколко съм успял, могат да кажат само читателите.
– Вие подчертавате значението на идеите на Левски за Априлското въстание и за борбите след Освобождението. Смятате ли, че в националната ни памет все още подценяваме интелектуалното му наследство за сметка на героичния му образ?
– Не че подценяваме идейното наследство на Апостола, но дали го оценяваме в неговата широта? Позволих си преди време образно да нарека Априлската епопея „въстанието на Левски“. И си мисля, че съм прав. През отминалата 2025 г. г-н Петър Калчев и колегите от Регионалния исторически музей в Стара Загора организираха стойностна конференция за 150-годишнината на „Заарско въстание“. Събитията в Стара Загора и района са прелюдия към Април 1876-а. По време на конференцията още веднъж бе показана ролята на комитетите, създадени от Левски, на неговите близки съратници и последователи. Така е и при Априлското въстание, а това наследство е основата на революционното движение на българите в Македония, Одринска Тракия, Добруджа, Западните покрайнини. Това наследство има своите проекции и днес – колкото повече се отдалечаваме от времето на Левски, като че ли все по-актуално звучат неговите идеи.
– Левски говори за нуждата от „достойни хора“, които да водят народа. Ако той можеше да погледне България днес, кои негови думи бихте сметнали за най-неудобни, но и най-необходими за нас?
– Безспорно Левски, малко или много, е идеалист. Но и човек, който вярва, че всемогъщото време ни „обръща, но и ние него обръщаме“ със своите дела и воля за промяна. Не бих искал да съм съдник на сегашните ни политици, но именно Левски се бори да бъдем достойни и „равни с другите европейски народи“! Нека тези, които много обичат, да поставят неговия портрет в кабинетите си, поне за миг си спомнят думите на Левски за „кривиците“, за честното критично и самокритично отношение към обществените задължения – техните, но и на всеки един от нас.
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
