Иван Вазов: „Винаги съм хранил истинска любов към Стара Загора“
Има имена в нашата история, чието сияние изпълва духовната атмосфера на България. И без които нашата душевност би била бедна. Такова е на Иван Вазов. Името му звучи в шума на горите, в ромона на горските поточета, в изгрева и залеза, в люлчините песни на мама, във вечните трепети на любовта и носталгията по родината. Неговото творчество вълнува и вдъхновява поколенията от епохата на Възраждането до наши дни и формира най-чистите понятия за дом, родина и щастие.
Поетът, преживял пет войни и Илинденско-Преображенското въстание, увековечил героите, техните успехи и слава, мъки и страдания. Патриотът, ликуващ с триумфа на националната идея през Освободителната, Сръбско-българската и Балканската война и приемащ националните катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна войни като разгром на своя свят.
Поетът, който се прекланя пред своята и българската майка, както и пред чистотата на патриархалната същност на своя народ.
Разгръщайки страниците на неговата вълнуваща житейска епопея, в тях ще открием и мигове от живота на поета, които го свързват и със Стара Загора.
Иван Минчев Вазов е роден на 9 юли 1850 г. в гр. Сопот в заможното семейство на Минчо Вазов. Бащата е търговец, радетел на движението на младите. Той стои твърдо зад идеите на българското Възраждане, а по-късно подкрепя и идеята за националното освобождение на България. Този човек със своя твърд характер успява да повлияе сериозно на своите синове, които отрастват, обичайки родината си.
Основна грижа на родителите Съба и Минчо Вазови е да възпитат децата си и да ги образоват. Иван учи в Сопот, в Калофер при Ботьо Петков (бащата на Ботев) и в Пловдивската мъжка гимназия при Йоаким Груев. Чете европейските автори, изучава руски, гръцки, турски и френски езици. Надеждите на баща му да стане търговец са попарени от изпълнените със стихове търговски книжа, но тайно благословени от майка му. И вместо бащината поръка да изучи търговията при чичо си в Румъния, Иван остава верен на призванието си – пише стихове, изучава румънски език, живее при хъшовете с Ботев и това формира окончателно патриотичната му същност.
В „Периодическо списание“ през 1870 г. се появява и първото му стихотворение „Борба“. Още същата година се връща в Сопот, работи като учител в Свиленград и като преводач при строежа на Баронхиршовата железница Цариград – Белово. През 1875 г. е отново в родния град и се включва в местния революционен комитет. След Априлското въстание от 1876 г. отива в Румъния, сътрудничи на революционното дело, но пише и стихове. Излизат първите му стихосбирки „Пряпорец и гусла“ и „Тъгите на България“.
През Освободителната война е в Свищов на работа при губернатора Найден Геров и тук публикува стихосбирката за войната „Избавление“.
След Освобождението е назначен за окръжен управител на Берковица, от 1880 година е в Пловдив – депутат в Областното събрание, от 1882 г. е директор (министър) на финансите и подпредседател на Областното събрание в Източна Румелия. Пловдивският период от живота на Вазов е най-важен и плодотворен в творческия му път: той полага основите на цялата ни следосвобожденска литература във всичките познати жанрове – чрез цикъла от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията: „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“, разказа „Иде ли“.
Пловдив е и началото на трайните му връзки със Стара Загора.
През 1881 г. Българското книжовно дружество (от 1911 г. БАН), създадено през 1869 г. в Румъния, възобновява дейността си в София. Още същата година Иван Вазов е приет за негов действителен член. Успоредно с това дружество в Пловдив, под ръководството на Иван Вазов, се създава Научно-книжовно дружество „Наука“. Членове на дружеството са и седем старозагорци: Иван Салабашев, Начо Начов, Атанас Илиев, д-р Тодор Стоянович, Мирчо Атанасов, Петър Иванов и Александър Екзарх – в по-голямата си част също членове на БКД. Видни учени, книжовници, държавници и общественици, те установяват близки обществени и лични връзки с поета поради общите им интереси.
По същото време, през 1881 г., братът на Иван Вазов – д-р Киро Вазов, е назначен за околийски лекар в Стара Загора и се установява тук завинаги. При него идват да живеят три години майка му и децата Вълка, Владимир и Борис. Иван Вазов гостува често на близките си и популярността, и приятелите му в града се увеличават.
Верен русофил, след преврата на русофилите-офицери през 1886 г. емигрира за три години в Одеса, където пише „Под игото“. Връща се през 1889 г. и в сборника „Народни умотворения“ е публикувана първата част от романа, а останалите части – следващата година. Като самостоятелна книга е издаден на български и английски език през 1894 г.
Завръщайки се в България, Вазов продължава творческата си дейност, включва се и в политическия живот с Народната партия и е избран за народен представител в Осмото Обикновено народно събрание (1894-1896), министър е на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов, отново е депутат в Петото Велико народно събрание (1911), след което се оттегля от политиката.
Когато през 1895 г. се чества 25-годишнината на книжовната му дейност, Просветната комисия в Стара Загора му съобщава, че Стара Загора е решила да именува в негова чест Окръжното класно мъжко училище „Иван Вазов“. На този жест писателят отговаря: „Предайте, господа, моята най-дълбока признателност на старозагорци. Тези изрази на симпатия ме дълбоко вълнуват. Винаги съм хранил искрена любов към Стара Загора като един от най-културните центрове на България и сега, и в турско време. Затова честта, която ми се прави, има за мене висока цена и аз се гордея за това. Благодаря ви.“
Второто голямо юбилейно честване на 70-годишнината и 50 г. творческа дейност на поета е през 1920 г. В дома му идва лично цар Борис III и му връчва ордена „Св. Кирил и Методий“ и Указа за обявяването му за народен поет. Иван Вазов е носител и на най-високото отличие на Царство България – орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920) – дотогава е присъждан само на членове на династията, висши духовници, военни и политици. В годините на Първата световна война, през 1917 г., Вазов е номиниран за Нобелова награда за литература от Граждански комитет начело с проф. Шишманов. БАН го обявява за свой почетен член през 1920 г.
Само след година, когато поетът умира внезапно на 22 септември, Стара Загора скърби и към столицата полетяват множество некролози и съболезнователни телеграми.
Община Стара Загора изпраща венец от изкуствени цветя незабравки с лента с надпис „На великия поет!“ и некролог, в който се чете: „Умря народният поет! Умря певеца на българската хубава земя!“. Некролози са издадени още от Старозагорската окръжна училищна инспекция, от Учителския институт, от Мъжката гимназия, от Девическото педагогическо училище и всички прогимназии в града, както и от местното Ловно дружество „Сокол“.
Любопитна е и музикалната връзка на Иван Вазов и Стара Загора. Доста от любимите детски песнички са по стихове на Вазов и музика на старозагорски композитори.
Музикални творби по негови стихове създават Георги Байданов, Димитър Хаджигеоргиев, Тодор Пъндев, Михаил Кочев, Александър Морфов и др. По повод честването на 25-годишната книжовна дейност на Иван Вазов Димитър Хаджигеоргиев, още студент в Прага, създава „Опус 2 – Вазов марш“, който изпраща с посвещение на юбиляря. През 1907 г. Хаджигеоргиев печели втори национален конкурс – за химн на княз Борис по повод 1000 години от покръстването по текст на Иван Вазов.
Хаджигеоргиев участва и в конкурс за написване на увертюра по случай откриването на сградата на Народния театър – творбата му с мото „Лисец“ получава втора награда. Финал на увертюрата са маршът „Шуми Марица“ по Вазовия текст и химнът на царя. А когато се честват 70 г. на поета през 1920 г., Димитър Хаджигеоргиев му посвещава „Юбилейна кантата на Иван Вазов“ по стихове на старозагорския поет Кирил Христов. От песенното творчество на композитора по Вазови стихове са още „Руйна“, „Овчар македонец“ и „Поклон“.
И други старозагорски композитори превръщат в любими за всички поколения песни Вазови стихотворения. Тодор Пъндев създава училищните песни „Синчец“, „Гора“, „Свири нощната фъртуна“, „Песен на русалките“, „Сватба“, квартета „Нощ“ и мелодрамата „Седянка в Алтъново“ по романа „Под игото“. От Георги Байданов е достигнала до нас само детската песен „Къща“. С патриотичния си патос стихотворението на Иван Вазов „Цар Калоян“ привлича няколко композитори – Михаил Кочев и Александър Морфов създават маршове със същото заглавие, а Димитър Долапчиев прави и свой аранжимент на Вазовата „Шуми Марица“. Приживе старозагорският композитор проф. Петър Жеков музицира няколко Вазови творби, сред които най-позната е „Молитва“.
Лилия ФИЛИПОВА, историк
(Материалът е публикуван със съкращения)
