Тя поставя „Магбет“ на старозагорска сцена през 2003 г., а на 9 октомври отново ще срещне зрителите с Вердиевия шедьовър
На 9 октомври от 19:00 часа Държавна опера – Стара Загора, отново ще представи „Макбет“ от Джузепе Верди, а режисьор на спектакъла е Нина Найденова. Това е особено завръщане и за самата Нина Найденова, чиято творческа история е дълбоко свързана със Старозагорската опера. Именно тя поставя „Макбет“ за първи път на тази сцена през 2003 г., а днес отново се среща с Вердиевия шедьовър.
Нина Найденова е сред водещите български оперни режисьори – с над 50 постановки у нас и десетки спектакли на международни сцени. Специализирала е оперна режисура в легендарната „Ла Скала“ в Милано, има докторска степен по музикална семиотика и е доцент в Нов български университет. Но зад впечатляващата биография стои режисьор, който търси човека зад образа, душата зад историята и невидимите сили, които движат избора ни. В нейния прочит на „Макбет“ не е важна само жаждата за власт, а трансформацията на човешката душа, възходът и падението, престъплението, наказанието и насилието, което ражда насилие. И може би именно затова завръщането на „Макбет“ в Стара Загора не е просто нов спектакъл. То е среща с една стара история, която през погледа на Нина Найденова отново ще зададе вечния въпрос: какво се случва с човека, когато прекрачи границата между мечтата и избора?
– Г-жо Найденова, 23 години след премиерата на „Макбет“ на Старозагорската опера спектакълът отново се връща на сцената. Променило ли се е представлението или по-скоро ние като зрители?
– Макбет е историческа личност – крал, живял и управлявал Шотландия през XI век, фигура много по-различна от кървавия тиранин, описан в драматургията на Шекспир. Историческите източници го описват като способен владетел, който управлява мирно, стабилно и успешно почти две десетилетия. Шекспир пише своята трагедия около 1606 г., малко след като Лондон е белязан от страха, след един от големите за времето си заговори – опит за убийство на краля. Факт, който взривява не само монархията, но и парламента. Шекспир пише „Макбет“ като политически „удобна“ пиеса, психологически концентрирана и театрално ефектна трагедия, базирана на исторически хроники, но преработена така, че да отговаря на страховете, вярванията и вкуса на Англия тогава и особено на крал Джеймс I. Шекспир превръща Макбет в кървав тиранин, за да изведе на показ моралния разпад на човека. Именно от тази човешка деградация е впечатлен Верди, когато композира своята опера „Макбет“ през 1846 г. Композиторът е обсебен от идеята да създаде „опера на характера“, а не просто на музикалната виртуозност.
– Как се вписва Вашият „Макбет“ в тази история?
– Когато говорим за такива титани на перото и музиката – Шекспир и Верди, когато става въпрос за историческа личност, превърнала се в легенда, вълнуваща вече десет века, разбираме, че историята на нашето представление, живяло на сцената, макар и четвърт век, е една малка творческа памет, към цялото това могъщество на темата „Макбет“. Нашият Макбет, роден на сцената на Старозагорската опера, е представление, живяло необичайно дълго за българската оперна действителност. Играно не само на родната си сцена (тогава операта беше все още изгоряла и то се роди на 6- метровата сцена на Драматичния театър), но и на много други – гостувало в Америка, Европа, във Фестшпиле Залцбург – театъра на Караян, и на сцените на не един театър в България. Дългият живот на представлението доказва едно: че постановъчният екип е намерил вярната пулсация на времето и сме я превърнали в убедителен сценичен разказ. Концепция, изградена в търсене на разрушиителната страст на Човека и неговите амбиции, възходите и паденията му, обсесиите, вината и разрушителните страхове. Вечни теми, будещи интереса на всеки един зрител, независимо кога е живял – някога тогава или сега.
– И все пак – защо днес отново имаме нужда от „Макбет“?
– Отговорът е именно в това – човекът в неговата същност е воден винаги от едни и същи страсти, и винаги ще има нужда от това да види „отстрани“ тези си вълнения, да размисли, да съпреживее още веднъж своите дерзания. И тогава идва ролята на нас артистите, режисьорите, изкуството…
– Във Вашия прочит „Макбет“ е не толкова история за властта, колкото за разпада на човешката душа. Защо?
– Операта като изкуство е вид философия – житейско огледало. Режисьорът е длъжен да преведе послания, кодирани от авторите, но така, че те да носят своята значимост днес. Ние чрез изкуството си „говорим“ за проблемите от днешния ден, „служим“ на публиката ни, като разкриваме опасностите, показваме правдините, вълнуваме я и т.н. В случая Шекспир и Верди ни дават голяма палитра от теми за „Амбицията и политиката“, за „Съдбата срещу свободната воля“, за „Свръхестественото“ и „Нарушения природен ред“, но това, което като че ли е най-доминиращото за мен днес, е темата за „Вината и психическия разпад“ – естествения ход след обсесията на човека, в случая от Властта.
– Каква е цената на пътя към върха?
– Това, което се случва с човека зад маската на „успеха“ и пътя му към върха, цената, която се плаща. Всички се раждаме равни и някъде по пътя правим избор на какво да служим. Там по пътя нагоре, към върха, където „егото“ на човека минава мярката, там, където връзката с реалността се губи, и „възходът“ спира да служи на обществото, след това неизбежно се появява и обсесията, самодостатъчността и самотата, вината и изкуплението като продължение и най-естествен ход към самоунищожението. Житейската парабола рязко завива надолу и капанът е сложен – разпадът на човека като личност идва неусетно, ако не знае къде да спре.
– Как превърнахте тази идея в сценичен образ?
– Когато създавахме концепцията на спектакъла, заедно с художниците Борис и Цветанка Стойнови и хореографа Боряна Сечанова, искахме да изведем безпощадно психологията на човешката природа – как властта променя човека, как вината разяжда психиката, как злото се разраства, когато не е спряно навреме. С езика на сценографията създадохме един метален свят, който с ефекта на осветлението се превръща ту в кипящ котел на демони, ту в стена на замък, или пространство за виновната съвест с появяващи се видения. Един наклонен въртящ се кръг, по който Макбет и Лейди Макбет винаги вървят към върха, но стигайки го, веднага кръговратът ги връща в изходна позиция и всичко започва отново и отново.
– Вещиците в операта са не просто свръхестествени същества. Във Вашия прочит те сякаш са част от психиката на героите. Къде тогава е границата между изкушението и свободната воля?
– Още от времето на Шекспир „свръхестественото“ е било обяснение на човешкото подсъзнание. Нещо повече, тогава се е родила и една нова наука „демонология“ – за щастие, кратко съществувала, която е обяснявала процесите на човешкото обсебване. Сонамбулизмът се е считал за божие наказание на престъпна душевност. Верди превежда психологическите моменти на Шекспир в музика, като създава една от най-великите сцени в италианския оперен репертоар – „Сонамбулската сцена“, показваща вината и разкаянието на Лейди Макбет. Виденията са оркестрирани в мрачни тембри, остри ритми, Вещиците са гротестни, саркастични хорови персонажи. Като режисьор трябваше да обясня на съвремениия зрител дали разказваме приказка с вещици и видения, или това е друга въображаема реалност на подсъзнанието на главните персонажи. Тогава стигнахме до три нови персонажа – между реалността и фантазния свят. Три Бяса – онези, които обсебват мислите на всеки, никой не ги вижда, но те движат действията ни, породени от изкушения. Облечени в цвета на декора, сливащи се с него, които невидимо се появяват там, където драматургичното напрежение иска видимо подсилване.
– И все пак Макбет сам избира. Искате ли зрителят да го разбере, или да се уплаши от това колко лесно може да го разбере?
– Това е големият въпрос. През 2003 г., когато раждахме това представление, бях все още твърде млад режисьор, с много смелост и малко житейски опит. Може би заради това исках да оправдая Човека, в случая Макбет, и да прехвърля вината на свръхестественото – Бесовете, които обсебват съзнанието му, човешката амбиция. Сега вече осъзнавам, че „изборът“ е онова, което различава хората един от друг – човекът. Че отговорността е онова, което прави човека важен не за себе си, а за другите. Че значимостта се измерва, не с това, което правиш за собственото си съществуване, а за другите. Човекът, обществото, смисълът от делата на всеки един е онова, което ме вълнува сега.
– Финалът на операта обаче поставя още един въпрос: може ли след падането на тирана наистина да има щастлив край?
– Операта на Верди завършва с една „чудовищна“ за мен сцена – хорът/народът пее хвалебствен химн, възхваляващ победата над тиранията. Но?! Винаги за нас, режисьорите, едно „но“ е важното! Но нима е толкова лесно – тираните са мъртви и животът продължава щастливо, и този хепиенд на една толкова драматична с разказа си трагедия, приключва с радостен апотеоз. Не мисля… И именно заради това тогава, когато „кралят умря“ и народът възхвалява новия с „да живее Кралят“, нашето представление завършва с празния трон, на който в последния такт… дъх се възкачват отново Бесовете. Метафора, която хваща за гърлото. Кръговратът на историята, кръговратът в търсене на човешкото в Човека.
– В „Макбет“ едно убийство ражда следващо. Има ли момент, след който човек вече не може да се върне към себе си?
– Тези въпроси бяха най-задаваните по време на репетиционните процеси, в които за 20 години преминаха поколения артисти. Едва ли ние, артистите, можем да даваме отговори на такива екзистенциални въпроси за човешкото съществуване. Ние само предаваме истории през вековете, като разказваме през кодове и архетипи посланията на авторите. Търсим начин, който да вълнува, да кара публиката ни да се потапя в история, която да оставя следи в неговото битово съществуване, будим знание, любов, въпроси….и още толкова много… Нашият труд не остава в документ – книга, картина, филм. Резултатът от него е видим само по време на тази наша три часова среща с публиката. Голяма отговорност за толкова малко време „да бъркаш в душите“ на хората.
– След 23 години какво остава от този „Макбет“?
– Тук е мястото да благодаря на всички тези артисти и хора, повярвали в това наше представление на „Макбет“. Когато то се роди, си беше само по себе си явление – дръзка сценография и режисура, бележещи етап в развитието на оперната ни сцена. Във времето то се превърна в енергия, съдържаща таланта на толкова много хора, участващи в тази постановка – без да преувеличавам десетки, стотици, като включим към солистите и хора, оркестъра, балета, корепетитори, репетитори и всички сценични служби и ателиета. Вярвам, че тази наша енергия, творческа сила и убеденост е важна за зрителите ни и че променя техните избори. Така, както говорим и в нашето представление – Човекът винаги има право на избор, въпреки собствените си обсесии и в името на добруването на другите. Приключвам с патос, защото именно това е основата и на нашия „Макбет“ на Старозагорска опера – отдаване и вяра в смисъла на нашето изкуство.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
