Понякога един филм не е просто разказ за човек, когото вече го няма. Той е начин този човек отново да заговори чрез картините си, чрез историите, които е оставил, и чрез хората, които носят паметта за него. Такъв е и документалният филм „Момчето, което се научи да рисува със светлина. Художник и пазител на каракачанската памет“ – посветен на художника Никола Заров (22. 05. 1931-27.3. 2015) и създаден от неговото семейство по повод 95 години от рождението му. Сценарият, дизайнът и дигиталният монтаж са дело на дъщеря му Милена Зарова.
Никола Заров е роден сред каракачанските колиби в Балкана, като дете е овчарче, а първите му стъпки в изкуството започват именно там – в света на планината, стадата и суровия бит на неговата общност. От това начало пътят му стига до Художествената академия, преподаването и професионалното признание. Но най-същественото в творчеството му остава връзката с паметта – с хората, традициите и историите на каракачаните.
Днес тази памет има друг носител – неговата дъщеря Милена Зарова. Тя е художник и графичен дизайнер, израснала в ателието на баща си, но изградила собствена художествена идентичност. Завършила е Художествената гимназия в Казанлък и Националната художествена академия в София. Животът и творчеството й преминават през Казанлък и ателието на Никола Заров, през Нафплио в Гърция, до Ниш, Сърбия, където днес продължава професионалния си път.
Има нещо особено в това да бъдеш дете на художник, чието творчество е толкова дълбоко свързано с личната му история. Наследството в този случай не е просто колекция от картини или име. То е отговорност към един свят, към една памет и към историите, които иначе биха могли да останат само в семейния архив.
Разговорът с Милена Зарова е за бащата и художника Никола Заров, за филма, който възстановява части от неговия свят, и за нейния собствен път като творец. За онова, което наследяваме, но и за онова, което избираме да продължим по свой начин. Защото понякога най-истинският начин да запазиш нечий свят е не просто да го разкажеш, а да му дадеш нов живот.
– Г-жо Зарова, Вие сте дъщеря на човек, чийто живот звучи почти като сценарий -каракачанско овчарче, оцеляло по чудо над пропаст, което по-късно стига до Художествената академия и превръща спомените от своя свят в изкуство. Когато днес гледате филма „Момчето, което се научи да рисува със светлина“, виждате ли преди всичко своя баща, или човека, чиято история вече принадлежи на всички?
– Идеята за филма се роди много спонтанно: исках да направя кратък видеоклип и по този начин, заедно с цялото семейство Зарови, да отдадем почит на паметта на баща ми по повод годишнината от неговото рождение. В началото дори не мислех за филм в истинския смисъл на думата. Много бързо разбрах, че не искам чиста документалистика – исках да изляза от тази форма и да направя по-скоро лиричен разказ за пътя на художника Никола Заров, показвайки на публиката събрано на едно място по-голяма част от неговото творчество. В този процес имах безценната подкрепа на цялото ми семейство, и по-специално на моята майка и на моя брат, без която проектът едва ли би се случил по този начин. Така първата част на филма остана изцяло лирична, докато във втората част все пак добавих един по-документален пласт – своеобразен летопис, подреден хронологично по години, който проследява биографията му. Когато премина първият, чисто емоционален импулс, осъзнах, че съдбата му носи много по-дълбок смисъл. Че не е просто лична история, а нещо, което засяга всеки от нас – минало, което трябва да „узрее“, да бъде подредено, съхранено и предадено на бъдещите поколения. Баща ми беше именно такъв пример. Когато днес гледам филма „Момчето, което се научи да рисува със светлина“, мисля, че по-скоро виждам човека, чийто разказ се превърна в нещо, което вече не ми принадлежи изцяло. И това всъщност ме радва. Така бих казала, че лентата започна като лично посвещение, а с времето се превърна в разказ и свидетелство за един изчезнал свят, който вече принадлежи на публиката. И мисля, че точно затова една лична история си заслужава да бъде разказана: защото рано или късно тя престава да бъде само твоя…
– Автор сте на сценария, дизайна и дигиталния монтаж на филма. Това означава, че сте застанали едновременно от двете страни – и пред камерата на паметта, и зад нея. Кое се оказа по-трудно: да разкажете историята на художника Никола Заров, или да се дистанцирате от личния си спомен за бащата?
– Въпросът кое е по-трудно – да разкажа историята на художника Никола Заров, или да се дистанцирам от личния си спомен за бащата, всъщност ме кара да отговоря малко по-различно от очакваното. Аз не съм се стремила нито за миг да се дистанцирам от спомена за баща ми. Напротив, именно този спомен ми помогна да направя филма. Никога не съм изпитвала трудност или колебание как да подредя сценария, и въобще нищо от този процес не се оказа трудно. Имам дългогодишен опит като графичен дизайнер, където с години създавах биографични изложби. Като творец винаги съм се старала да навляза максимално дълбоко във всяка личност, независимо дали става дума за човек на изкуството или историческа личност. Именно този опит ми помогна сега. За разлика от всички онези проекти, при които трябваше буквално да изградя образа на човека от нулата – чрез документи, чужди спомени, снимки, при историята на баща ми не се налагаше да градя образ. Аз вече го имах – цял, истински, изживян. Оставаше ми само да подредя детайлите: да избера кои спомени, кои кадри и кои моменти от неговия път да застанат редом един до друг, за да разкажат историята по най-точния начин. Така парадоксално, годините работа с чужди биографии ме подготвиха да разкажа именно неговата – по-леко, отколкото очаквах.
– Във филма използвате AI, за да оживите кратки видеосегменти върху основата на оригинални фотографии, документи и произведения. Не е ли това малко провокативно – да използвате изкуствен интелект, за да възстановите паметта за художник, който сам е търсил истината за един реален, преживян свят? Къде, според Вас, минава границата между съхраняването на миналото и неговото художествено „доизмисляне“?
– Въпросът е много основателен и необходим. За мен AI в случая беше по-скоро обикновен инструмент – нещо, което използвах вместо видеокамера, за да представя картините на баща ми по начин, близък до 3D галерия. Нещо, което физически би било почти невъзможно или поне много трудно за изпълнение по друг начин, като се има предвид, че картините му са разпръснати в много различни държави, частни домове и галерии. AI в този филм не измисля нови факти, не създава събития, които не са се случили – то „раздвижва“ неща, които вече съществуват: реална снимка, реален документ, реални картини на баща ми. Идеята ми беше по-скоро да внеса усещане за живот и движение в нещо статично, а не да съчинявам нова версия на историята. Но точно тук е и деликатният момент, за който говорите – защото всяко „оживяване“ неминуемо е и интерпретация. Когато решавам как точно да променя перспективата на дадена снимка, или как да „потрепне“ тубата с боя в ръката му, докато нанася цвета, аз вече внасям своя прочит, своя емоционален избор. Затова се стараех навсякъде тези моменти да останат ясно разпознаваеми като художествен жест, а не да се представят като документална реконструкция на „истината“. Мисля, че границата, за която питате, не е фиксирана линия, а по-скоро въпрос на честност към зрителя – докато е ясно, че гледаш интерпретация, вдъхновена от реалността, не се притеснявам, и смятам, че изкуството може да си позволи този диалог с паметта. Именно защото баща ми цял живот е търсил истината за своя свят чрез рисуване – субективен, авторски акт – мисля, че той самият би разбрал и приел този вид интерпретация като продължение на неговия собствен творчески метод. Тук е и мястото да спомена Четвъртия международен научен конгрес на каракачаните – „От номадския живот до дигиталния свят“, проведен в Александруполис, Гърция, 2026 г., на който именно темата за дигитализацията на културната памет и ролята на изкуствения интелект в опазването на наследството беше сред основните акценти. Мисля, че това не е случайно – ние всъщност живеем в епохата на дигиталния свят, и начинът, по който съхраняваме и предаваме миналото, неизбежно преминава през тези нови инструменти.
– Никола Заров рисува живота на каракачаните отвътре – не като етнограф, а като човек, който е бил част от него. Днес обаче този начин на живот до голяма степен е изчезнал. Не се ли страхувате, че неговите красиви платна могат да превърнат една тежка историческа съдба в романтична приказка за „доброто старо време“, особено когато зад тази памет стоят и национализацията на стадата, принудителното уседяване и загубата на традиционен поминък?
– Не, не се страхувам, но разбирам напълно защо въпросът се поставя, и все пак днес, след близо 70 години, не съм напълно съгласна с определението „тежка историческа съдба“. Ако погледнем назад в историята, ще видим, че изчезването на цели култури и начини на живот не е изключение, а по-скоро правило. Народи и империи се раждат, разцъфтяват и отстъпват място на нови форми – това е естественият ритъм на историята. Затова не мисля, че е точно да наречем тяхната съдба „тежка“ в смисъл на нещо изключително и несправедливо – по-скоро е част от един универсален процес, през който е преминала почти всяка човешка общност. Дори днес, в много по-демократичен свят от този на нашите деди, ние губим част от своята идентичност – чрез глобализация, дигитализация, миграция… Не защото някой ни насилва, а защото това е естественият ход на времето. В този смисъл каракачаните не са изключение, а по-скоро огледало на всички нас. Преди да отговоря пряко на въпроса Ви, искам да направя и едно кратко пояснение за историята на каракачаните, защото то е важно за контекста.
– Да, направете…
– Общността не е живяла само на едно място – исторически е била разпръсната по цялата територия на Балканския полуостров от хилядолетия, като векове наред е следвала пасищата си свободно, без оглед на държавните граници. В началото на ХХ век, когато земите на Балканския полуостров биват поделени между съвременните балкански държави, една и съща общност се озовава разделена – с обща култура и произход, но с различна по-нататъшна съдба, в зависимост от политическата система, в която попада. И когато сравнявам съдбата на каракачаните в България и Гърция, си давам сметка, че дори и без принудителната национализация на стадата в България, този начин на живот едва ли би оцелял дълго. Процесите на модернизация, урбанизация и икономическа промяна, които постепенно сложиха край на номадството в Гърция – без никакво принудително уседяване и национализация – рано или късно биха стигнали и до българските каракачани. Тази страница от миналото наистина е била много тежка за каракачанската общност – загубата на стадата и на цял един начин на живот със сигурност е най-черният момент в тяхната история. Но национализацията само ускори и рязко наложи нещо, което вероятно и без нея с времето би се случило – просто по-бавно, безболезнено и може би по-естествено, а не чрез принудителна държавна намеса. Мисля, че самите платна на баща ми никога не са били само опит да разкрасят или заличат тежестта на онзи живот. Той рисуваше памет за един свят, който вече не съществува, със своите трудности, лишения и опасности, но и със своята красота, достойнство и дълбока връзка с природата. Романтизирането изтрива болката, за да остане само красивата картинка. Баща ми правеше обратното – той пренасяше красотата, без да крие цената, която тя е имала. В неговите платна има и студ, и умора, и страх от пропастта, но има и светлина, топлина, гордост от този начин на живот. Ако нещо от неговата история изглежда „красиво“ на платното, то е красотата на оцеляването, а не отричане на трудността му. Смятам, че единственото наистина романтично нещо в цялата тази история би било самата мисъл, че каракачаните биха могли да съществуват в този си вид – каквито са били хилядолетия, завинаги, непроменени, извън хода на времето. И точно затова изкуството съществува: за да задържи за миг онова, което времето неизбежно отнася.
– Историята на баща Ви съдържа един много силен обрат: от овчарското момче до художника, признат от академичната общност и превърнал се по-късно в любим преподавател. Но ако известният руски журналист Давид Заславски не беше спрял в шипченския хан, дали днес щяхме да говорим за Никола Заров като за голям художник? Колко талант остава невидим просто защото никой не е подал ръка навреме?
– Признавам, че срещата със Заславски е красив и важен момент от историята на баща ми, и не бих го подценила – тя определено е ускорила и улеснила пътя му. Но ако трябва да съм честна докрай, не съм сигурна, че без нея нямаше изобщо да говорим за него днес като за голям художник. Вярвам дълбоко, че истинският талант, ако наистина е истински, рано или късно намира начин да излезе на повърхността – понякога през академия, понякога съвсем сам, без нито един учител. Историята на изкуството е пълна с точно такива примери. Здзислав Бексински, един от най-големите живописци на XX век, изобщо няма формално образование по изобразително изкуство – живописта усвоява напълно самостоятелно, докато достига до собствен, разпознаваем стил, признат в целия свят. Затова мисля, че случаят със Заславски не е бил единственият възможен път за баща ми, а по-скоро най-бързият и най-щастливият. Ако той не се беше появил, вярвам, че баща ми все пак щеше да намери своя начин да рисува и да бъде видян – може би по-трудно, може би по-късно, може би не толкова централно през академичните институции, а през самия живот и упоритост, с които е познат. Срещата само е отворила една врата, която вероятно и без нея, рано или късно, той сам щеше да намери начин да отвори. Не бива да забравяме и че баща ми учи и следва при изключително тежки финансови условия. Идва от не особено заможно семейство и през цялото си следване се е отказвал от много неща, лишавал се е от какво ли не, само за да успее да завърши. Именно тази упоритост, това желание да се справи въпреки трудностите, мисля, говори много повече за силата на характера му, отколкото която и да е щастлива случайност по пътя. Така че бих обърнала въпроса – не колко талант остава невидим заради липса на „подадена ръка“, а колко истински талант всъщност намира собствен път, дори когато никой не му я подава. Историята на баща ми за мен е доказателство именно за това: за силата на самия човек, не само за щастливата случайност.
– Във филма всъщност сте съхранили не само един човек, а цял свят – езика на паметта, каракачанските традиции, Балкана, животните, труда, историите на предците. Какво, според Вас, България е загубила с изчезването на този начин на живот? И има ли нещо от него, което съвременното общество би трябвало да си върне?
– Мисля, че с изчезването на този начин на живот България е загубила нещо, което трудно се формулира с една дума, но лесно се усеща липсата му – усещането за пряка връзка с природата, с труда като нещо смислено, а не просто задължение. Каракачанският свят, за който говори баща ми в картините си, е свят, в който човек знае откъде идва храната му, знае имената на всяка планина и извор, знае кога ще завали и кога ще застудее не от прогноза, а от собствения си опит и от опита на поколенията преди него. Това е една дълбока, почти телесна мъдрост, която днес масово сме загубили. Загубихме и нещо друго – усещането за общност в най-буквалния смисъл. Животът в движение, между зимните и летните пасища, е изисквал взаимна зависимост между хората – никой не е оцелявал сам, всеки е бил нужен на всички останали. Днес живеем много по-разпокъсано, много по-самотно, дори когато сме заобиколени от хора, и мисля, че точно тази липса кара толкова много хора днес да търсят – съзнателно или не, начини да се „върнат“ към нещо подобно: към природата, към ръчния труд, към бавния живот. Ако трябва да посоча какво съвременното общество би трябвало да си върне, бих казала – не самият начин на живот, защото времето не тръгва назад и не бива да го романтизираме до степен да искаме буквалното му възкресяване. Но бих искала да си върнем отношението: уважението към физическия труд, търпението, връзката с природата не като „почивка от градския живот“, а като начин на мислене, и преди всичко – паметта. Защото, каквото и да правим, ако забравим откъде идваме, губим способността да разбираме и кои сме сега. Точно затова смятам, че картините на баща ми не са носталгия по едно изгубено минало, а по-скоро мост – начин да не прекъснем напълно връзката със света, който ни е оформил, дори когато физически той вече не съществува.
– След смъртта на баща Ви през 2015 г. неговите картини останаха да говорят вместо него. Сега към тях добавяте и филм. Ако приемем, че паметта също има нужда от наследници, какво желаете най-много да не бъде забравено за Никола Заров – художника, каракачанина, учителя или човека, който просто е останал добър и скромен, въпреки всичко, което е постигнал?
– Ако трябва да избера едно нещо, което най-много искам да не бъде забравено за баща ми, това всъщност не е нито художникът, нито каракачанинът, нито дори учителят, а точно последното, за което питате: човекът, който остана добър и скромен, въпреки всичко, което постигна. Виждала съм го еднакво внимателен и към обикновен човек от селото, и към ученик, и към колега художник с международно име – никога не съм усещала у него онова високомерие, което понякога върви ръка за ръка с успеха. Мисля, че в основата на всичко това стоеше една дълбока автентичност – нещо истинско в самия него, което вдъхновяваше не само мен и цялото ми семейство, а и много хора около него, независимо дали се занимаваха с изкуство или с нещо съвсем друго. Той не играеше роля, не се преструваше на нищо повече от това, което беше. За съжаление, днес този тип характер го срещаме все по-рядко – живеем във време, в което автентичността често отстъпва място на образа, на представянето, на това как изглеждаш, а не на това кой всъщност си. Именно затова смятам, че неговата истинност заслужава да остане жива във всеки, който се докосне до неговата история чрез картините или чрез филма. Точно затова изкуството му е толкова истинско, защото зад всяка картина не стои амбицията да впечатли, а искрено желание да сподели и да съхрани нещо от света, който го е отгледал.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
