Eдна от залите на старозагорската Художествена галерия снощи се изпълни не само с хора, а и с памет за поета, който превърна Стара Загора в духовна територия на словото. Литературната вечер под надслов „Златно и синьо“, посветена на Иван Мирчев, събра почитатели, писатели, поети и приятели на литературата около едно име, останало дълбоко в културната биография на града.
Инициатор на възпоменателното събитие бе внучката на поета Стефанка Мирчева, която заедно със свои приятели създаде вечер на истинското духовно завръщане към твореца. Сред присъстващите бяха белетристът Йордан Стоев, председателят на Дружеството на писателите в Стара Загора Йордан Пеев, поети, писатели, общественици и хора, за които поезията все още е нравствена необходимост.
Въздействащ момент бе представянето на късометражната документална лента за живота на Иван Мирчев – деликатен и емоционален филмов разказ, изграден чрез спомените на Стефанка Мирчева и директора на Музей „Литературна Стара Загора“ Иван Матев. Филмът, дело на доц. д-р Неделин Марков от Тракийския университет, внимателно доближава зрителя до човека Иван Мирчев – мъдрия и достолепен пазител на думите. Особено въздействащ във филма беше гласът на старозагорския актьор Христофор Недков, който прочете емблематичното стихотворение „Дъбът“. То не прозвуча само като творба, а като символ на самия Иван Мирчев – устойчив, мълчалив и дълбоко вкоренен в българската духовност.
Стихове на поета прочете и популярната от сцената и тв екрана старозагорска актриса Галя Александрова, която успя да предаде рядката музикалност на Мирчевия стих – приглушена, но трайно оставаща в съзнанието. Защото силата на поезията на Иван Мирчев идва от нравствената чистота, от умението да се говори въздействащо за големите неща – времето, паметта, родината, човешката самота и достойнството.
В словото си поетът, издател и общественик Трифон Митев очерта мястото на Иван Мирчев на литературната карта на Стара Загора с думи, които прозвучаха едновременно като признание и като предупреждение към днешното време.
„Стара Загора е град на поетите и почти всеки период от духовната й история ражда значими имена. Но ако трябва да посочим онзи, около когото се подрежда цялата поетична традиция на града, това безспорно е Иван Мирчев. Бай Иван Мирчев – както с уважение и обич са го наричали съвременниците му, е стволът на това голямо дърво. Той е основният камък на поетичния градеж, дъбът, около който се разлиства цяла поетична гвардия. Приживе той получава признанието за старейшина, за нравствен символ на старозагорските поети. И това признание не е било случайно. Защото Мирчев не просто пише поезия, а създава духовна мярка. В неговото творчество няма суета, няма литературна показност. Има дълбока вътрешна култура и усещане за отговорност към българското слово“, подчерта Митев. Той добави, че днес, във време на бързо забравяне и шумна повърхностност, поезията на Иван Мирчев звучи още по-необходима, защото връща читателя към моралната тежест на думите.
Развълнувано и искрено говори и Стефанка Мирчева. Тя не скри, че за нея Иван Мирчев не е само големият поет от литературните антологии, а преди всичко обичният дядо, който е умеел да превръща ежедневието в урок по човечност.
„Споменът за дядо ми винаги е свързан с книги и доброта. Той никога не говореше високо за себе си, но думите му оставаха дълго. За мен е важно хората да помнят не само големия поет Иван Мирчев, а и човека, който живееше достойно и вярваше, че поезията трябва да прави човека по-добър“, обобщи наследничката на поетичния талант на Иван Мирчев.
За него говори и белетристът Йордан Стоев, който акцентира върху рядката способност на поета да съчетава класическа поетична форма с дълбока емоционална чувствителност, да се среща с млади поети и да насърчава таланта им.
По време на вечерта бе представена и антологията „Младост“, събрала избрани творби на именития старозагорски поет и посветена на неговата съпруга Стефанка Мирчева. Книгата се превърна в естествено продължение на вечерта: като опит да бъде съхранен един глас, който и днес звучи съвременно със своята нравствена чистота.
„Златно и синьо“ не беше обикновена почит към един достоен творец, а среща с поезията като памет и морал. Среща, която напомни, че големите поети не си отиват, а остават в езика, в града и в съвестта на времето.
Димка КАБАИВАНОВА
