Да разговаряш с Момера Пенчева не е просто събеседване с лечителка. Това е среща с жена, чието сърце носи тежестта на безброй болки, а ръцете й разпръскват енергия там, където изглежда като да няма надежда.
Докато чаках да вляза в нейния свят, осъзнах колко малко съм подготвена да срещна някого като нея. Не влязох в обикновена стая на ул. „Свети княз Борис“ 68 в Стара Загора, а се оказах на място, където всичко е напът да те промени. Много пъти съм се виждала с Момера Пенчева. И винаги са ме привличали очите й – езерни, дълбоки, нежни, в които се оглежда надеждата. Тя не носи само дарба, а мисия – да пречиства и да лекува. Не със скалпел или лекарства, а с докосване, което стига до най-съкровеното кътче на душата.
Момера не е жена, която търси слава. Тя е пазителка на онова знание, което науката все още не може да обясни, но което всеки човек чувства, когато срещне нейната сила и топлина. От 1987 година насам светът я познава като лечителка, пред която склоняват глава както обикновени хора, така и звезди, държавници и известни личности. Но тя остава скромна, човечна и истинска. Както когато е била счетоводител в Стара Загора, така и сега, когато е символ на изцеление.
В навечерието на Рождество Христово Момера Пенчева беше любезна да отговори на въпросите на журналист от „Старозагорски новини“:
– Г-жо Пенчева, какво почувствахте, когато за пръв път усетихте, че имате способността да помагате на другите? Имало ли е моменти, в които Вашата сила Ви е смутила или разтърсила?
– Знаете ли, беше някак изненадващо. Не очаквах, че мога да усещам толкова дълбоко чуждата болка и да я облекчавам. Спомням си, когато за първи път го почувствах. Беше странно и малко страшно дори. Като отговорност, която изведнъж тежи на плещите ти.
– А не Ви ли е плашила тази сила?
– Имаше моменти, когато се чувствах сякаш нося целия свят върху себе си. Болката на другите понякога ме караше да се питам: „Наистина ли мога да помогна?“. Но после разбираш, че това е път, по който трябва да вървиш с отворено сърце, въпреки страха.
– Какво за Вас е най-важното за човек с дарба – доверието на хората, отговорността или необходимостта постоянно да пазите равновесието на душата си?
– Всички тези неща са важни, но ако трябва да избирам, равновесието на душата ми е най-ценно. Без него не мога да бъда полезна на никого. Имала съм моменти, когато съм се отдавала изцяло на другите и съм забравяла за себе си. Ще споделя нещо, което не съм казвала досега. Когато преди време отидох в „Паспортна служба“, се оказа, че нямам линии на пръстите си, всичко е изтрито – с годините, през които лекувам, кожата на пръстите ми се е изгладила…
– Значи грижата за себе си е нещо като задължително условие?
– Точно така. Ако не пазиш собствената си душа, не можеш да дадеш нищо на другите. Затова винаги съм искрена и открита, колкото и трудно да е понякога. Научих, че ако загубя душевния си мир, губя всичко. Имало е периоди, когато прекалено много съм се вглъбявала в чуждите болки и съм забравяла себе си. Тогава разбрах, че за да помагаш, трябва първо да обичаш себе си. Доверието на хората е дар, който пазя като най-ценно нещо. Веднъж загубено, трудно се връща. Отговорността е тежка, понякога мисля, че е като невидим кръст, но е и свято задължение. Тази комбинация е и моята житейска мисия.
– Когато докосвате болката на някого, как я усещате – като образ, като енергия, като чувство? И кое в човешкото страдание все още Ви изненадва?
– За мен е смесица от всичко. Виждам образи, усещам енергия. Болката на всеки човек е уникална, различна. И това винаги ме учудва.
– А кое Ви трогва най-много?
– Удивителната способност на човека да търси светлина, дори когато е потънал в тъмното. Това ме кара да вярвам, че никога не сме сами в страданието си.
– След като помогнете на човек, случва ли се да носите част от неговата тежест в себе си? Как се пречиствате и връщате вътрешното си спокойствие?
– Да, чувствам се уморена, сякаш тежестта на болката е останала в мен. След всяка среща поне два часа след нея не се храня и не пия вода. Тогава се усамотявам, медитирам…
– Това ли е начинът Ви да си върнете баланса?
– Да, търся спокойствието като убежище. То ми дава сили да продължа.
– Имало ли е мигове, в които сте почувствали, че сте полезна, че имате признателността на хората, на които помагате?
– Да, тези моменти са ми много скъпи. Когато искам да помогна с цялото си сърце, често усещам топлина и мир, които ме обгръщат. Това е като прегръдка, която казва: „Всичко ще бъде наред“.
– Знаете ли какво носи човек, още преди да е влязъл при Вас?
– Да, то е като вибрация, която ме подготвя да помогна. Това ме учи да бъда внимателна и търпелива, защото зад всеки човек стои неговата история, неговата борба, неговото намерение.
– Случвало ли се е да видите символи, знаци или образи без логическо обяснение? Как ги тълкувате?
– Често виждам символи, които идват – светлини, цветове, имена. Опитвам се да ги приема с отворено сърце и да ги свързвам с живота на човека, който лекувам. Удивително е колко силна е човешката душа, как в сълзите и страданието все пак се крие надежда и желание за живот. Винаги ме трогва как хората успяват да се изправят, дори когато изглежда, че няма накъде.
– Смятате ли, че някои хора са „водени“ към Вас от съдбата, без да го осъзнават?
– Определено. Много пъти съм се замисляла колко странни и точни са срещите ми с хората. Сякаш невидима сила ги е насочила точно към мен в момента, когато най-много им трябва помощ. Да, вярвам, че съдбата има свои начини да събира хората. Понякога ги води при мен в точния момент.
– Вярвате ли в прераждането? Какво мислите за душата след смъртта?
– Не вярвам в прераждането. За мен след смъртта душата става малка светлинка, която продължава да съществува, но по друг начин – спокойна и чиста. Тази светлинка пази спомените и любовта, които сме оставили. И може би по някакъв начин продължава да свети за хората, които сме обичали.
– Какво Ви подсказва интуицията за бъдещето на света? Чувствате ли промяна в енергиите, в човешките връзки, в потребността от духовност?
– Чувствам, че сме в момент на промени. Хората започват да усещат празнотата на материалното и да жадуват за духовност. Това ме радва, защото значи, че има надежда.
– В дните на Рождество Христово, ако можехте да зададете един-единствен въпрос към Бога не като лечител, а като обикновен човек, какъв би бил той?
– Ще попитам: „Как да бъда добър човек и да оставя следа на любов и доброта в този кратък живот?“. Защото животът ни е един миг в безкрая, а духът е вечен. Да оставим добър спомен и да почиваме в мир – това е смисълът. Това е моят въпрос, защото искам животът ми да има смисъл и да донесе светлина на другите.
– Какво е най-важното, което човек трябва да разбере за битието?
– Че е гост. Че нищо не му принадлежи завинаги. Че доброто не е слабост, а сила. И че истинското щастие не е във външния успех, а в душевния мир. Защото вярвам, че в края не оставаме нито с титли, нито с власт, нито с пари. Оставаме като светлинка – толкова силна, колкото любовта, която сме дали.
– Какво очаквате през Новата 2026 година?
– За мен Новата година е възможност да се обърнем към себе си, да намерим онзи вътрешен мир, който ни крепи и ни дава сили да продължим напред. Пожелавам на всеки да открие в сърцето си любовта – истинска и чиста. Здравето, спокойствието и търпението са най-ценните дарове, които можем да си подарим и да споделим с другите. Нека през тази година обичаме повече, прощаваме по-лесно и вярваме в доброто, защото именно любовта прави живота истински смислен.
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
