В рубриката на „Старозагорски новини“, посветена на един от символите на Стара Загора – нейните талантливи поети, днес публикуваме стиховете на ЛЕОНИДА ДОНЧЕВА
Наистина умират ли мечтите,
разпръснати по земния ни път?
Стаява се тъгата във очите,
а гласовете на поетите мълчат.
Къде ли се изгубва онзи порив
със който крачим още от деца?
И щом престанем да се борим
студа сковава нашите сърца.
Наистина умират ли мечтите
от празни думи, алчност, суета?
От завист или злоба помежду ни
от загуби, от болка, самота…
Не искам да повярвам, че умират!
И всяка вечер сбирам рой звезди,
а в утрото ги пръскам да намират
спокойно място в нечии очи.
И моля се тогава да не спират
и да летят дори и без криле.
Аз зная, че мечтите не умират.
Те се раждат от звездно небе.
***
Не знаех, море, че дълго при мен ще се връщаш?
Самотна си тръгнах, оставила свойто сърце.
С крилете на гларуси зная, че ще ме прегръщаш,
а вятър ще трие сълзите по мойто лице.
Не знаех, море, че можеш така да бушуваш,
спокойно да галиш със хладки ръце,
и с пръсти от пяна по тялото ми да рисуваш,
и после да пишеш по пясъка с птиче перце.
Не знаех, море, че можеш така да целуваш?
По моите устни разпалваш пожари солени,
а после започваш в косите ми пак да лудуваш,
да сплиташ къдрици и мисли по мен разпилени.
Не знаех, море, че можеш така да обичаш
и в мене да раждаш надежди, любов и тъга.
Но знам, че към мене душата ти волна ще тича,
а моята в теб ще се влива подобно река.
****
От книгата на времето се ронеха листа.
Подреждаха живота ни, смъртта и любовта.
А истини, неистини редиха ред по ред,
ту страсти ни изгаряха, ту зъзнехме във лед.
Фалшиви и отречени, как често си личи
приятели наречени, но врагове били.
Разкаяни и в прошката пречистени с вода,
измиваме ли злобата от своята душа?
Нареждаме ли пъзела на нашия живот?
Добро и зло редуват се във всеки следващ ход.
Харесвани и мразени до края ще вървим,
прикрити сме зад маските и много, много грим.
А книгата на времето написва се сама
и автора навярно е самата ни Съдба.
***
Посинели са пръстите
и подути до пръсване,
а въжето се плъзга едва.
По вълните полюшва се,
а ръцете изпускат го
и изплува в очите тъга.
Притъмнява от болка,
вече две обиколки,
а пък мрежата тъй си стои.
Пот се стича по челото,
а рибарят несмело
чака рибите да преброи.
Цяла вечност измина.
Морска буря премина.
Връхлетяха го бурни води.
Как живота чевръсто
се изнизва през пръстите
и в очите оставя следи.
Но тогава от кръста
Господ Бог ще възкръсне
и рибаря ще кръсти с вода.
И до пръсване мрежите
ще изпълни с копнежите
на една възродена душа.
С посинелите пръсти
стар рибар се прекръсти
щом достигна успешно брега.
А Христос се усмихна
и морето притихна.
Той закрачи напред по вода.
***
Тази нощ тихо слиза
с разпилени коси
по копринена риза
и воал от звезди.
В силуети от пламък
се стопява денят
и оставя на заник
тънък лъч светлина
в ореол да ни свети
над главите в нощта.
Да събужда поети,
да твори чудеса…
Тази нощ е вълшебна.
В теменужен атлаз
тя до теб ще приседне,
ще разказва за нас.
За душите, които
са дочули тоз зов,
тази нощ ще нашепва
с тих копнеж за любов!
