С любимата на поколения българи актриса Татяна Лолова се срещаме на представянето на седмото издание на автобиографичната й книга „1/2 живот“ в една от залите на хотел „Мериан Палас“ в Стара Загора. Бяха ме предупредили, че с усмивка тази прекрасна актриса най-често при покана за интервю казва: „Винаги съм смятала, че съм добър човек с лек характер. Та Вие не го ли усетихте, когато най-учтиво Ви отказах това интервю?“ А сега заяви: „Е, колегите Ви ми викат „Госпожа НЕ“, ама аз съм си „Госпожа ДА“ и ще Ви отговоря на въпросите. Ако не съм давала интервюта, щеше ли да се знае толкова много за мен?“. Следва усмивка… и ето ви Татяна Лолова в откровен разговор за читателите на „Старозагорски новини“ пред публиката в залата на хотела.
– Г-жо Лолова, когато са Ви поканили да напишете автобиография, мъжът Ви е отказал от Ваше име, знаейки, че не искате такива неща. Как се стигна до седмото допълнено издание на книгата Ви „1/2 живот“? Тези, които сме чели първото, какво сме пропуснали от другите?
– Няма да Ви отговоря на този въпрос. Прочетете от второто до седмото издание и ще разберете. Не, не си купувайте седмото, щом имате и сте прочели първото. Аз съм срещала мои почитатели, на които съм разписвала автографи на първото издание на книгата. „1/2 живот“ се написа благодарение на семейство Бояджиеви, които ме запознаха с Георги Каприев – млад философ, който беше кандидатствал в НАТФИЗ и го бяха скъсали. И, слава Богу, защото България щеше да се лиши от един прекрасен философ и литератор. Каприев ме беше гледал в пиесата на Самюел Бекет „Щастливи дни“, режисирана от Гриша Островски. Впрочем, питали Островски защо ме е взел за тази роля, а той отговорил: „Не аз, тя ме взе“. Професор Натев ми каза, че ролята на Уини в „Щастливи дни“ е писана от Бекет специално за мен. Че ще има страшно много публика не само в България, че с тази пиеса ще обиколим света. И се оказа напълно прав. Няколко пъти излизахме с нея извън нашата страна. Върхът беше може би във Виена, в прекрасния Дом „Витгенщайн“ – едно от богатствата на австрийците, което е наша собственост. Бях безкрайно щастлива да играя в тази зала пред българи. Като дойдох в София, една журналистка ме пита: „Какво каза виенската критика за Вас?“. А в публиката имаше само един австрийски актьор, който, по думите на Владко Червенушев, е един от надеждните за Виена. Чувал за тази пиеса, но не я познавал. Когато Владко започнал да му превежда, още на второто изречение той казал: „Не ми превеждайте, тази актриса играе така, че нямам нужда от никакъв превод. Аз я усещам изцяло“. Искам да кажа обаче, че преди мене три актриси изиграха тази роля. 60 пъти играхме тази тежка пиеса пред публика и всеки път салонът се препълваше. Ролята в пиесата на Бекет е моят връх като актриса (за тази роля Татяна Лолова получи наградата „Аскеер“ през 1992 г., б. а.). Та да се върна на написването на книгата: стана за три месеца. Аз говорих, Георги Каприев записваше, после го даде на Ева Романова. Тя само подреди моите думи. Защото аз съм си повече актриса, отколкото писател.
– Талантлива сте и на писателското поприще. Ще напишете ли втора книга?
– Всички ме карат да напиша втора книга. И аз се надявам, че ще го направя. Тя ще бъде от мен и за мен. Ще включа написаното от Гриша Островски за работата над пиесата „Щастливи дни“. Ще включа и написаното за мен. Едно от най-хубавите неща е на проф. Любомир Тенев.
– Вие преодолявали ли сте бариерата на чуждия език и макар да не го знаете, да се получи истински човешки контакт?
– Отивам на представяне на книгата на Хорхе Букай, а не съм я докосвала. В Института по архитектура салонът полудя. Този човек се оказа много артистичен, макар да беше квадратен. След като се влюбих в него, направихме страхотна сцена. Аз не говоря испански, той не знае български, а не сме спрели да общуваме. Публиката откачи от радост. Стана представление. На другата година Букай отново дойде в България. Беше станал една четвърт от квадрата. Правил някаква диета. Но заедно с килограмите и чувството за хумор, се беше стопил и този човешки контакт. Букай изгуби една любов – този талантлив и привлекателен човек. Изгуби мене.
– Публиката има нужда да Ви гледа като комедийна актриса…
– Когато отидох в Театър „София“, за да стана драматична артистка, 11 години играх в пиесата на Иван Радоев „Човекоядката“. Появя ли се на сцената, публиката почваше да се смее. Докато ги озаптя и да разберат, че съм дошла от Сатиричния театър в Театър „София“, за да играя драматична роля, мина много време. И въпреки това накрая свикнаха да не ме посрещат със смях, а да изчакват да видят, какво ще изиграя. Виждах натъжените им физиономии: значи и Лолова ще играе драматични роли. Ама аз съм родена за драматична актриса, но никой не искаше да ме гледа като такава. Публиката винаги е имала нужда от ведрина, всеки човек има нужда от настроение. И сега какво? И тази, която е известна като комедийна, иска да става драматична.
– Вашият смях и чувство за хумор, жизнерадостното Ви излъчване наистина зареждат хората край Вас. Случвало ли Ви се е обаче да гледате свирепо, да изгубите смеха си?
– Вашите колеги от време на време ме разболяват с писанията си. Но се случи така, че изпуснаха операцията ми в болницата, когато ми вадиха камък от бъбрека. Водя мъжа си заради камък, лекарят преглежда мен и се оказва, че имам камък с размер 2 см. Извадиха го. След това обаче се получи едно възпаление, заради което обиколих болниците – без журналистите да разберат (следва смях, какъвто само Татяна Лолова може да изрази). Но пък след тези ходения по болниците изведнъж усмивката ми изчезнала. Не я забелязвам аз моята усмивка, не я и знам как изглежда. Хората са тези, които я познават и чувстват. Веднъж в една от болниците, които обикалях заради здравословния проблем, дойде лекар с негова колежка, която беше стажантка. Не знам какво казаха, че ме разсмяха. Тогава му признах, че не съм се смяла от година и половина. По-късно отидохме с мъжа ми в Албена. Там има едни кукли-вещици, които, като плеснеш с ръце, почват един неистов смях. Жената, която ги продава, ги разсмя всичките в един хор. И аз се смея заедно с тях. Мъжът ми, който не беше видял усмивката ми толкова време, купи една кукла. После като дойдоха внуците вкъщи, учудващо попитаха: „Вие? Тая кукла?“ А мъжът ми обясни: „Баба ви, като я видя, се разсмя, а не беше се усмихвала две години“. Не съм очаквала едно неживо същество да ме разсмее толкова искрено. Но си струва да се смеем. Толкова е кратък животът, че, докато мислим, че е кратък, той минава.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
