Тя е Мирена Тодорова – начален учител в СУ „Пейо Крачолов Яворов“ в Чирпан, музикален педагог на Вокална група „Бим-Бам“, вокален педагог по народно пеене на ДФГ „Славейчета“ и диригент на ВГ „Мелодия“ към НЧ „Селски будилник-1906 г.“ в село Зетьово, с професионалния корепетитор Танко Драгиев.
Родена в Чирпан и израснала в Зетьово, Мирена Тодорова носи фолклора в собствената си биография. Повече от 14 години професионалният й път е свързан с българската фолклорна музика, но историята започва много по-рано – у дома.
„При мен любовта към фолклорното пеене е генетично кодирана“, казва тя с усмивка. Баба й по майчина линия и майка й пеят от малки и продължават и днес. Баща ? е музикант. От него младата жена наследява точния музикален слух и ритъм. Детството ? е сред певци и музиканти, сред мелодии, които са звучали като естествена част от живота. Затова за нея народната песен никога не е била просто музика, а памет, наследство, характер и връзка между поколенията. Моментът, в който разбира, че иска не само да пее, но и да преподава, идва на читалищна сцена.
„Разбрах го на читалищен концерт, на който всички в залата аплодираха прави изпълнението на първите ми възпитаници. Оттогава моето желание е не просто да пея, а да предавам любовта към народната песен на бъдещото поколение“, разказва учителката.
Днес „Славейчета“ не е просто поредната детска формация. За своя ръководител тя е общност, изградена с много работа, доверие и споделени преживявания. И ако сцената показва няколко минути блясък, зад тях стоят часове, които никой зрител не вижда – разпяване, повторения, грешки, поправки, отново повторения и онзи труд, без който никакъв медал не идва сам.
„Публиката не може да бъде свидетел на самата подготовка на гласа преди пеене – разпяването, на многократните повторения на една и съща фраза до правилното заучаване и възпроизвеждане на цялата песен“, обяснява Мирена Тодорова.
Тя обаче не гледа на детето единствено като на бъдещ певец. Преди всичко вижда детето. А талантът се усеща. Понякога още при първото изпяване на зададена музикална фраза. Но според Мирена Тодорова талантът не се изчерпва с красив глас. Най-важни са гласът и точният музикален слух, а всичко останало може да бъде изградено в процеса на обучение. Има обаче нещо, което, според нея, е дори по-трудно от това да научиш едно дете да пее правилно: да го накараш да повярва, че може. Точно там учителят престава да бъде само педагог, а е човекът, който вижда възможността в детето още преди самото то да я е видяло.
„Не си позволявам да се ядосвам, защото съм убедена, че детето може повече и ще го покаже в бъдещ момент“, казва тя. И това вероятно обяснява защо на въпроса дали е строг учител отговорът ? е категоричен: „В никакъв случай!“
Но липсата на строгост не означава липса на изисквания. Зад успехите на нейните възпитаници стоят много труд и малко лично време за забавления и отдих – както за децата, така и за самата нея.
„Взаимно е“, казва кратко Мирена Тодорова.
Това „взаимно“ е ключово за начина, по който тя разбира учителската работа. Децата дават време, усилия и доверие. Учителят дава знания, търпение, посока и вяра. А някъде по средата се случва онова трудно за обяснение превръщане на групата от ученици в „мои деца“.
Тъкмо сцената показва докъде може да стигне тази връзка. Златните медали и специалните поздравления от журито са видимата част. Невидимата е далеч по-голяма. Тя е в часовете, в които едно дете отново и отново повтаря фразата. В притеснението преди излизане, в опита да не забрави текста, в първия уверен тон, в следващия конкурс, когато вече е малко по-смело от предишния път.
За Мирена Тодорова медалът никога не е единствената мярка за успех. Тя учи децата и как да печелят, но и как да губят, макар че думата „загуба“ в нейния подход сякаш има съвсем друго значение.
„Обяснила съм им, че не е важна наградата, защото обстоятелствата са различни всеки път. По-важно е тяхното развитие и надграждане с всяка следваща изява“, е нейният метод на възпитание. Понякога обаче има мигове, които трудно се измерват с грамоти и медали. Като онзи, в който най-малките участнички – съименничките Божидарки, талантливите „златни славейчета“, получават нещо, което не се случва всеки ден – публиката става на крака, за да ги аплодира.
„Наистина не се случва това всеки ден. Чувствам гордост и удовлетворение“, признава педагожката. А децата? Те не се нуждаят от сложни обяснения. Блясъкът в очите им казва всичко. Разбират аплодисментите по най-чистия възможен начин: като радост от това, което са направили. Има и деца, които показват, че фолклорът може да бъде не просто занимание, а свят, в който човек непрекъснато открива още нещо. Калоян Колев например не само пее, но и свири на гайда.
„За мен е един малък феномен с много възможности, отворен и търсещ нови творчески предизвикателства“, казва за него учителката. А когато някой от тези малки певци продължи напред, когато избере да развива таланта си и извън детската формация, радостта за учителя е особена. Даная Атанасова е сред децата, които продължават пътя си във фолклорното пеене.
„Изпитвам гордост и удовлетвореност. И дай Боже да се сбъдне максимата: „Ученикът да надмине своя учител“, е желанието на преподавателката. Това вероятно е една от най-красивите професионални награди за всеки педагог: да види как човекът, когото е учил, един ден тръгва по-далеч от него.
Времето, в което живеят днешните деца, е шумно. В телефоните им постоянно се сменят песни, лица, предизвикателства и тенденции. TikTok, поп музика, попфолк – светът им предлага всичко, при това веднага. На този фон народната песен може да изглежда като избор, който изисква повече търпение. Но може би точно това има значение. Фолклорът не се опитва да бъде по-шумен от съвременния свят. Той просто предлага нещо различно – усещане за принадлежност, памет и връзка с корените. В него има добродетели и традиции, които могат да бъдат преживени, а не само разказани.
„За мое щастие децата, с които имам удоволствието да работя, обичат българския фолклор, добродетелите и традициите, заложени в него“, казва Мирена Тодорова. И тук идва големият въпрос: дали фолклорът не рискува да остане само костюм, конкурс, медал и сценична снимка. За Мирена Тодорова отговорът е ясен. При нея опасност от това няма. Защото тя не започва от костюма и не завършва с наградата. Започва от детето. Нейната професия събира две роли, които изискват огромна отдаденост – тази на началния учител и тази на музикалния педагог. А зад тях стои и третата, най-важната – ролята на човек, който знае, че децата не могат да бъдат научени само с учебници и упражнения. Те трябва да бъдат видени.
Мирена Тодорова е и съпруга, и майка, човек, за когото семейството е най-голямата опора и източник на радост. В свободното си време обича природата и приготвянето на вкусна храна за близките си – простите неща, които връщат човека към самия себе си след динамиката на училището и сцената.
А сега, когато новата учебна година отново започва, някъде в класните стаи и репетиционните зали предстои да се родят нови песни. Ще има деца, които ще пеят уверено от първия път, и други, които първо ще трябва да бъдат убедени, че могат. Ще има грешки, повторения, притеснение, смях, сцени, аплодисменти и вероятно още много медали. Но най-важното ще се случи далеч преди медала, в момента, в който едно дете за първи път чуе собствения си глас и разбере, че той има значение. Мирена Тодорова вярва, че независимо с какво се занимаваме, най-важното е да запазим човечността, да създаваме красота около себе си и да предаваме напред най-доброто, на което сме способни. И може би именно това е същността на учителската професия: не просто да научиш едно дете да пее правилно, а да му помогнеш да повярва, че има какво да каже. А ако след 20 години някое от днешните „Славейчета“ се върне при своята учителка вече като професионален фолклорен певец, Мирена Тодорова не очаква специални думи или благодарности. Тя просто казва: „Нека ми каже това, което съм заслужила!“. В тези думи има и професионална гордост, и онази надежда, която вероятно стои в основата на всяко истинско учителство: един ден ученикът да продължи нататък, да стане по-добър, по-смел и по-свободен. И тогава песента наистина ще е продължила.
Димка КАБАИВАНОВА
