На 9 октомври от 18:00 часа Регионалният исторически музей в Стара Загора ще бъде домакин на среща с писателката Мария Лалева, организирана от Зонта клуб „Иринополис“ – Стара Загора. На следващия ден тя ще се включи и във фестивала „Здравей, Здраве“.
Мария Лалева е автор на бестселърите „Живот в скалите“, „Пасиансът на архангелите“ и „Пътища от огън“, в които личните истории се превръщат в повод за разговор за любовта, избора, прошката, болката, свободата и духовното израстване. Книгите й се интересуват не толкова от готовите отговори, колкото от онези въпроси, които човек неизбежно задава на себе си, когато трябва да избере между страха и промяната. Гостуването на популярната и обичана авторка е естествено продължение на каузите, които Зонта защитава: правото на жената да бъде свободна, да избира и да бъде автор на собствения си живот, без да бъде заключвана в чужди очаквания и роли. Тъкмо в това се срещат творчеството на Мария Лалева и философията на Зонта – в убеждението, че истинската промяна започва с правото да познаваш себе си, да избираш и да не приемаш за съдба онова, което просто си наследил като модел.
Преди срещата в Стара Загора Мария Лалева любезно прие поканата на журналист на „Старозагорски новини“ за специален разговор.
– Г-жо Лалева, обществото все по-често говори за силната и независима жена и очаква от нея да бъде успешна, грижовна, красива, търпелива и жертвоготовна. Не се ли превърна свободата на съвременната жена в още едно задължение, с което тя трябва да се справя – отново без право на слабост?
– Мисля, че много робуваме на клишетата и на прекаленото разделение на мъжки и женски задължения, както и на представата за съвременната жена като един много красив и женствен мъж. Време е да се преосмисли функцията на женската енергия – как се изявява в обществото, във взаимоотношенията между хората, както и на мъжката енергия съответно. Има прекалено много догми, на които по някакъв начин се опитваме да робуваме. Опитваме се да се впишем в някакъв модел, в някаква представа, която обикновено е чужда. Да, жената е натоварена с много очаквания. Но това не означава, че тя не може да изгради собствена система от лични правила, които да я превърнат точно в това, което иска да бъде – правила, които изразяват самата нея. Мисля, че най-красивото нещо у една жена не е тази истерична, задължителна свобода – такава мъжка, агресивна свобода. Жената има други функции, чисто генетично. И невинаги те са свързани с раждането и отглеждането на деца или с тихото покорство да създаваш уют. Аз си го представям като творческия процес – без агресия. Жената е тази, която носи мира и равновесието в света, тази, която вдъхновява и подкрепя. Женската задача е да създаде красива форма. И оттук си представям жената като онзи елемент, който носи хармония и мир в света. Тя може да управлява и две хиляди души, но ще го прави по различен начин, ако е лидер или мениджър. Онова размиване, онази свободия за мен са прекалени. Може би е дошло време да осмислим равновесието между мъжката и женската енергия вътре в самите нас.
– Говорите за равновесие. А как изглежда то в личните отношения? Много хора остават във връзки, които ги нараняват, защото вярват, че любовта изисква търпение, прошка и жертви. Къде, според Вас, свършва любовта и започва страхът от самотата?
– Има една стигма по отношение на самотата и това е чисто патриархално разбиране: сама жена – заникъде, сам мъж – заникъде. А самотата е изключителна благословия, когато знаеш как да извлечеш от нея, както пчелата извлича от цветния прашец мед. Ние не можем да приемем самотата така, както приемаме Луната – тя има светла и тъмна страна, но ние сме се вторачили единствено в тъмната. И мислим, че по този начин сме в равновесие. В човешкото съзнание съществува една абсолютна догма – че когато човек не се чувства цял, си търси половинката. Това го имам описано и в романа си „Живот в скалите“. Човекът до такава степен се е вторачил в това, че нещо му липсва, че не вижда колко много има. И затова понякога стоим във връзки, които ни унищожават – психически, а много често и физически. В неудовлетворителните връзки има еднопосочно даване. То е красиво като отношение, но не може да бъде безкрайно. Човек просто се изчерпва.
– И какво се случва, когато човек стигне до това изчерпване?
– На границата на това изчерпване, на личната енергия, която си отдал на деца, на мъж, изведнъж започваш да се самоизяждаш. И после се чудим защо боледуваме. Това са абсолютните наследени представи още от времето на хан Крум – как жената трябва да търпи, защото е котвата, около която акостира цялото семейство. Тук вече идва преосмислянето – не на самотата, а на целостта на личността. Колко не си безсилен, когато си сам. Напротив. Понякога една семейна връзка може да бъде като човек с тежка болест. Ако не я махнеш, тя рано или късно ще те умори. Понякога семейните отношения са точно такава болест. И като раковоболни чакаме да дойде терминалната фаза. Затова тази голяма стъпка – да преодолееш ужаса от самотата или да понесеш кръста на това да продължиш сам, понякога е животоспасяваща.
– Защо толкова трудно се отказваме от тези модели, дори когато вече виждаме, че ни нараняват?
– Мисля, че всичко това са онези ужасни модели на мислене, които онаследяваме, без да ги подлагаме нито на критика, нито на преосмисляне, нито дори на щрих съмнение. И понякога този обществен модел ни унищожава. Не мога да давам рецепти. Аз също си вървя по пътя. И ако днес вярвам, утре може и да не вярвам. Мисля си, че най-важното нещо в едни отношения е кантарът на взаимодействието да бъде в равновесие и да ни развива по някакъв начин. Да има хармония. Ако няма хармония, ако започне прекалено много да скърца, значи някой някъде е дал малко повече, а другият е взел повече. И когато се нарушат везните на този енергиен обмен, се случва раздялата.
– Днес говорим все повече за осъзнатост, енергия, личностно развитие и духовно израстване, но живеем в свят на агресия, завист, поляризация и непрестанно сравнение. Не се ли превърна духовността в поредния начин да изглеждаме добре пред другите, вместо да променяме нещо съществено в себе си? По какво разпознавате истински духовния човек?
– По смирението. Обикновено това са смирените, а не примирените хора – тези, които са се отказали да съдят и да сочат с пръст. Хората, които са загърбили шумната суета да бъдат център на всички прожектори и на цялото внимание. Тези, които по някакъв начин са се отказали да учат насилствено другите. Няма такова нещо. Обикновено тези хора, които тихо вървят по пътя си и тихо разговарят със себе си – без шумотевица, без нужда от награда, от прекалено много публика, тези хора променят света. Те показват как можеш да живееш, без да ти дават умни съвети. Това са хората, които могат да разговарят с всеки. Те нямат онова чувство за елитарност и превъзходство.
– Но и духовността има своите капани. Днес има много хора, които се представят за духовни учители. Как различавате истинското духовно търсене от позата?
– Духовността също крие подводни камъни, защото доста псевдоучители се извъдиха. Но това е техният път – нека не ги съдим. Лошото е, че понякога могат да подведат. Ето така различавам тези „тихи труженици“ в духовната сфера. При тях няма осъждане, няма проява на назидание. Има покана, която е голяма дума: „Аз те каня“. Няма да те убеждавам насила, защото не можеш да събудиш никого насила. Това го има и в „Пасиансът на архангелите“. Понякога събуденият човек стъпва тихо, защото върви между спящи. Духовният човек никога не насилва. Липсата на агресия е отличителна черта на духовния човек.
– В обществото ни често чуваме призиви да прощаваме, да приемаме, да продължаваме напред. Но има ли неща, които не бива да прощаваме, преди да сме назовали ясно неправдата? И не рискуваме ли, когато говорим прекалено много за прошката, да освободим от отговорност онзи, който ни е наранил?
– Не мисля, че някой може да нарани другия, без най-напред да е наранил ужасно себе си или да е бил наранен. Много често хората, които ни нараняват, са изключителни жертви – може би на минало, на тяхна лична травма. Мисля, че човек не става насилник, без преди това да е бил самият той жертва, да е бил по някакъв начин много осакатен. Когато говорим за прошка, не сваляме отговорността от неговите рамене, но сваляме тежестта от собствените си. Живеем в общество, което има достатъчно много закони. Ако някой ги престъпи, да си получи наказанието. В човешките взаимоотношения има други закони. И колкото да изглежда странно, ние ги определяме индивидуално. Има хиляди видове ценности и много често ценностите на единия обезсилват, надскачат или не покриват ценностите на другия.
– Казвате, че в човешките отношения има други закони. А какви са за Вас най-важните от тях?
– Обичаме да говорим с обобщения, но има няколко висши човешки ценности. И ако ние в личните си взаимоотношения и в отношението към самия себе си прилагаме онези ценности, които са свързани с любов, с истина, с мъдрост – но не като капацитет от прочетени книги и с някакво IQ. Взехме всичко да мерим, за всичко имаме скала. Ето това започва да обърква. Говорим за прошка, без да разбираме какво е тя. Защото прошката в християнството е едно, а в света на атеиста прошката е нещо съвсем различно. Ние нямаме някаква универсална мярка за прошка. Затова казвам, че прошката е личен път и много често той е много дълъг. Или тя не засяга този, който ни е наранил. Той трябва да осъзнае, че е наранил, защото може никога да не го направи. И затова понякога усилията да обясниш на другия колко те е наранил са най-лошо използваната енергия. Неговият аршин за болка не е твоят. Затова казвам, че прошката е занимание самотно и лично.
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
