На 78 години казанлъчанинът сподели пред „Старозагорски новини“ плановете си за 2027 г.
Шест дни. 144 часа. Повече от 557 километра. 621 обиколки. За човек, който не е прекарал живота си в ултрамаратоните, тези числа изглеждат като предел. За Ради Милев от Казанлък те са част от поредното състезание, от поредната цел и от поредния разговор за собствените му възможности. На Световното първенство по 6-дневно бягане на GOMU в Балатонфюред, Унгария, българинът отново показа защо името му е сред най-известните в многодневното ултрабягане. Във възрастовата група М75 Милев постави световен рекорд на 72 часа, а представянето му на шест дни се оказа най-близкото до световния рекорд в тази възрастова група – 95.04%. Но числата имат и друга страна. Тази година състезанието не мина по сценария, който Ради Милев си е написал предварително. Вместо да преследва докрай и двата планирани рекорда, той взема решение да се съхрани и да остави още един шанс за 2027 г. И не говори за отказ. „Никога повече“ не присъства в речника му. Тъкмо в това се крие най-интересната част от историята на Ради Милев – не в самото бягане, колкото и трудно да е то, а в отношението към границите. Той не се връща на трасето, за да докаже, че е способен просто да завърши. Целта е друга – рекордът. Защото, според него, развитието започва, когато човек постави пред себе си висока цел. Има още нещо, което остава извън статистиката. Ради Милев продължава с подготовката. Докато други биха сложили точка, той оставя дата: 2027 г. И следващата цел.
– Г-н Милев, след като вече сте доказали многократно, че можете да печелите и да поставяте световни рекорди, кое беше най-трудното в тазгодишното състезание в Балатонфюред – физическата болка, умората или битката със самия себе си?
– Това състезание беше едно от най-трудните за мен от физическа и най-вече от психологична гледна точка. Планът ми бе да постигна високи резултати на 72 часа и на 6 дни. Да подобря собствените си световни рекорди в тези две дисциплини достатъчно, за да не бъдат подобрявани поне няколко години и това да бъде последното ми участие в групата М75 (75-79 г.). За съжаление, времето не беше от най-подходящите. Освен това се случиха няколко неочаквани негативни неща още в началото, преди състезанието, които ме натовариха много силно психически. Вторият ден беше решаващ. Бях оставил бутилката си с вода отворена. Вътре влязла оса, която естествено попадна в устата ми и ме ужили. Бузата ми се поду. Не можех да се храня, дори да приемам течности. Първите три дни не успях да спя нито минута, въпреки че правих многократни опити. Вземах по 3 хапчета за сън едновременно, но нищо не помагаше. Получих кръвоизливи в очите и много тежко двойно виждане. Гледах, редувайки двете очи – с едното, след това с другото. Някои можеха да си помислят, че им намигам. Не, не ми беше до това. Според мен мозъкът не можеше да събере двата образа от двете очи. Получих и изкривяване на гръбначния стълб. Към всичко това трябва да прибавим и допълнителното психическо натоварване от (премълчавам името). Последното бе, че моята подкрепа бе преместена в единия край на масата, до който почти нямах достъп, а цялата маса бе отрупана с подкрепата на другото лице. Никога не съм изпадал в такава ситуация. Взех тежкото решение да се съхраня и да направя опит за силни рекорди следващата година. Трудно решение, защото всичко трябва да започне отначало, подготовка, финансиране… Според „дебелите книги“ биологичните възможности от 78 до 79 години падат средно над 3%. Трябва да компенсирам това с много по-добра подготовка. Този път наистина имах битка с психическа и физическа умора. Считам, че взех правилното решение.
– В кой момент от тези 144 часа тялото Ви казва „стига“ и как успявате да го убедите да продължи? Има ли тайна, която стои зад издръжливостта Ви?
– Считам, че всеки „нормален“ човек би трябвало да може да измине 600 км за 6 дни. Необходимо е само да си постави такава цел, да се подготви и да го направи. Дори не е необходимо да участва в състезания. Да го направи за себе си, да се убеди, че може. Защото той наистина може! Няма такъв момент, в който тялото ми да казва „стига“. Няма и моменти, в които да си казвам „Никога повече.“ Напротив. Винаги си казвам „Следващия път трябва да направя повече“. Постиженията в такива многодневни бягания зависят много от метеорологичните условия, дъжд, вятър, температура. Съчетанието от тези фактори винаги може да бъде по-добро. Не, няма тайна зад издръжливостта. Издръжливостта е въпрос на тренировка (подготовка) – физическа и психическа. Общоприето е, че психическата подготовка дори е по-важна.
– Вече имате седем световни рекорда и сте сред най-успешните ултрамаратонци в света, но продължавате да се връщате на трасето. Какво все още търсите в тези състезания – нов рекорд, победата, личното предизвикателство или доказателството, че възрастта не може да постави граници пред човека?
– Едно уточнение: Досега имам 7 ратифицирани световни рекорда от 8-те си участия в Балатонфюред. Тази година направих още един световен рекорд. Освен в Унгария, имам ратифицирани световни рекорди в Чехия и в Румъния. Имам и такива, които очакват ратифициране. Така че рекордите ми са значително над 7, като бройка. Определено не търся победа при участията си – при всички мои участия в състезания на и над 48 часа, винаги съм бил първи във възрастовата си група, с изключение на едно през 2017 г., когато бях 2-ри. Целта ми през последните години е поставянето на рекорди. Рекордът е цел, към която трябва да се стремим. Всеки рекорд е временен и може да се подобри. За да има развитие, трябва да има цел и тази цел не може и не трябва да бъде участие или завършване. Трябва да се целим в най-високото, за да развиваме нашите способности. Обикновено рекордите се поставят, когато хората са в началото на възрастовата група, но това не пречи да се опитаме да постигнем най-високия си резултат, дори когато сме в края на възрастовата група. Обикновено хората сами определят границите на своите възможности, което е неправилно. Необходимо е да се стремим да надминем тези граници.
– Години наред представяте родината ни международната сцена. Какво означава за Вас да чуете името на България и химна й?
– Невинаги при награждаването изпълняват химна на страната, от която е победителят. Но винаги съобщават страната, от която е той. Реално на всички състезания, на които участвам, съм на „почетната стълбица“ и чувам името на страната си след моето име. Това ме изпълва с радост и гордост. Нашата малка и изстрадала страна е по-добра и е над велики и силни държави: САЩ, Англия, Германия, Франция… Тук няма игри, няма компромати. Подреждането е обективно, по един-единствен критерий – брой на изминатите километри. Щастлив съм, че съм допринесъл името на моята родина да бъде произнасяно с респект и уважение.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
