Всеки септември започва с едни и същи знаци: златни листи по асфалта, гласове в училищния двор и букети, по-големи от децата, които ги носят. Първият учебен ден е тържество, но и тиха среща със същността на времето. За първокласника това е скок в неизвестното. Черната или бяла дъска изглежда като космос, а първата учителка – като проводник в нов свят. Ръката стиска здраво букета и родителската длан, но погледът вече търси своето място сред другите. Тук започва пътят на личната отговорност. За големите ученици денят носи смесени чувства – носталгия по лятната свобода и любопитство към новите хоризонти. А за родителите е миг на гордост.
Училището не е само сгради и оценки. То е пространство, където се учат разговорите, компромисите, съмнението и мъдростта. Първият звънец не звъни само за урок по математика или литература. Той напомня, че животът изисква знания. Остават цветята, химнът и вълнението. А после идва тишината на класната стая и онова дълго пътешествие, което превръща момчетата и момичетата в хора на знанието.
Честит първи учебен ден!
Нека новата учебна година да е добра и благотворна!
На учителите пожелаваме вдъхновение и търпение! На децата пожелаваме усърдие и постоянство!
За всички тях е нашият поздрав с прекрасното стихотворение на
Веселина Атанасова:
НА УЧИЛИЩЕ
Когато бие първият звънец,
България в училището влиза
под арката на празничен венец
със сплетени коси и бяла риза.
Тук детството се учи да чете,
да пее, да танцува и да смята.
Живота си рисува и расте
с незнайни сетива за чудесата.
Днес новото начало влиза в час
под звуците на празнична камбана,
че този ден най-важен е за нас,
а за децата утро най-желано.
И тръгва на училище светът,
защото иска всичко да узнае.
До първолаците за първи път
гори от нетърпение, не трае.
Нахлува златото на есента.
Събират се за тръгване ятата,
тъй както тръгнала е песента
и радостта на детството в сърцата.
Когато дойде първият урок
и в първи клас се спусне тишината,
човекът малък прави своя скок,
за да порасне чак до небесата.
Пъстреят раниците на гърба,
а кошерът напира ли, напира!
Да бъдеш тук, с децата, е съдба
и мисия, която те избира.
