Отговорът на тези въпроси дава старши научният сътрудник Йордан Малджански
„Шъ ни бъде ли???“ Зад това доста провокативно, а може би и гневно заглавие се крие първата книга на зоотехника по професия Йордан Малджански, чийто основен научен принос е създадената през 1986 г. програма за информационно търсене и симулативна селекция при овцете за персонален компютър IBM. Самият автор се затруднява да определи жанра на своето аналитично съчинение, но е категоричен, че зад всяка дума се крият конкретни проучвания и факти. Представянето в Стара Загора беше на 19 септември в НЧ „Св. Климент Охридски“, а самият Йордан Малджански бе така любезен да отвърне на любопитството на „Старозагорски новини“. „Селянинът цени земята, защото е свързан с нея – тя го храни, той я обработва. Това е земята и тази земя е на България. Гражданинът е по-склонен да загуби България, отколкото селянинът. Селянинът не е склонен да си даде земята“, убеден е заклетият противник на неолиберализма, който според него гони хората от България и довършва страната ни.
– Г-н Малджански, останах малко изненадана, прочитайки, че човек с Вашата професионална експертиза е седнал да пише книги – при това с такова сатирично-хумористично заглавие. Защо се „преквалифицирахте“ в писател?
– Аз съм старши научен сътрудник по животновъдство, а проблемите в България произлизат главно от аграрния сектор. Затова и написах тази книга. Направих цялостен анализ на развитието на страната ни, защото развитието на всички държави започва от земеделското производство. За интелектуалното развитие на една нация се съди от това как използва ресурса „земя“, а земята има неограничен ресурс.
– Не беше ми хрумвала такава гледна точка.
– А трябва. Колкото си по-иновативен и имаш развита умствена дейност, толкова повече можеш да извличаш от земята. Ако си малоумник, ще чакаш нещо да падне и нищо няма да правиш. От анализа, който съм направил, България достига върха. Наричали са ни „българско аграрно чудо“ благодарение на великия акад. Цено Хинковски. През 1974 г. той се връща от Америка – бил е там в посолството, и пренася тук така наречената „популационна генетика“.
– Нека вмъкнем тук, че Вие сте негов ученик в Селскостопанска академия „Г. Димитров“ – София, специалност „Зоотехника“.
– О, да. И съм безкрайно благодарен, че имам този късмет. Освен популационната генетика, акад. Хинковски прави 75 научни института и сто и няколко опитни станции. Всичко това създава така наречените научни сътрудници – включвам и себе си в това число. Така започнахме да работим по проблемите на производството. Академикът отдели професорчета, доцентчета, асистентчета – прати ги да си четат лекциите и да не се занимават с практическата работа.
Почнахме да намираме решение за всеки един производствен проблем. Тодор Живков ни даде картбланш да тръгнем да внедряваме науката като производствена сила. Ето това е противоречието между интелекта и простака, наречен „партиен секретар“, което ние срещахме.
– Какво общо имат партийните секретари?
– Как какво? Партийните секретари спираха това развитие. И Живков го видя това противоречие. Видя, че няма как да отидеш ти в едно ТКЗС – аз съм бил млад зоотехник – и да ти вика някакъв партизанин: „Я сам го правил това текейсе, я ше каа кво ша са прай.“ Тодор Живков ни даде картбланш и ние само за някакви десетина-петнайсет години утроихме производството на аграрна продукция.
– За кой период говорите?
– От 1974-та до 1989-а година. Породи създавахме, всичко. Живков в нищо не ни е спрял. Вкарахме промишлено производство – в птицевъдството и свиневъдството. Направихме така, че АПК-тата (аграрно-промишлените комплекси) да започнат вътрешноотраслова специализация. Всички мъжки телета се угояваха в телеугоителни комплекси, юниците отиваха на друго място. Всичко това е правено благодарение на науката. Работеше се по нови технологии, за да може да се повиши производителността на труда.
Малка аграрна България е произвеждала аграрна продукция колкото Турция и Гърция взети заедно!
– Сериозно ли?
– Сериозно. Когато идваха отвън, хората ни наричаха българско аграрно чудо. И ни сравняваха с японското технологично чудо. Те такова нещо не бяха виждали! Така мобилизиран народът и такава продукция! АПК значи вертикална интеграция с промишлеността. Ние не произвеждаме нещо и да му търсим пазара, ние знаем къде му е пазарът. Примерно, когато съм работил в овцевъдството, на нас текстилната промишленост ни е купувала кочове да правим тънка вълна.
– И всичко това го разказвате в книгата си?
– Именно, затова я написах. Друг пример – производството на захарно цвекло беше интегрирано със захарните заводи. Имахме така наречените маслено-етерични култури – там отиват „Лавена“, втори, трети, пети – с които почваме да правим паста за зъби, какво ли не… Всичко беше интегрирано!
– Ядосвате се…
– Нееее, ставам бесен! Това нещо се разбива от малоумници. И ми казват: „Пазарът, пазарът…“ Приключихме с пазара! Аз не съм обучен за пазар, не съм и мислил за пазар. Всичките, които сме били обучавани, сме обучавани как да правим производство. Когато сме били на разни международни събирания, те ни питат: „Добре де – пазарът..“ Ние се ослушваме: „Какъв пазар!“ Мен не ме интересува пазарът. Държавата се грижи за пазара. Оттам идва тази социална политика. Всичко това е комунизъм в държавата.
Сега светът отива към глад и тотален контрол. Това не можаха ли да го разберат? Ние бяхме независима държава, никой не можеше да ни събори: селата – пълни с животни, хората – щастливи. Всеки има работа. Сега какво се цели – докарваме до глад, ликвидираме животните…
– Това се случва не от днес…
– Ами да, случва се. Балцерович това го нарича „партиен капитализъм“. Партийният капитализъм се характеризира с това, че партиите, които идват на власт, си редят само техни хора. Некадърник, ама наш некадърник! Тях не ги интересува човекът да е специалист. Когато дойде следващата партия, прави същото. Това не може да води към прогрес.
– Обаче опираме до въпроса „шъ ни бъде ли“, защото – хайде да не е всичко – но огромна част от онова, което имахме в икономиката и селското стопанство до 89-а, загина.
– То не е загинало. То беше ликвидирано целенасочено! В книгата си проследявам откъде сме тръгнали и докъде сме стигнали. Казвам какво сме загубили и какви са били противоречията. Аз питам какво е било противоречието между труда и капитала у нас до 10 ноември, след като ние не сме имали капитализъм. И отговарям в тази книга – противоречието е между интелигентния и простака. Това го имаме обаче и сега – простакът като е горе на власт, интелектът не важи, всичко умно ще избяга оттук. Това стана на 10 ноември. Мнозина си биха камшика и заминаха – оставиха държавата. Държавата остави останалите. Така мераклиите за капиталисти седнаха на кръглата маса и се договориха как да разкулачат държавата, те да са държавата.
Всичко, което ни донесоха тези загуби, се казва неолиберален модел. Това е вирусът, който ни донесе 6 основни социални заболявания – бедността, глада, безработицата, мизерията и социалното неравенство. Книгата ми е написана за всеки човек, който е развил поне едно социално заболяване. По мои сметки заразените са около два милиона и половина.
– Предлагате ли терапия на заболяванията?
– Да. Написал съм и терапия. Ами събираме се 1 милион души и си връщаме държавата. Кой трябва да го направи? Ние, селяните. Ние сме основали тая държава, ние имаме нужда от нея. Ние сме селяни само в България, навън сме роби. Гражданинът няма нужда от държава, той е гражданин на света – взима си адвокатчето куфарчето и заминава, точка по въпроса. Или си връщаме държавата, или ни довършват нас.
– Тези Ваши разсъждения споделят ли ги децата Ви, внуците?
– Аз имам трима сина. Двамата са в Пазарджик и са най-големите зеленчукопроизводители. Ивайло и Павел Малджански. Имат 1500 дка зеленчукова градина. А са тръгнали от един трактор. Нека да са всички като тях. Забележете – те не ползват европейски средства! Тръгнали са от 1 трактор, сега имат за два милиона и половина инвестиции – ако не са и повече. Работниците им са 85 човека със средна заплата 2500 лева.
– Наистина ли без европейски субсидии?
– Един лев нямат европейски средства! Теглят кредити, връщат ги…
Всеки си има начин да се развива. Те не са длъжни да мислят като мен. Аз казвам как да променим нещата, без да засегнем когото и да било. Не сме шашави! Ето, по времето на национализацията няма една фабрика развалена. Примерно фабриката за колбаси в Троян. Даже оставят собственикът й да я ръководи. Нищо не е пипнато. За разлика от тия марокански скакалци, дето ликвидираха всичко…
Ние няма да пипаме нищо. Ние си връ-ща-ме държавата като равноправен стопански субект, регулатор на всичко, което става в нея. Дивият пазар не може да реши нищо. Това трябва да е ясно – виждаме докъде ни доведе той.
– Има теория, че на „големите“, от които идват директивите за нас, не им трябва България с българи, трябва им територията.
– Мен не ме интересува на ония какво им трябва. Аз казвам какво трябва ние да направим. Трябва да мобилизираме нацията, това е положението. Няма да бъде пипнат никой! Държавата застава зад всеки, който иска реално да се труди и го подпомага.
– Ще ми кажете ли какъв е жанрът на Вашата книга?
– Не мога да кажа жанр. Книга, за когото се интересува. Има експертен анализ с много цифри, с много неща. Има терапия.
Интервюто подготви:
Елена ДЮЛГЕРОВА
