Тя е старозагорка, която живее и работи във Виена, а Той е столичанин от Австрия. Коя е Тя и кой е Той ще разберете от разговора с двамата. Това, което ще издадем предварително, е, че за тях най-важно е семейството и дъщеря им. Известната по широкия свят превъзходна флейтистка Десислава Тинкова Добрева-Ландолт – възпитаничка на НУМСИ „Хр. Морфова“ в Стара Загора, и пианистът, продуцент и бизнесмен Доминик Ландолт ни пуснаха в своя свят без уговорки. Със сигурност не всичко влезе в записа по телефона, но онова, което вестникът ще разкрие на читателя, е колко се обичат и колко са щастливи в своето море от любов.
– Доминик, колко дълго бяхте приятели с Деси, преди да Ви стане съпруга?
– С Деси бяхме колеги в едно музикално училище, но тогава нямахме много контакти. Чак след няколко години се чухме и срещнахме отново. Веднага се разбрахме добре. По това време току-що бях пуснал новия си учебник и използвах това като възможност да организирам среща с нея, за да представя книгата пред класа й. Направихме заедно кратък урок по джаз, показах й упражнения от моята книга. Но след това бързо се опитах да превърна тази работна среща в среща. Затова я поканих на вечеря в замъка „Вилхелминенберг“, където може да се види целият град вечер и да се видят многото светлини на Виена, докато се наслаждаваме на чаша вино. По някое време стана доста късно и Деси ми каза, че на следващия ден трябва да стане рано, защото иска да тича. Просто се самопоканих и казах, че, ако ще й хареса, ще се радвам да дойда. В моите представи изглеждаше така: ще потичаме 2 км и след това ще закусим, но все още не познавах Деси добре (смях). 10 км и почти инфаркт по-късно, „малкото“ ни бягане из Пратера приключи и двамата се захванахме за работа. И това беше началото на нашата история.
– Какво събуди интереса Ви към нашето старозагорско момиче?
– Деси е много успешна и целеустремена жена, която вижда и приоритизира много неща в живота по същия начин като мен. Тя е боец, който се премести в друга страна, за да следва пътя си. Винаги се е борила и си е проправила път до мястото, където е искала да бъде. Намирам нещо подобно за много впечатляващо и завладяващо, защото тя го прави с много любов и разбиране, а не като много други – с егоистични или недружелюбни цели. Нейният начин да вижда света и да намира положителните неща в отрицателните е обогатяване за всеки човек, който има възможност да прекарва време с нея. Намирам много от тези неща за силно впечатляващи. Аз съм реалистичен човек, може би понякога твърде реалистичен. В допълнение към работата си като музикант, съм и ръководител на отдел „Продажби“ на компания, която няма нищо общо с музиката. Следователно мисленето ми е такова, че искам да постигна мечтите си, но реализмът също трябва да има много място в живота ми, за да преценя правилно целите на компанията и след това да ги постигна – и в идеалния случай да ги надмина. Мисля, че понякога това може да доведе до ситуация, в която не винаги виждаш живота в положителна светлина, защото трябва да преценяваш рисковете и е освежаващо да се прибереш у дома, да говориш с някого, който винаги гледа на света с положителни очи – не през розови очила, а просто освежаващо положително. Вътрешната й убеденост, че можеш да научиш нещо от всичко и да извлечеш най-доброто от всяка ситуация, я кара да постига най-добри резултати. Също и нейните ученици, които редовно печелят награди и отличия. Както и мен, когато някой ден мисля за нещата твърде много и съм твърде нетърпелив да постигна целите си – както лични, така и професионални.
– Кое именно Ви убеди окончателно, че тя е майката на детето Ви?
– Деси е невероятно любящ човек, с много разбиране и търпение. Начинът, по който се отнася с учениците си, с моята племенница, с нейната племенница, показва, че тя ще бъде много добра майка. Но още по-важното за мен е, че имаме сходно отношение към фундаменталните проблеми на света. Разбирам се добре с всички бързо и лесно, мога да приема други мнения, дори понякога да не съм съгласен с тях. Вярвам, че може да се живее добре във връзка дори с някого, който има различно мнение от вашето, стига да се уважавате и цените достатъчно. Когато става въпрос за отглеждане на деца обаче, нещата стоят по съвсем различен начин. Ако имате дете от някого, трябва да знаете предварително, че искате да следвате общ път в отглеждането му, че имате общи ценности, които искате да предадете на детето си и че имате разбиране за това какъв трябва да е идеалният свят. Задачата на родителите в началото е да покажат и научат детето какъв трябва да бъде светът, а не да обясняват какъв е светът. Скоро ще разберете какъв е светът. Визията за позитивен, красив свят, където да си добър – има значение, където да си решителен и дисциплиниран – има значение, свят, в който достойните и добри хора са възнаградени, където хората си помагат и са един за друг. Това са ценности, които са много важни за мен. Всички са равни и всички трябва да бъдат третирани еднакво – например не бих могъл да отгледам дете с някого, който не поздравява чистачката. Надявам се, че този пример показва какво имам предвид. Не знам дали е българска черта да сме дисциплинирани, целенасочени и трудолюбиви, или има нещо общо с това, че като музиканти сме свикнали да репетираме с часове всеки ден, дори и да не виждаме подобрение веднага, но тези ценности и нагласи са голяма причина да знам с убеденост, че Деси ще бъде най-добрата майка на света за нашето дете. И, разбира се, аз много я обичам.
– Какво знаете за родната за Деси Стара Загора? Имате ли намерение след време да направите представление и пред старозагорци?
– Били сме няколко пъти в Стара Загора и се чувствам много комфортно там. През лятото ми е малко горещо (смее се), но ми харесва да се разхождам по алеята към езерото „Загорка“, да пия кафе, да си взема сладолед и да седя под една от красивите липи, просто да се наслаждавам на факта, че има едно семейство, което е толкова близо до Австрия, но все пак напълно различно. За мен това е прозорец към друга култура и свят, който наистина харесвам. Страхотна храна и хубава бира, а ракията, която тъстът ми прави сам, е фантастична. Близо до Стара Загора родителите на Деси имат къща с градина, в която отглеждат плодове и зеленчуци. Там може да си направим барбекю и да се излежаваме на слънце, а след това светът просто застива за известно време и стресът от ежедневието в Австрия просто изчезва за няколко седмици. За мен България и Стара Загора всъщност се свързват с усещането, че просто не трябва да правя нищо. Без срещи, без преговори, без концерти, без кабарета – само семейство и спокойствие. Хубаво облекчение е да стана сутрин и да знам, че единственото нещо, което трябва да отговоря днес, е дали искам да ям палачинки преди или след обяд (смее се). Разбира се, че ще е чест да свиря в Стара Загора – но мисля, че Деси се справя по-добре (усмивка).
– Как изглежда в резюме кариерата Ви досега? Кои са били най-големите предизвикателства?
– Когато бях на 4 години, знаех, че искам да бъда музикант. Може би все още не много активно, но поне до момента, в който закачих един стар акордеон и започнах да свиря. Баща ми знаеше 3 песни, на които ме научи. След няколко дни можех да ги свиря на ниво, подобно на неговото. Тогава баба ми се погрижи да намери учител, който да ме учи. Това никак не беше лесно, защото никой във Виена не искаше да й повярва по телефона, че едно четиригодишно дете може дори да държи акордеон, камо ли да свири на него. Един учител, който тогава беше много млад, каза по телефона, че и той не може да повярва, но да дойда да му изсвиря нещо. Това беше началото на моята музикална кариера. Когато бях на 5, играех на „музикално училище“ и преподавах на баба си. Когато бях на 7, казах на родителите си, че след основното училище (в Австрия общото училище е за деца на възраст 6-10 години, преди да преминат към висше, средно училище) трябва да се насочим само към една гимназия – музикалната във Виена, защото беше ясно, че ще стана музикант и нищо друго. Останах там до завършване, но след това смених инструментите и преминах от акордеон на пиано. В моите диви тийнейджърски години – на 14, отчаяно исках да науча саксофон и затова пътувах с оркестъра на Адриан Гаспар – най-младата независима биг банда в света по това време – чак до Италия с два CD записа на два албума в ORF Center в Бургенланд. Това беше много забавна фаза от живота ми, която ми даде представа за източноевропейската музика, защото Адриан Гаспар е румънски композитор, който доведе много австрийски, но също и източноевропейски музиканти в оркестъра си, за да пишат музика от различни светове. Дори получихме Световната музикална награда във Виена тогава. След този кратък период от време обаче ми беше много ясно, че пианото все още ще бъде моят основен инструмент и че ще трябва да тренирам много, за да компенсирам пропуските, които имах, защото не бях започнал да свиря на пиано на 4 години. Много неща са сходни с акордеона, но лявата ми ръка беше зле технически и имах доста работа, за да компенсирам това, което другите вече бяха научили. Преди да започна да уча, отслужих военната си служба в Австрийската гвардейска музика, след това завърших с отличие Университета за музика и сценични изкуства, учих една година в Университета за музика и танци с Хуберт Нус и бях на сцената с безброй фантастични хора като Скип Мартин, певеца на KOOL and the Gang, Джоуи Блейк, успях да работя в звукозаписното студио с Хартмут Пфанмюлер, продуцент на песента „Вятърът на промяната“, успях да преподавам безброй семинари и майсторски класове на моите учебници, които ме отведоха от Чили до Южна Корея и ме накараха да правя музика по целия свят. Благодарен съм и съм щастлив, че успях да живея този живот. По време на коронавируса обаче стана голям пробив. В Австрия всичко беше отменено и като творец на свободна практика беше трудно да се работи. Много хора просто заровиха главите си в пясъка и призоваха държавата да изплати компенсации. Това със сигурност е оправдано и всеки го заслужава, но не е в моя стил. Прекарах много нощи в размишления как можем да преживеем, без да понесем финансови щети. И в моето тогавашно звукозаписно студио и музикален лейбъл „DL Productions“ създадох звукозаписна линия заедно с много партньори, където открихме много новодошли и ги доведохме в радиото. Бързо разбрах, че големите банди не записват, освен ако не можеш да свириш, продажбата на записи всъщност вече не носи много пари, ако не можеш да отидеш на турне след това. Това създаде вакуум в радиото, защото не излизаха толкова много песни, както обикновено. Беше добър момент да привлечем нови хора – и това направихме. През това време доведох около 10 нови групи и солови изпълнители в радиото. В същото време създадохме втора линия, където любители музиканти можеха да наемат професионални музиканти от големи банди за собствените си песни. Това означаваше, че можете да съберете своята „група мечта“ от най-добрите австрийски музиканти и да запишете своя собствена песен с тях. Тъй като, така или иначе, нямаше концерти, имахме много музиканти, които искаха да го направят, защото това беше добра заплата в труден момент – в нормални времена тези хора вероятно нямаше да имат желание да правят тези продукции.
Тези две идеи ни дадоха голям тласък в лейбъла по време на коронавируса, но те наистина съсипаха моята артистична радост. Изведнъж всичко се спря на цифри от продажбите, договори, пари… Цял живот съм казвал на хората, че не трябва да правите музика, ако просто искате да правите пари, защото има начини да направите това по-бързо и по-лесно от музиката – така че си дадох собствен съвет и кандидатствах в Red Bull за позиция в един от техните музикални стартъпи. Няколко часа по-късно получих обаждане от Мартин Грубингер, който ме нае като мениджър партньорства и успях да поема и управлявам отдела B2B продажби. За съжаление, нямах представа за това, защото никога не съм учил икономика или пък да съм имал подобна работа. Но освен музика, винаги съм разчитал и на талант – говорене. Беше малко след коронавируса, толкова много срещи бяха онлайн. Така че си помислих: „Добре, ще отида в Red Bull и ще стана техен мениджър. Аз също правя кабаре, така че трябва да играя роля там, просто ще играя ролята на мениджър, както си го представям, докато наистина се ориентирам“. И го направих. По време на онлайн срещите имах време да потърся в Google термини, които не знаех, да ги прочета набързо и след това успях да се присъединя отново. Всичко, което ми липсваше, беше речникът. Вече бях придобил разбирането как да правя бизнес като музикант. Освен това Red Bull, разбира се, бяха наясно с миналото ми като продуцент и ръководител на лейбъл, така че понякога ми беше позволено да водя записни сесии в студиото, когато възникнеше нужда. Това ме накара да седна с Томас Ланг, барабаниста на Роби Уилямс, понякога късно вечер след сесии за по бира, две или три, за да се запозная с Хенрик Линднер, басиста на Dirty Loops, и да работим отново заедно с много стари познати като Джулия Хофер и Моника Болуейн. След една година в Red Bull сегашният ми шеф Stephan Haymerle се свърза с мен и ме попита дали бих искал да работя за неговата компания – Schrankerl – стартираща компания, която се фокусира върху здравословното хранене на работното място, с 19 ресторанта, които приготвят прясна храна. Schrankerl носи индивидуално проектирани планове за меню директно в офиса в „интелигентен хладилник“, където можете да използвате мобилно приложение или банкова карта, за да отворите вратата на хладилника, да извадите храна от ресторанта и да я затоплите за 2 минути, като ви гарантира, че ядете балансирано и здравословно. Наистина ми хареса тази идея, така че поех отдела за продажби на компанията, изградих я и използвайки знанията, които бях придобил по време на престоя си в Red Bull, надхвърлих целите на компанията през първата ми година работа. Вече сме във втората година и отново целите за първото тримесечие бяха постигнати. Намирам разнообразието между дневната ми работа в Schrankerl и нощната на сцената за много обогатяващо и интересно. Много от вас сега може би си мислят: той луд ли е? Да замените живот с много сън и пътуване с работа, на която трябва да сте в офиса в 7 сутринта? Но, честно казано, аз съм много зле в „охлаждането“ и най-накрая намерих перфектния си баланс, който все още оставя достатъчно време за семейството. Разбира се, музиката не може да се прави без нови идеи – затова чрез работата си като sales lead (водещ продажби) се запознах с много програми, които се използват в бизнеса. Освен това завърших професионално обучение със сертификати и се запознах с темата, което ми даде идеята, че музикантите също може да се нуждаят от инструменти, които улесняват резервирането. С CRM инструмент, т.е. организационна програма, която прави концертните дати ясни, напомня ви кога трябва да изпратите имейли до промоутърите, автоматично издава фактури веднага щом концертът започне и изпраща автоматизирани пощенски съобщения, които сами пишете предварително. Програмата се казва „Gigtrick“ и е моята нова компания, моят нов проект, който започнах заедно с Paul Semler и Michael Peinsipp. Цялото нещо ще бъде достъпно от 20 април 2025 г. и на английски език. В момента изнасям лекции в университети и в бизнес среди, за да обясня Gigtrick, да вдъхновя хората, че резервирането може да бъде много по-лесно за музикантите, отколкото е в момента. Мисля, че човек трябва да се съсредоточи върху нещата, върху които може да повлияе сам, а не да се надява, че късметът ще помогне – затова исках да измисля нещо.
– Бих искала да спомена една публикация, която видях в социалните медии относно работата Ви с виенската певица и кабаретна артистка Ингрид Дием. С нея правите Кабаре Austropop. Как изглежда едно комеди кабаре през призмата на реалния свят?
– Хуморът в Австрия често е такъв, че героите се представят по-преувеличено, отколкото са в действителност. Играем двама души, които се срещат в Tinder, редактират изцяло снимките си и изглеждат напълно различни в реалността, отколкото човек би очаквал. Разбира се, бомбата избухва на първата среща и след това всичко придобива много хумористичен, австрийски обрат, изпъстрен с хитове от света на австропопа, музика, с която съм израснал – научих я от майка ми.
– Каква е ролята на креативен и нетрадиционен музикант като Вас? Как развихте уменията си да свирите превъзходно на пиано, да сте автор на песни, продуцент и едновременно с това да създавате комеди кабаре?
– Най-важното е просто да имате смелост. Просто да го направите. Мисля, че хората прекарват твърде много време в мислене дали трябва да направят нещо, страхувайки се, че нещото може да е неудобно или да съсипе „репутацията“ им. Но, честно казано, ако направите нещо, което не работи, повечето хора дори няма да забележат. И ако правите нещо, което може да е добро, защо да не опитате? По този начин можете да откриете нови таланти, да запълните тъмните петна и да извлечете максимума от себе си. Ако винаги стоите в зоната си на комфорт, нищо няма да се промени. Никой не е успял, като прави едно и също нещо всеки ден в продължение на 20 години. Вярвам, че моето музикално пътуване ми даде преди всичко кураж и дисциплина да опитвам нови неща, но също така да упорствам, докато стигна там, където искам.
– Като саксофонист спечелихте наградата на публиката с Adrian Gaspard Orchestra на „World Music Award 2006“ в „Porgy and Bess“ във Виена. Ваши клиенти са Katharina Straßer, Andy Lee Lang (клавирист и продуцент от 2021 г.), Вирджиния Ернст (клавирист на групата от 2019 г.) и много други. С какво се гордеете най-много?
– Най-много се гордея със съпругата и дъщеря ми – работата е забавна, семейството е по-важно.
– Деси, как се живее с такъв талант като Доминик Ландолт?
– Това е много интензивен живот, защото Доми винаги има много планирани неща и би предпочел всичко да се случи веднага, когато се сети за това. Той е визионер и има 1000 нови идеи всеки ден, което понякога може да е малко уморително, но е забавно и можете да видите напредъка както в личен, така и в професионален план. Кой би си помислил, че след по-малко от 3 години заедно ние ще се оженим и ще имаме дете, а той ще е сменил 4 пъти работата си или че ще работи 4 работи едновременно. Но аз се радвам да го подкрепям във всичките му начинания и да слушам как идеите му се развиват всеки ден.
Много комедианти са забавни само на сцената, а не толкова насаме. С Доминик – той е още по-луд и забавен у дома, отколкото на сцената, а аз обичам да ставам сутрин, да слушам соло джаз концерт на пиано от съседната стая. Той почти никога не репетира, така че това се случва рядко, но когато се случи, съм много щастлива.
– Кое беше най-запомнящото се от Вашата сватба?
– Сватбата ни беше в петък, 13-и. Доми много искаше този ден, защото смяташе, че е забавно. Искаше петък, 13-и. Хората в България казват: „Ще ви върви по вода“. И потече. На 13 септември Виена беше потопена от дъжда, улиците бяха затворени и метрото не работеше. Беше перфектната комбинация от дъжд и петък, 13-и. Въпреки това празнувахме цяла нощ и не позволихме да ни се развали настроението. Оженихме се в казино „Баумгартен“, виенски дворец в 14-и район на столицата. А трябваше да направим официалните сватбени снимки няколко седмици по-късно, защото нямаше да е възможно този уикенд. Затова дъщеря ни попадна на сватбената снимка – вече беше в корема ми.
– Владеете може би най-нежния инструмент в света на класическата музика. Ако флейтата е Вашият „първи“ живот, то какво е за Вас „вторият“?
– Обичам да съм сред природата, да се движа и да спортувам много. Преди да забременея, започнах карате и много ми хареса, защото е чудесен противовес на свиренето на флейта – забавно е най-накрая да успееш да удариш нещо. Фокусът обаче сега ще бъде много върху семейството и ще прекарвам по-голямата част от времето си с нашето бебе.
– Смята се, че майчинството е не само предназначението на всяка жена, но и щастие за нея. Кои, според Вас, са основните разлики между майчинството и бащинството?
– В живота винаги има контрасти, както ден и нощ, или сянка и светлина. Следователно детето трябва да има и майка, и татко, за да опознае и двете страни, защото всяка допринася за развитието на характера му и го подготвя и възпитава за живота. Майките и бащите вероятно имат различни възгледи и подходи, така че със сигурност не е недостатък за едно дете да познава и разбира и двете гледни точки. Това обаче са мои мисли, без да съм виждала детето си. Може би след година ще вярвам в нещо съвсем различно. Но точно това е толкова вълнуващо в това пътуване. Много неща, в които сега вярвам или си мисля, че знам, ще ми бъдат показани от моето бебе и едва тогава ще видя дали съм права или не. И какъв е истинският смисъл на живота, или по-скоро смисълът и разликата между майчинството и бащинството. Очаквам с нетърпение това пътуване.
– Работите с най-престижните музикални институции в света, академично също сте се обучавала по най-добрите места, които произвеждат световни музиканти. Но какво означава за Вас да се връщате и да свирите пред старозагорска публика?
– Малко преди да забременея, ме попитаха дали мога да водя майсторски клас в музикалното училище в Стара Загора. Бях много щастлива от това, беше голяма чест да ме помолят да го направя. Още по-трудно ми беше, когато лекарят ми каза, че трябва да отменя този майсторски клас, защото пътуването през първите седмици от бременността е много опасно за бебето. Надявам се, че ще мога да се върна в Стара Загора много скоро, за да наваксам този майсторски клас и да изнеса концерт след това, защото винаги е голяма чест да свириш пред българска публика. За мен прибирането у дома винаги означава пътуване назад във времето до мястото, където всичко започна. Ако забравиш корените си, не можеш да растеш повече. Затова винаги искам да остана дълбоко вкоренена в България, независимо дали в личния си живот или професионално. И също така искам детето ми да научи българските ценности и най-вече езика, за да може само да избере дали иска да живее в България един ден.
ОТГОВОРИ НАКРАТКО
– Взаимност и зачитане ли са едни от най-дълбоките нужди в брака?
Двамата: Уважението е важно нещо. Реципрочност може да има, но не е задължително.
– Приемате ли човека до себе си такъв, какъвто е? Опитвате ли се да го промените?
Деси: Приемаме се такива, каквито сме.
Доми: Освен ако не изхвърля боклука навреме.
– Кое е нещото, което Ви кара да се усмихнете, независимо коя част на деня е?
Деси: Доми и неговите луди шеги.
Доми: Деси (усмивка).
– Кой е най-хубавият Ви спомен от детството?
Деси: Когато дядо свали вратата от пантите и я сложи на леглото, за да се пързаляме с брат ми.
Доми: Игра на индианци с приятели във Виенската гора.
– За кое сте благодарни на живота?
Доми: Много съм благодарен за всичко в живота. Не всеки има късмета да живее в такава мирна и красива страна, да е направил толкова много велики неща в живота.
Деси: Да – аз също.
– Кое е най-глупавото нещо, което някога сте правили?
Деси: Като малка се скарах с брат ми и счупих една статуя на майка ми. Статуята беше бяла и след това имаше пукнатина. Боядисах я с паста за зъби, за да не се вижда. Първоначално изглеждаше добре, но след няколко седмици пастата за зъби беше изчезнала и майка ми видя, не беше много доволна…
Доми: Направих толкова много глупави неща, че написах цяла кабаретна програма за това. Но най-смешното беше, че излязох на вечеря с кон, докато бях в армията. Във Федералната армия хората с по-висок ранг имат право да ходят в по-добрата столова и да канят други хора. Конят имаше достатъчно висок ранг – затова го измъкнах от конюшнята, отидох в столовата и поръчах шницел за себе си и 1 кг сено за коня… (смях).
– Какво определя кой сте Вие?
Доми: Това, което ме определя, е, че мога да бъда различен всеки ден, ако искам. И любовта към семейството ми.
Деси: Определя ме любовта ми към семейството, а също и любовта към музиката.
Материала подготви:
Димка КАБАИВАНОВА
