На 21 март лирикът ще бъде специален гост в Чирпан на традиционния литературен празник „Благовещение“
Поетът и писател Николай Милчев е сред онези съвременни български автори, които съчетават ярко писателско присъствие с чувствителен поглед към делника, паметта и човешката душевност. Познат както със своята лирична деликатност, така и с характерното чувство за ирония и вътрешна светлина, той от години е разпознаваем глас в българската поезия – автор, който умее да превръща обикновеното в поезия, а поезията – в разговор със света. Милчев е автор на множество стихосбирки, журналист и обществен наблюдател на литературния живот. Неговите текстове се отличават с ясна образност, ненатрапчива философска дълбочина и онзи рядък баланс между нежност и тъга, който прави стиховете му близки до широката читателска публика. На 21 март Николай Милчев ще бъде специален гост на традиционния литературен празник „Благовещение“, който се провежда в Чирпан – родния град на големия български поет Пейо К. Яворов.
– Г-н Милчев, предстои Ви среща в Чирпан, в къща-музей „Пейо К. Яворов“. Какво означава за един поет да говори за поезия именно в града на Пейо К. Яворов?
– Да се говори за поезия в града и в къщата на Пейо Яворов означава, че трябва да се говори само за Пейо Яворов. Българската поезия има няколко големи поети – световни поети, и Яворов е един от тях. Целият му труден, драматичен и трагичен път в живота и в литературата доказва, че талантът е обречен и на съзидание, и на разрушение. На лично разрушение и на съзидание на светове. А иначе в къщата на Яворов в Чирпан ще стане дума за поезията на най-младите и за тяхното отношение към любовната лирика.
– Какво най-често искате да се случи по време на една такава среща – разговор, спор, тишина след стихотворение?
– Искам да има поезия и вътрешна човешка тишина след поезията. Искам да има запознанства, лирически мостове и приятелства. В литературата приятелствата са най-трудното нещо, но именно затова трябва да има и повече конкурси, и повече възможности за сверяване на часовниците.
– В едно Ваше публицистично изказване казвате: „Честито приемането ни и в Клуба на богатите, и в Храма на обречените“. Поетът ли проговаря така, или гражданинът?
– Нямам представа дали поетът или гражданинът – аз не ги отделям, но все пак си мисля, че проговаря инстинктът ми за деградиращата реалност. Няма как нещата да вървят надолу, а аз да кажа, че всичко е по мед и масло, и няма как да си затворя очите и устата пред изпитанията, на които сме подложени. Ако не казваме това, което виждаме, за какво сме.
– Във време на шумни новини и постоянни кризи има ли поезията все още силата да бъде чута?
– Новините вече не са шумни, те са убийствени и смразяващи. Новините вече са бедни и гладни, уплашени и стресирани новини са. И поезията, без да ще, става част от тези убийствени новини. Поезията е убежище, но и висока тераса, висок прозорец, от който трябва да се вика силно. Това, разбира се, зависи от отделния човек и поет, но лично на мен позата на щраус с глава в пясъка и на мишчица, скрита в дупката си, никак не ми е по сърце. Не осъждам поети, които си мълчат. Но и не ги разбирам, и не ги оправдавам. Клончето на храста може и да се е раззеленило, но ако хлябът е плесенясал и не става за ядене, зеленото клонче престава да е толкова красиво.
– Много Ваши стихове звучат като тих разговор с читателя. Кога разбирате, че едно стихотворение е намерило точния си тон?
– Точният тон на моите стихотворения не го задавам аз. Не знам дали изобщо стиховете ми имат точен тон, не мисля за това. Просто съм си изработил физически усещания, по които мога да позная дали едно стихотворение е станало, или не. Почувствам ли се уморен и притихнал след написване на стихотворение, значи е добре. По-нататък е божа работа. Всеки ден стихотворенията звучат различно. Едни и същи стихотворения звучат по един начин сутринта, а след съкрушителен ден звучат по съвсем различен начин. Стихотворенията не са сталактити и сталагмити, а променящи се пред очите ни същества.
– Какво е по-трудно днес – да напишеш силно стихотворение или да останеш честен към себе си като поет?
– Двете неща са едно и също нещо. Ако не си честен, няма как да напишеш силно стихотворение, а силно стихотворение може да напише само честен талант.
– Българската поезия има големи традиции. Чувства ли се съвременният поет наследник на тази линия, или по-скоро самотен пътник?
– Българската поезия има голяма традиция. Но често пъти се е случвало да губи тази традиция, да я загърбва, да прави непомерни усилия да я промени и приближи до други образци. Едно е да се влияеш от чужди образци, друго е да ги прекопираш. Модерността невинаги е далече от България. А подражанието много рядко е модерно. По едно време всички в България прописаха хайку. Сега всички пишат без главни букви, без точки и запетаи. Остана да пишем без букви и думи, и остана да поверим всичко на мозъка на изкуствения интелект, който никога няма да бъде мозъкът на нашите чувства и преживявания. Изкуственият интелект ще роди изкуствена поезия. А за така наречената интелектуална поезия аз не давам и пет пари, защото в българския й вариант тя е единствено снобска и претенциозна. С някои изключения, разбира се.
– Какво най-често Ви подтиква да напишете стихотворение – събитие, образ, дума или внезапно чувство?
– Вървенето покрай река Вит. Черните и белите щъркели. Скачащите риби на бента в реката. И това доближаване и почти сливане с Балкана. Напоследък е това.
– Как гледате на младите поети днес – какво в тях Ви изненадва или радва?
– Не познавам много добре най-младата ни поезия. Няма къде да я прочета. Няма такива издания. Надявам се обаче именно Чирпан и къщата на Яворов да покажат на младите поети, че Поезията е велико чудо и е навсякъде около нас.
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
