В рамките на тазгодишните Есенни литературни дни Стара Загора ще посрещне писателя Боян Боев – автор, който умее да превръща човешките истории в литература с атмосфера, памет и силно емоционално присъствие. На 2 октомври, петък, от 18:00 часа, в Централна библиотека „Родина“ на бул. „Руски“ 17, Издателство „Персей“ и библиотеката ще представят една от най-чаканите книги на годината и бестселър на Storytel – „Земя на мъже“. Боян Боев е от онези съвременни български писатели, които не търсят ефектната история заради самия ефект. В неговите книги личната съдба се среща с времето, мястото и паметта, а зад големите събития винаги остават малките човешки избори – любовта, загубата, верността, вината, надеждата. „Земя на мъже“ е роман за хората и земята, която ги е създала; за характера, който се изпитва в трудни времена; за мъжете, които носят своите битки, но и за жените, любовта и паметта, които остават зад тях. Това е книга за онези невидими връзки между човек, род и родина, които времето не успява да прекъсне. Популярността на романа в Storytel е още един знак за силния интерес към историята, но срещата в библиотеката ще даде нещо различно – възможността да чуем самия автор, да надникнем зад написаното и да поговорим за литературата, паметта и човешките истории, които продължават да ни вълнуват.
Преди срещата в Стара Загора Боян Боев любезно отговори на въпросите на журналист от „Старозагорски новини“.
– Г-н Боев, книгата Ви „Земя на мъже“ първо беше чута, а след това прочетена. Променя ли това начина, по който мислите за нея? Смятате ли, че сега тя е различна, след като може да се види на страницата?
– Да, „Земя на мъже“ излезе първо като аудиосериал, а няколко месеца след това прие и своя образ на хартия. Това наистина ме накара да я видя по различен начин – вече материализирана. Дори така успявам да преоткрия някои моменти от историята, които сега ми се струват по-въздействащи. Аз съм привърженик на класическата книга и за мен е наистина удоволствие, когато мога да докосна хартията, да усетя аромата й, да си препрочитам абзаци, да си отбелязвам докъде съм стигнал с четенето… Вярвам, че това е и причината много хора, които вече са изслушали „Земя на мъже“, да искат да притежават и хартиеното издание.
– Използвате магическия реализъм – враната с бялото крило, знаците, които оставя смъртта, усещането, че самата земя говори. Къде за Вас свършва суеверието и започва истината? И възможно ли е понякога ирационалното да казва повече за човека от рационалното?
– Обичам да чета книги в стила на магическия реализъм. В световен мащаб този похват се свързва най-вече с латиноамериканската литература. Но смятам, че и недостижимите ни големи автори през годините са развили магическия реализъм по нашите ширини. Истинското и магичното винаги са танцували своя древен танц. Ако се обърнем към текстове от Библията, Корана и други четива, свързани с религиите, ще открием същото. И мисля, че когато съзнанието е на ръба между рационалното и ирационалното, човекът може да живее по-добре – да вижда красивото, да вярва в доброто, да открива отговори на своите духовни търсения и т.н. Дали е правилно – не знам. Но аз самият мисля и живея по този начин. Затова и реших да подсиля магическите елементи в новия си роман.
– Героите живеят в свят, в който насилието ражда насилие, а миналото непрекъснато се връща като дълг. Вярвате ли като писател, че човек действително може да прекъсне наследеното зло, или просто избира по-красив начин да повтори историята?
– През последните години все по-любопитна ми е темата за родовата обремененост, наследените травми, кармата и т.н. Често пъти несъзнателно избираме да съпреживеем история от миналото в нашия род, за да бъдем съпричастни с предците си и техните нещастия. Вярвам, че това може да бъде прекъснато. Първата стъпка е като осъзнаеш, че повтаряш нещо, което вече някой преди теб в семейството ти е извършил, че то не е само твое. В книгата ми „Земя на мъже“ се случват тези повторения, защото героите не осъзнават или някои от тях не искат да приемат, че допускат същите грешки, заради които те самите са страдали. За пример ще дам Стамен – бащата на главната героиня Бистра. Той не иска да склони да я даде за жена на Йордан, макар самият той да е изпитал същото в младините си – да иска да се венчае за мома, която не му е била дадена, и знае колко трагични могат да бъдат последствията от едно такова решение. Но гордостта, егото и замъгленото от омраза съзнание често пъти ни кара да губим представа за реалната картина на нещата. И затова грешим. Понякога отново и отново, докато не научим уроците си по най-жестокия начин.
– Фолклорът в романа не е просто декор на епохата, а по-скоро начин, по който самият свят разбира смъртта, съдбата и вината. Къде, според Вас, е границата между това да използваш фолклора като литературно наследство и да го превърнеш в екзотичен декор за съвременния читател?
– Фолклорът е неделима част от българина. Той говори много за различните етапи, през които е минал народът ни, съчетавайки в себе си езическите обичаи, магическите обреди с влияние от мюсюлманския свят и християнските ценности. Всяко ново поколение преоткрива по свой начин българския фолклор. През последните години това се случва до голяма степен благодарение на художествената литература от съвременните автори. Все повече откриваме вдъхновение в онзи извор, от който са пили класиците ни. Следва едно продължение на тази линия, която няма как да бъде същата. Различните епохи, в които живеем, неминуемо оказват своето влияние. Все по-отдалечени сме от автентичния фолклор, а именно тук идва и мястото на авторовото въображение – да запълни празнините, които е открил, че му липсват конкретно за неговото произведение. А и когато говорим за художествена литература, особено за фикция, залитането към собствения свят в главата на отделния писател прави работата му по-лична, разпознаваема и сама по себе си автентична. Ако постоянно следва нещо, за което вече е писано, то той ще бъде обвинен в плагиатство.
– В този контекст идва и името на Васил Попов. „Мамник“ и „Земя на мъже“ са много различни книги, но и двамата вземате българския фолклор и го вкарвате в съвременния жанров разказ. Българският фолклор има ли нужда да бъде осъвременяван, за да бъде чут, или ние просто сме забравили как да го слушаме?
– Отново идва разликата в поколенията. Ние не приемаме нещата така, както нашите баби и дядовци са ги виждали. През годините едни и същи неща са били назовавани с различни имена, а кое е истинското – никой вече не знае. Нито аз, нито Васил Попов сме етнолози. Ние пишем художествена фикция, а не учебници за българския бит и култура. Литературата е място, в което можеш да се потопиш в света на автора, който е напълно възможно да се разминава от действителния. Това е нещо, което по нашите ширини все още трудно може да бъде прието, защото едва ли не всичко, което се чете, трябва да бъде истинско. Да, истински трябва да бъдат новините, но дотам. Останалото е изкуство. Ако някой иска да научи какво точно е било в миналото, ще чете учебници по история, документални исторически романи, етнографски трудове и т.н.
– Според Вас защо на съвременния български читател му е толкова интересно да се страхува от собствените си митове? Дали в тези стари истории наистина търсим миналото, или всъщност разпознаваме себе си?
– Това, което ни се случва, не е нищо ново, което светът вече да не е виждал. Аз силно вярвам в това. Затова и смятам, че във всяка нова история, вдъхновена от митове и легенди, съвременният читател лесно би могъл да се припознае. Любовта, страданието, глупостта и др. са присъщи на хората, откакто свят светува. Не сме се променили особено, макар понякога да вярваме, че е точно обратното. И мисля, че точно това прави една книга любима за читателите – ако успеят да открият дори само частица от себе си у нея, то те ще съпреживеят историята по много по-различен начин. Дори биха достигнали до свой личен катарзис. А не е ли това целта на изкуството: да те разтърси, да те замисли, да те провокира?!
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
