Петя Кокудева е завършила телевизионна журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а след това магистратура по литература и творческо писане. Работи като копирайтър и пише за деца и далечни земи. Тя е идвала няколко пъти в Стара Загора, за да представи свои книги. Сега писателката-пътешественик ще разказва за Патагония, пустините Сахара и Атакама, ще спретне разходка и до Нова Зеландия и Япония.
„Няма да четем от книгата, нито някой ще я хвали – тази среща ще е по-скоро неформален разказ за различни култури и техните чудатости, за хората и животните – най-големите забележителности на света“ – така от Библиотека „Родина“, по чиято покана Кокудева идва в Стара Загора, обявиха гостуването й. Срещата е на 10 април тази година от 18:00 часа в Изложбена зала „Лубор Байер“.
– Г-жо Кокудева, Библиотека „Родина“ Ви представя на старозагорци в рамките на 20-ото издание на Маратона „Четяща Стара Загора“. Анонсът за срещата с Вас е интригуващ: многократен носител на раница. Това ли е най-точната „награда“ за Вашия талант на разказвач?
– Отвъд шегата, да. Човек рядко си дава сметка каква награда е да можеш многократно да носиш 10-килограмова раница на дълъг път. Първо, това означава, че си относително здрав и във форма. Означава също, че ти е възможно да приемеш усилието като приключение – защото пътят неизменно е голямо усилие. И накрая, никаква друга награда не може да те въведе в домовете и житейските истории на толкова различни хора по света. Мога да добавя, че съм и носител на 8 диоптъра!
– Пътували сте в над 70 държави с раница на гърба. Как тези пътешествия обогатиха Вашето писане и Вашия светоглед?
– Много по-често си казвам „Обаче!“. За нас красотата е в белите зъби, обаче в някои азиатски страни красиви са боядисаните в черно зъби. В България имаме един Дядо Коледа, обаче в Исландия имат 13. В Малайзия хората ме канят у дома си на втората минута, обаче в Япония се стесняват дори на втория ден от познанството… Пътуването е едно постоянно разместване на вътрешни пластове през контрасти и чужди видове логика.
– Естествен избор за Вас ли беше Патагония – природогеографска област в Южна Америка с особена смесица от култури и местни общности? Какво реално се крие зад красотата на пейзажите там?
– Да, много естествен. Ние с моя съпруг Георги от над десетилетие вече изследваме сурови, природно негостоприемни земи като Исландия, Норвегия, Фарьорите, Сахара, Шотландия, Атакама… Това не е обаче от глад за покоряване и екстремни усещания. Свързано е по-скоро с нашата склонност към аскетизъм и с особената жизненост на неудобството – да ти е некомфортно, студено, мокро, да трябва да си миеш паничките в ледените води на патагонска река, да огладняваш от умора е много заземяващо, животворно преживяване. Защото „осъзнаваш“ през тялото си, че живееш. В градска среда тялото е някакъв придатък в суматохата, лесно забравяме за него. В природно негостолюбива и дискомфортна среда тялото се връща в главната роля, както подобава. Всичко в теб работи и – дори по неволя – живееш по-живо.
– В книгата „Патагонци, тролове и още мои роднини“ разказвате за 24 различни места по света – от Перу, през Аржентина, до Йордания, Япония, Нова Зеландия, със срещи и наблюдения за живота. Стоте много кратки истории разкриват Вашето желание да разговаряте с различни хора. Какво остана за Вас от тези общувания? Как се намира най-правилната оценка за събития, в които сами участваме?
– Остава трайното и крепящо ме усещане, че колкото и да сме различни по вяра, нагласа, образование, социален статус, географска предопределеност на бита, все още сме заредени с достатъчно любопитство един към друг. Не казвам, че ставаме близки с непознатите – би било наивно. Но с повечето хора намираме начин да се развълнуваме един друг – понякога е през истории, друг път е само през жест или отношение. Затова и в заглавието на книгата ми се мъдри това „роднини“. За кратко съм се чувствала сред роднини на много места по света. Това е вид доверие. Нашите общества днес имат болезнена нужда от възстановяване на усещането за доверие между непознати. Повтарям го нарочно: доверието между непознати е благодат.
– Книгата Ви „Поздрави от синята палатка“ е насочена също към възрастни и съдържа истории от пътуванията Ви. Кога решихте да се обърнете към тази читателска аудитория и какви отзиви получихте?
– Тази книга има добра съдба – беше любопитна за много читатели, свързала ме е с много хора на живо. Освен истории, тя съдържа и доста фотографии. Честно казано, не съм имала намерение да пиша книга за възрастни – получих покани от издателства, докато пътувах постоянно едни девет месеца. Интересът от пишещи и издаващи ми подсказа, че навярно има смисъл да събера книга.
– Какво Ви вдъхнови да започнете да пишете за деца?
– Моят отговор е винаги един и същ: това е въпрос на темперамент и светоглед. Не е стратегия и не съм се вдъхновила от конкретни деца (аз пиша за деца далеч преди да родя дъщеря си). Просто така гледам на нещата, че и децата ме разбират, и даже понякога те по-добре ме разбират. Като читател вярвам в оригиналната, изненадваща литература – не ме вълнува особено за деца ли е, или за възрастни.
– По повод Втори април – Международния ден на детските книги, написахте изречението „Петя пролет плете, през три букви преплита“. С него ли се самопредставяте най-точно като детски автор?
– В някакъв смисъл – да. Съдържа доза спасителна ирония към мен самата и това, което правя.
– В книгата си „Колелото на Кинан“ представяте историите на деца бежанци. Какви предизвикателства срещнахте при събирането на тези разкази и как те Ви повлияха лично?
– Децата бяха от различни култури и езици – от Украйна, Афганистан, Иран, Йемен, Сирия… Самото общуване през преводачи губи от своята спонтанност – това беше предизвикателство. После аз не познавам тези народи – понякога се случваше да задавам въпроси, които те не разбираха, защото са неадекватни спрямо тяхната култура. Не беше съвсем плавен процес. Но пък ми беше толкова интересно, като на път. Вечер, разбира се, си поревавах – човек отстрани не може да си представи детайлите от такава трудна съдба, каквато децата бежанци имат.
– Какъв е процесът на сътрудничество с илюстраторите на Вашите книги? Как избирате подходящия художник за всяка история?
– Не ми е важно дали един илюстратор е утвърден, известен – даже напротив, предпочитам да откривам нови почерци. Това е едното. Другото е, че харесвам много художници, на които не бих предложила да работим заедно, защото не съответстват на духа на текстовете ми. Оценявам, че са добри, но не са „точно за мен“. Търся не само добър илюстратор, а органично роднинство между текст и рисунък. Впрочем в България има чудесни художници на детски книги.
– Каква е ролята на литературата в подпомагането на децата да разберат и приемат различията в обществото?
– Много хубав въпрос. Първо, самият акт на четене е успокояващ и концентриращ. Не може да бързаш, да препускаш. Това отваря сетивата към всичко извън твоя свят. И после идва онова, което аз наричам „двугърбата камила на четенето“. Ти, като читател, носиш своята тежест, своята гърбица – всеки от нас я носи. А героят в книгата носи своята тежест, своята беда, своето приключение. Ти вземаш неговата гърбица и за малко забравяш, че носиш и своята. Чуждата беда носи утехата, че не си сам в тъгата си, а същевременно те въвлича емоционално в разнообразни подходи за справяне. Книгите са безопасен терен, в който пробваме различен тип преодолявания. Няма друга причина да четем, освен по-лесно да носим гърбицата си. А, парадоксално – да имаш две гърбици е по-леко от една.
– Какво послание бихте искали да отправите към родителите и учителите относно насърчаването на любовта към четенето у децата?
– То е повече пожелание. Да се случва по-често да откриваме точните книги за нас, в точния момент, защото в океана от издания днес се получава голямо лутане – и за възрастни, и за деца. Не е нужно да четем много, дори една книга в годината да ни донесе смисъл, утеха и разбиране стига. Пък ако и някое дете вземе да ни види, че четем – безценно. С две думи: радостта от четенето идва с точните книги за нас спрямо конкретния период от живота ни – четенето не е самоцел.
– Работите ли върху нови книги или инициативи?
– Работя по текста на нова детска книга, в която се озоваваме на друга планета – привидно като нашата, но всичко работи по съвсем различен начин. За първи път имам и идеен съавтор: 4-годишната ми дъщеря редовно измисля части и чаркове от планетата заедно с мен.
Интервюто подготви:
Димка КАБАИВАНОВА
