На 29 май от 17:30 часа в зала „Лубор Байер“ в Града на липите старозагорци ще се срещнат с авторката
Събитието е организирано от Училища „Европа“ и читалище „Родина-1860“. Ивелина Радионова е сред разпознаваемите съвременни български автори, чието творчество се отличава с ясно изразена чувствителност към българската духовност, традиции и историческа памет. Пише както поезия, така и проза, като в центъра на текстовете й често стои човекът с неговите вътрешни търсения, връзката му с рода и корените, както и опитът да се съхрани смисълът в динамичното съвремие. Книгите й са добре познати на читателите, интересуващи се от съвременна българска литература с лиричен и психологически пласт. В тях се преплитат личното и общностното, делничното и символното, като авторката последователно изгражда свой разпознаваем художествен свят.
Срещата в Стара Загора е възможност публиката да се докосне не само до нейните книги, но и до начина й на мислене чрез разговор за литературата като памет, като преживяване и като форма на съпротива срещу забравата.
Това интервю, което тя даде специално за „Старозагорски новини“, е включване в диалог, в който словото не се чете, а се преживява.
– Г-жо Радионова, в Стара Загора ще се срещнете с читатели. Какво най-много искате да остане у публиката след тази среща – утеха, надежда или неспокойствие?
– След всяка среща с читатели ми се иска у хората да остане не просто емоция, а усещане, че не са сами и все още има човешки гласове, които помнят болката, обичта, корена. Надеждата е необходима като хляба, но не онази евтина надежда, която приспива. А надежда с будни очи. Ако остане и малко неспокойствие, нека бъде от онзи вид, който кара човек да се върне към себе си, към майка си, към рода си, към съвестта си. Най-страшно е не страданието, а когато човек започне да губи чувствителността си.
– В книгите Ви все по-силно присъства темата за изгубеното чувство за принадлежност. Страхувате ли се, че днешният човек постепенно губи способността да бъде част от род, общност и памет?
– Да, страхувам се. Защото човек без принадлежност става лесен за пречупване. Когато изгубиш паметта за рода си, започваш да живееш като лист, откъснат от дървото. Днес все по-често виждам хора, които знаят всичко за света, а нищо за собствените си баби и дядовци. А паметта не е прах в ракла. Тя е гръбнак. Народ без памет започва да се уморява духовно. И все пак вярвам, че дълбоко у българина още живее нуждата да принадлежи. Тя може да бъде затрупана, но не и унищожена.
– „Дъхът на мама“ докосва именно защото говори за майката без патетика, а с тиха човешка болка. Кое беше по-трудно при писането – споменът или искреността?
– Най-трудна беше тишината между думите. Защото когато пишеш за майката, не можеш да се скриеш зад литературата. Там всяка фалшива дума личи веднага. Споменът боли, но искреността оголва. Имаше моменти, в които ми се струваше, че не аз пиша книгата, а сърцето ми я изповядва. Майката е светиня. За нея не може да се пише с поза. Само с душа.
– В книгите Ви добротата никога не изглежда слаба или наивна. Смятате ли, че съвременният свят започва да се срамува от чистите човешки ценности, защото ги приема за старомодни?
– Светът започна да нарича добротата слабост, защото се уплаши от чистотата. Днес често се възхищаваме на шумните, агресивните, безскрупулните. А тихият добър човек остава незабелязан, сякаш не е „модерен“. Но аз вярвам в друго. Добротата е огромна сила. За да останеш човечен в жестоко време, се изисква много повече кураж, отколкото да бъдеш циничен. Истински силните хора не унижават, не тъпчат, не крещят. Те носят светлина, дори когато самите са наранени.
– Вашите герои често носят страданието мълчаливо. Това ли е силата на българина според Вас – да издържа без шум, или именно това мълчание ни пречи да се променяме?
– Българинът е научен да страда мълчаливо. В това има достойнство, но и опасност. Защото прекаленото мълчание понякога превръща раната в съдба. Ние сме народ, който е преживял много, но често е стискал болката зад зъби. Понякога това е сила. Понякога е само самота. Мисля, че днес трябва да се научим не само да издържаме, а и да се чуваме един друг. Да не оставяме човека до нас да потъва без глас.
– В творчеството Ви селото и малкият град не са просто декор, а жив организъм. Дразни ли Ви понякога високомерното отношение към „малката България“ от страна на част от културния елит?
– Да, дразни ме. Защото в „малката България“ живее огромната душа на народа ни. Там все още можеш да срещнеш хора, които пазят чест, памет, състрадание. Малкият град и селото не са провинция на духа. Понякога именно големите градове раждат духовна пустота. Винаги съм вярвала, че България се крепи не на шумните салони, а на обикновените хора. На онези, които не влизат в новините, но държат света цял. На трудещите се хора с напукани ръце. На жените, които стават по тъмно и носят дома на гърба си. На старците, които още пазят паметта като кандило. На децата, които тичат по улиците и умеят да се смеят истински. България оцелява благодарение на тихата доблест на хората, които всеки ден вършат малки подвизи, без да чакат аплодисменти.
– В книгите Ви традицията не е музей, а морален ориентир. Къде е границата между съхраняването на корена и опасността човек да остане пленник на миналото?
– Коренът трябва да бъде опора, не окови. Има огромна разлика между това да пазиш традицията и да живееш затворен в миналото. За мен традицията е нравствен компас. Тя ни напомня кои сме, когато светът се опитва да ни обезличи. Но човек не бива да превръща миналото в гробница, в която сам се заключва. Дървото оцелява не само заради корена си, а и защото ражда нови листа.
– Ако днес трябваше да напишете една напълно безпощадна книга за съвременна България, коя истина бихте казали най-трудно?
– Най-трудно би ми било да опиша как свикваме с духовното обедняване. Да, вече не се ужасяваме достатъчно от липсата на милост, от разпада на семейството, от подменените ценности. България не умира от бедност. Народи са оцелявали и в по-страшна мизерия. Умира, когато започне да губи съвестта си. И все пак аз не бих написала книга, която само обвинява. Дори най-безпощадната истина трябва да оставя пролука за светлина. Иначе се превръща в присъда, а не в литература.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
