В рубриката на „Старозагорски новини“, посветена на един от символите на Стара Загора – нейните талантливи поети, днес публикуваме стихове и проза на ЕКАТЕРИНА СТРАТИЕВА
СИНЬО
Има нещо толкова синьо
в ухажването на думите –
като небе,
което сутрин
се събужда невнимателно между облаците,
между гласовете на птиците
в центъра на вселената.
Чувам дъщерите си,
скрити между гергините:
Мамо, вкусна е закуската
с облаци. И земята е кръгла
като захарен памук,
затова са безброй мравките,
дето тичат по нея…
После запява черешата:
синьо е.
Синьото тича
по тротоарите.
Пуска монети
в шепите на врабчетата –
топли трохи,
отронени от небето.
Гонят се пеперудите,
хванати за ръце.
В двора пее черешата:
бели пеперудки къде отлетяхте…
Един мъничък трус,
усетен точно
в епицентъра на сърцето,
скъсал за миг
слънчевия простир,
разпънат между високите покриви
и птиците
във небето.
***
СНИМКА
Майка ми мирише на мента
и дива мащерка –
в рокля на ситни карета, смее се с глас
с цвят на лавандула,
докато баща ми търси пътека
по стръмнината.
Чувам ехото на гласа му
съвсем между облаците:
Идвай, тук танцуват всичките диви циклами!
Някакъв вятър ми подава ръка.
На пет имаш само по-голям брат.
Той може всичко –
лови скакалци и побира целия свят
в кибритена кутийка,
учи те да свириш с устни
на тъничка сламка.
Майка ми полита към мен
с лилав облак в ръцете,
(на пет съм… )
вземи си, смее се – и за утре,
защото няма да има вятър.
Слънцето е заспало на раменете й –
това никой не го знае,
освен ние двамата със баща ми…
***
Дъщеря ми люлее
цвете във люлка –
едно бяло мушкато
с усмихнати тичинки.
Тя му пее. Говори му.
Слънчево свети.
А над нея – отгоре
пада пух от врабчета.
Дъщеря ми люлее
цвете във люлка.
И с главица на слънце
се смее.
Детето ми
се държи за ръце
с едно пролетно цвете.
Те заедно летят
и докосват небето.
А край тях бързат хора,
прелитат мотори,
един сив котарак
плаши гълъби в двора.
И светът се е свил
като сива гугутка
и преглъща вини –
стар, изплашен и глупав.
А детето расте
тихо
с цветето в двора –
един светъл, добър
и усмихнат прозорец.
***
СУТРИН
Жената, която сутрин храни
гълъбите в двора,
троши трошици от небето,
поседнала на облак.
Прииждат котки и врабчета
и мравки с тихички звънчета.
Пчелите в ябълката светят.
Пробило камъка отсреща,
едно глухарче се усмихва
и като слънце засиява.
Градът сънливо се протяга.
***
Който каже ЛИМОН,
ще хвърчи със балон,
ще закуси с бонбон
на усмихнат балкон,
ще си купи балтон
на звезди със тромбон,
ще пътува със слон
с весел шарен помпон
и ще цвили със кон.
Който каже ЧАДЪР,
все ще бъде добър:
ще повтаря: ЛИМОН,
ще закусва с бонбон
на усмихнат балкон.
Ще си купи балтон
на звезди. И пирон.
И ще свири с тромбон.
И ще цвили със кон.
***
ЦВЕТЯТА НА БАБА
Баба ми не садеше цветя. Казваше, че цветята на тая земя за нея сме ние – нейните внуци – всичката й любов. Когато пееше, от небето слизаше ангел. Сигурна бях в това.
Живеехме с баба в тесен апартамент в центъра на града, на пазара. В две мънички стаи с три големи прозореца, през които за мен всеки ден растеше светът.
Помня приказките за таушани на моята баба, на име Керана – най-сладкодумната баба на света! Баба ми, пренесла надеждите и страховете на детството си през Беломорска Гюмюрджина, дете на кръстопътя на историята, което разговаряше свободно и с гърци, и с турци, и с румънци – първият човек в живота ми, който ми подари истината за границите и хората: от нея интуитивно разбрах, че хората са посоки без граници. Границата е война. Мирът е свобода.
Помня как веднъж навън улових една пеперуда – бяла, с почти прозрачен пепитен прашец по пърхащите в затворената ми шепа крила. Тогава, аз самата безгрижно свободна, не знаех, че свободата може и да умре. Тичах към вкъщи с трептящо сърце, с пърхащото чудо в ръцете си. Щом затворих вратата след себе си, пуснах пеперудата в сумрака на зелената бабина стая. Мислех, че тя ще остане завинаги с мен. Почти веднага обаче видях как крехкото й обезпрашено телце потъва в черния процеп между стената и белия скрин на баба. И до днес, щом помисля за този скрин, винаги имам чувството, че там, в онова черно място зад него, още ме чака жива онази, същата пеперуда…
Любимият бабин бял скрин, ухаещ през всичките цветове на годината на скритите в него бонбони „Сезони“… Бабиният скрин, препълен с безценни съкровища. Вътре баба държеше целия си живот: дървените пирографирани кутии със снимки, пазещи черно-белия аромат на едно изчезнало време – със строгите лица на роднини, които не познавах, с пейзажи от места, където никога не съм била, с лицата на някакви стари жени в тракийски носии. И баба ми – млада, красива, а пък в очите й – скрита цялата болка на света – с онези следи от детството й на бежанка, погребано някъде по пътищата на Беломорието… Помня как в детските ми ръце оживяваше и усмивката на най-добрия дядо на света, който, докато е бил жив, не е знаел, че ще се появя на света, а пък аз така исках, но не знаех как да го обичам, защото не познавах цветовете на гласа му…
Пазя една тайна за онзи бял бабин скрин, мисля, че само аз знаех: Той беше вълшебен. Да, той беше най-необикновеният скрин на света! С една изписана отвътре с молив врата, помнеща дати на раждания и смърт, на радости и тъга – тях първо опитвах да сричам… Там някъде – в разкривените букви и цифри на времето – баба, дето никога не садеше цветя, бе посадила и мен – между увехналите треви, между тръните от житейските несполуки и смърт – там, отвътре на тая врата – растяхме ние, цветята на баба – нейните внуци и деца – всичката й любов.
ИСТОРИЯ ЗА ШАПКАТА НА ШАПКАРЯ
или
сутрешен преглед на всичките му сезони
Не четете тази история, ако спите с нож под възглавницата или любимата ви детска приказка е Хензел и Гретел.
Това всъщност са последните сутрешни новини от сезона. И, разбира се, след новините следва най-любимото четиво на Шапкаря: прогнозата за времето. – Съвсем шпионска история със съмнително начало и без край – заради дупката в Шапката на Шапкаря:
Шапкарят живеел на планетата сам. Бил чувал за хората и знаел, че не обичат да носят шапки. Познавал ветровете, но не им бил и пръв приятел. Как можеш да бъдеш пръв приятел с някого, който ти вдига във въздуха шапката, разнася я като празно писмо над планетата и ти пълни главата с вятър? – Така мислел Шапкарят, докато изучавал сезоните. И продължавал да живее на планетата сам. Веднъж обаче, потънал до уши в милиарди скроени шапки, дочул ясно човешки стъпки. – Шапкарят живеел на планетата сам, но бил чувал за хората… Не може – мислил си – да живеят толкова много хора по планетата, аз да съм все така сам, а човешките глави да са пълни с вятър!
– Добро утро, Шапкарю! – Чул той първия човешки глас през живота си. – Имам нужда от твоята шапка! – Ходя с толкова много вятър в главата си!
Шапкарят не знаел много-много как точно трябва да се
говори с човек, който ходи с толкова много вятър в главата си, но му предложил ушанка – топла, с дълги уши – толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете. Човекът, разбира се, влезнал в шапката, поогледал я отвътре (и тъй като почти нищо не видял, я харесал и веднага си тръгнал с нея).
Тази сутрин прогнозата е за малко по-малко вятър в
главите на хората – си помислил Шапкарят, попротегнал се и надникнал навън през прозореца – зимната ябълкова градина била потънала в цветове. А отдолу – под клоните – се прозявали и лалета.
Времето минавало бързо, Шапкарят посрещнал втория си клиент, после третия, четвъртия и макар че през последните двеста години бил скроил поне милиард и половина шапки, изведнъж разбрал, че трябва да крои със скоростта на светлината, за да има за всички. А при него пристигали всякакви хора, поръчвали все нови и нови модели.
– Искам шапка за сън! – му се примолило малко, съвсем посивяло старче.
– Тези ги шия от раз! – Заспиваш и се сънуваш крал! – успокоил го Шапкарят.
– Искам шапка за бал от прозрачен тензух и с пера от паун! – провикнала се от пътя префърцунена дама.
– Искам шапка за слънце!… Аз пък за дъжд: не, не ми трябва чадър!… Искам шапка – да става за двама!… Аз пък искам да съм си сам!… Шапка за уличен пес: Две шапки за нощен бандит… О, и една за крадец!… Ти къде се пререждаш, бе! – викал премръзнал от чакането подлец:
Хората, дето гледали към прозореца на Шапкаря, тропали нервно с крак, някои се прозявали, трети палели припряно старата си лула, някои пък – сякаш с тайфун в главата си – стигнали и до бой!
Шапкарят, тъй отдавна бил на света. И през целия си живот бил живял единствено с мисълта за съдбата на всяка една от своите шапки. Мечтаел си за главите, върху които щял да ги задоми. И като всеки баща се надявал на най-доброто: Поглеждал през прозореца – чакащите за шапките вече били изпотъпкали градината с лалетата. Из калта се търкаляли всякакви ветрове. А от небето – с кървава лейка в ръка, плачели и сезоните. Шапкарят все по-рядко поглеждал навън през прозореца, слушал все по-тъжен ревящата под небето му тълпа и спрял да приема поръчки за шапки от хората. Един ден – може би след около двеста лета – ревът на тълпата строшил прозореца, в стаята на Шапкаря нахлула празничната мъгла, а с нея вътре се вмъкнали всички, които чакали под прозореца шапки за подлеци. Не, не било лесно, разбира се, да разпознаят себе си сред толкова гъста мъгла. О, а как духали ветровете в главите им! Сякаш почва Апокалипсисът!!! – си мислели с ужас гологлавите подлеци. И съвсем не забелязали, че в центъра на света – там, където цъфтяла зимната ябълкова градина с прозяващите се като църковни камбани лалета, лежала малка на вид, но топла ушанка – с дълги уши – толкова дълги, че спокойно биха могли да прегърнат планетата, да я стоплят и предпазят от ветровете…
