Априлското въстание от 1876 г. е събитие от нашето недавно минало, което и днес озарява родния небосклон… Неопетнена свята памет, преодоляла времето, за да остане завинаги в героичната хроника на нашия малък народ. А в дни на изпитания изпълва атмосферата ни с гордост и тиха надежда за добро и светлина.
Векове османски гнет, отделни изолирани опити за бунт срещу робската неволя, килийни светлинки на духовно оцеляване и велико търпение на българския род… До XVIII век, когато Европа преодолява феодалната тъма чрез нидерландската, английската и френската буржоазни революции. Българското Възраждане е закъсняло проявление на този общоевропейски процес за буржоазна цивилизация. То започва по-късно, извършва се в условията на чужда политическа и религиозна власт в една феодална в същността си държава. Допълнителни неблагоприятни условия за политическото, стопанското и културно развитие на нашия и останалите балкански народи са породени от амбициите на т.нар. велики държави чрез провокирания от тях Източен въпрос. Неговата същност се състои в стремежа да се подклажда чрез непрекъснати войни, политически и дипломатически съперничества надигащият се балкански национализъм и се попречи на всички опити за балканско разбирателство и сътрудничество.
Всичко това превръща нашето Възраждане в истински исторически подвиг. В стремежа си да заимстват от достиженията на историческия опит на големите европейски държави в духовно отношение дейците на нашето Възраждане и на националната революция в същото време са принудени да преодоляват поредица от разочарования в надеждите си за външна подкрепа на освободителната ни кауза. Така, за по-кратък период, успоредно с националното духовно-културно възраждане съзрява и ясно формулираната цел на освободителната борба – самостоятелна национална революция…
През многовековното робство българите многократно правят опити да го отхвърлят. Тези опити стават по-организирани и мащабни след активиране на руската експанзия на Балканите в началото на XIX век. Ще припомним някои от тях: Участието на българи в Руско-турската война от 1806 г. – 1812 г. и първите колони бежанци към Бесарабия; Тракийското въстание по време на Руско-турската война от 1828 г. – 1829 г.; Въстанията в Северозападна България; Велчовата завера от 1835 г.; Манчовата буна от 1836 г.; Нишкото въстание от 1841 г.; Браилските бунтове от 1841-1842-1843 г.; Видинското въстание от 1850 г.; Кримската война на Русия срещу обединените сили на Османската империя, Франция. Англия и Сардинското кралство; Капитан дядо Николовото въстание от 1856 г.; Димитракиевата буна в Северозападна България от 1860 г. и двете Български легии от 1862 г. – 1867 г., с които се поставя началото на организираното революционно движение; Старозагорското въстание от 1875 г. и върха в националната революция – Априлското въстание от 1876 г.
Двата по-значими опита за нашето освобождение, които предхождат Априлското въстание, са Тракийското въстание и Старозагорското въстание. Първото избухва по време на поредната Руско-турска война от 1828 г. – 1829 г. под командуването на капитан Георги Мамарчев и обхваща териториите от Сливен до Чаталджа. Руската армия успява да превземе Одрин, но е принудена да отстъпи, прибавяйки към територията на Руската империя някои черноморски територии. Тази война носи свободата на Гърция. автономия на Сърбия, Влашко и Молдова, а на българите – жестоко потушено въстание и голямото обезбългаряване на Одринска Тракия – над 150 000 бежанци в Бесарабия… и още половин век робска участ…
Стратег на българската национална революция е Георги Стойков Раковски (1821-1867). Той е истинско явление в националната ни история като идеолог, стратег и организатор на бъдещата революция, като публицист, историк и поет – символ на възродения български дух. Трагедията му е повлияна в голяма степен от легендарния Джузепе Гарибалди, в чийто отряд от 1000 души има много чужденци, включително и българи, както и от организацията „Млада Италия“ на Джузепе Мацини.
Убеден, че българското освобождение ще премине „през пресата и сабята“, той издава вестник „Българска дневница“ през 1855 г., а през 1858 г. разработва първия си план за освобождението на България. „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият!“ е основната идея в плана му за общо българско въстание – и тази идея се превръща в същност на национално-освободителната идеология. Стратегията на Раковски се състои в съчетаване на вътрешна революция с четническа тактика отвън. Неговият в. „Дунавски лебед“ се превръща в национална трибуна. Създадената от него Първа българска легия през 1862 г. с над 600 български младежи (които участват в сръбско-турския военен конфликт, но само в интерес на сръбския национализъм), Втората легия; четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867-а и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. с няколко участници от Стара Загора, включително и знаменосецът на четата Димитър Заралията, не успяват да вдигнат народа на въоръжено въстание. Горчивият опит на Раковски да разчита на общите усилия на балканските народи в една съвместна освободителна революция го убеждава, че националното освобождение на българите може да се осъществи само със собствените им сили – чрез организирана самостоятелна и независима революция. Едно прозрение, потвърдено многократно в бъдеще… Тази революция Раковски обосновава като национално-освободителна акция на целия народ под ръководството на един координационен център. Той пръв разбира, че българският въпрос е част от Източния въпрос и че българите трябва да се възползват от противоречията между големите държави в свой интерес. Възлага надежди само на Русия за подкрепа на националните ни интереси, особено след назначаването на посланика й в Турция граф Игнатиев.
И ако Раковски е стратегът на националната революция, то Васил Иванов Кунчев-Левски (1837-1873) е тактикът на тази революция. В Устава-проект на революционната организация от 1871 г. Левски определя крайната цел на борбата: „С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)“. Стара Загора има основание за гордост, че благодарение на авторитетното си светско мъжко класно образование и общуването с елита от образовани младежи, включително и чрез първия български църковен хор, тъкмо тук в годините 1855 – 1858 са формулирани революционните идеи на бъдещия апостол на свободата ни. Още при първата му обиколка за създаване на мрежа от революционни комитети и в Стара Загора е създаден такъв начело с Колю Ганчев.
След гибелта на Апостола през 1873 г. революционното движение е под влияние на радикалните идеи на Христо Ботев (1849-1876) – учител, гениален поет и публицист, революционер и съратник на Гарибалди и на Левски. В един от своите издавани вестници „Знаме“ (1875) той разработва окончателната платформа на освободителната революция и зове за „революция народна, незабавна, отчаяна“. На страниците на вестника си въстава остро срещу опитите на Сърбия и Гърция да използват робската участ на българите, за да ограбят българското културно-историческо наследство (да ви звучи познато и днес?). Но Ботев наивно вярва поради социалистическо-утопичните си идеи, че единствената алтернатива е балканската федерация като средство за защита на свободата на народите и свободата на труда. Наивно звучи и вярата му в естествения революционен инстинкт на народа, който може да се вдигне на борба чрез призив или убедителна пропаганда, подценявайки предварителната подготовка. И когато през лятото на 1875 г. избухва антитурско въстание в Босна и Херцеговина, по инициатива на Ботев и Стамболов Революционният комитет взема решение за незабавно въстание. Страната е разделена на оперативни окръзи. Само в Стара Загора с ръководител Стефан Стамболов и местния комитет с Колю Ганчев, братята Михаил и Георги Жекови и Георги Кюмюрев е извършена по-добра подготовка, но репресиите над революционните дейци започват още преди избухването на въстанието. Макар и потушено, а революционната организация – обезглавена, Старозагорското въстание от 1875 г. е генералната репетиция на по-мащабната освободителна акция – Априлското въстание през следващата 1876 г. След Старозагорското въстание Христо Ботев пише във в. „Знаме“: „Сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ний сме достойни за свобода.“
След разгрома на Старозагорското въстание революционната обстановка продължава да бъде напрегната. „Както и да е – пише Никола Обретенов на майка си баба Тонка през септември 1875 г., ние не ще оставим Турция на мира – или ще умрем всинца, или ще освободим България“. Революционните дейци се събират в Гюргево през октомври-ноември с.г. (Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Иларион Драгостинов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Иван Хаджидимитров-Гарибалдето и Георги Апостолов от Стара Загора и др.) и създават нов революционен комитет. Иван Хаджидимитров е участник в отряда на Гарибалди, съратник на Левски, Ботев и Бенковски, председател на Революционния комитет в Търново. Георги Апостолов участва в създаването на Гюргевския комитет, в създаването на четата на Христо Ботев и загива с нея.
Гюргевският комитет взема решение за подготовка на всеобщо народно въстание през пролетта на следващата 1876 г. и разделя страната на четири революционни окръга: Търновски (обхваща централна Северна България, Габровски и Севлиевски район) с главен апостол (организатор) Стефан Стамболов и помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков; втори – Сливенски окръг (включва Сливенско, Ямболско и Котленския балкан), с апостол Иларион Драгостинов и помощници Георги Обретенов, Георги Икономов и Стоил войвода, трети – Врачански окръг (обхваща Северозападна България, част от Софийско и Македония), с апостол Стоян Заимов и помощници Никола Обретенов и Георги Апостолов, четвърти окръг – Пловдивски, с център Панагюрище, с апостол Панайот Волов и помощници Георги Бенковски, Захари Стоянов и Георги Икономов.
На 14-16 април 1876 г. в местността Оборище край Панагюрище се провежда Общо събрание. В него участват и воювали в отряда на Гарибалди. За начало на въстанието е определена датата 20 април (2 май нов стил), уточнява се и тактиката на въстанието. Но този форум е предаден от недостоен индивид, чийто позор тегне и до днес на селото, в което е живял. Веднага са изпратени турски военни части към Панагюрище и Брацигово, за да арестуват ръководителите. На 19 април, при опит да бъде арестуван, Тодор Каблешков написва и изпраща в Панагюрище легендарното „кърваво писмо“, с което съобщава, че въстанието е започнало. На следващия ден – 20 април, Георги Бенковски обявява въстанието и в Панагюрище. Създаден е Военен съвет – т.нар. Привременно правителство начело с Павел Бобеков. На 22 април е осветено извезаното знаме от старозагорската възпитаничка на Девическото училище на Анастасия Тошева – Райна Княгиня.
От Панагюрище е изпратена четата на Орчо войвода към Стрелча със задача да окаже помощ и да осъществява връзка с Брацигово. Георги Бенковски организира своята „Хвърковата чета“ от 200 конници, с която обикаля съседните селища и всички масово се вдигат на въстание. Обиколките на „Хвърковатата чета“ имат и стратегическа цел – да създадат впечатление за по-мащабно въстание. И въпреки някои технически несъвършенства появата на изработените 52 черешови топчета изумява врага с психологическия си ефект. След Копривщица и Панагюрище на 20 април въстават Клисура и Стрелча. Да припомним, че знамето на въстаниците в Клисура е извезано от старозагорската учителка Зюмбюля Попстефанова – съученичка на Райна Княгиня.
На българска територия има 30 османски гарнизона. Османската власт започва пребазирането им – от Одрин, София и Цариград към Пазарджик и Панагюрище е изпратена редовна 18-хилядна армия и хиляди башибозуци, прехвърлени са и войски от Африка. Войски от София и Казанлък атакуват Клисура, после – Копривщица и Перущица. В Средногорието – над 10 000 редовна армия и 3 000 башибозуци. Всички турци са призовани на война с българите…
Най-добра организация за въстанието съгласно плана е създадена в Брацигово под ръководството на Васил Петлешков. Градът е превърнат в крепост и боевете тук са най-продължителни – накрая Петлешков се предава, за да спаси жителите на града. Боевете в Перущица, Панагюрище, Клисура и Батак се водят за всяка улица, за всяка къща. На 22 април пада Стрелча, на 26 април – Клисура, на 30 април – Панагюрище. Същия ден е превзета и Копривщица. Въстаниците сами палят къщите си, за да не допуснат издевателствата и униженията. Тодор Каблешков взема отрова, за да не попадне жив в ръцете на палачите. Героична Перущица дава най-великия и паметен пример за саможертва в нападнатия и разрушен храм чрез самоубийството на целите семейства на ръководителите на въстанието. Оцелелите въстаници от Четвърти революционен окръг начело с Бенковски се прехвърлят през Стара планина, но част от тях с ръководителя си загиват след предателство.
В Първи окръг (Търновски) – кървавото писмо пристига със закъснение – на 25 април. Формирани са няколко чети. Четата на поп Харитон от 200 бойци води ожесточено сражение – девет дни се отбранява в Дряновския манастир срещу 10 000 редовна турска армия. Тук действат и четите на Цанко Дюстабанов от 200 бойци, на Йовчо Карагьозов от 250 бойци и на Христо Патрев от 120 бойци. Четите се обединяват, но силите са неравни, повечето бойци загиват, включително и войводите. Част от въстаниците се измъкват от обкръжението начело с Бачо Киро, но са предадени и обесени. Пак поради предателство ръководителите на Революционния комитет в Горна Оряховица Георги Измирлиев-Македончето и Иван Семетджиев били заловени и обесени. Колко предателства…
В Сливенски окръг Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се включват в четата на Стоил войвода от около 70 бойци и загиват с нея при разгрома й – цялата чета е унищожена по жесток начин… Заслужава да се отбележи тактиката на Стоил войвода – изнася боевете извън селищата, за да не пострадат хората.
Във Врачански окръг въстанието изобщо не избухва поради недостатъчна подготовка – във Враца се събира отряд от 500 души, но без оръжие. Към този революционен окръг е и Македония. Но и там поради същите причини не избухва масово въстание, а само изолирани акции в Родопите и Пирин.
И тъкмо когато въстанието повсеместно е потушено, Христо Ботев с четата си прекосява река Дунав при Козлодуй на 6 май и се отправя към Стара планина с надеждата, че сънародниците му ще се вдигнат масово на въстание. Но четата от 200 бойци не среща никаква подкрепа и отива сама и изолирана към своята голгота. След ожесточени сражения под връх Милин камък и връх Вола четата е разбита, а Ботев загива на 20 май. Ботевата чета е епилог на въстанието. Не среща подкрепа и малката чета на Таньо Стоянов.
Дълго след края на въстанието репресиите и издевателствата над българите продължават… България скърби, оплаква жертвите и надеждите си… Но скоро мобилизира негодуванието си и започва кампания за провокиране на световната обществена съвест чрез запознаването й със зверствата и унищожението на един народ. Повсеместно се провеждат протестни акции и се отправят послания до правителствата на големите държави и посланиците им в столицата на Турция. Дръзки изобличения на терора над българския народ изготвя бъдещият Старозагорски митрополит Методий – тогава протосингел на Пловдивския митрополит Панарет. Данни за въстанието публикуват и руският консул в Одрин княз Церетелев, американският консул в Цариград Юджийн Скайлер, американският журналист Джон Макгахан (през 2017 г. у нас е издадена книгата му „Турските зверства в България“); 200 европейски издания публикуват над 3 000 репортажа и статии за България; най-видните личности на епохата Уайлд, Тургенев, Толстой, Достоевски, Гладстон, Гарибалди, Менделеев, Дарвин, Жул Верн, граф Игнатиев и др. издигат глас на протест. Уайлд пише „Сонет за клането на християните в България“, Виктор Юго произнася реч пред френския парламент, в която казва: „Необходимо е да обърнем внимание на европейските правителства на един малък факт, който те не забелязват. Този факт е: Унищожение на един народ! Къде? В Европа! Този факт има ли свидетели? Само един свидетел: Целият свят!“ Германският канцлер Бисмарк казва в речта си в Райхстага: „След извършените злодеяния на черкезите в България за Османската империя вече няма място в Европа!“ Гарибалди пише в телеграма: „Батак беше с 9 000 жители – сега са 1 300“. По инициатива на Русия е съставена международна комисия за разследване на престъпленията над българите. Емили Странгфорд е съпруга на английския посланик в Цариград, който се отнася с разбиране и симпатии към българската кауза. След смъртта му през 1869 г. тя публикува негови статии по Източния въпрос и идва в България по време на въстанието. Заедно с Макгахан тя формира английското обществено мнение за участта на българите. Създава фондация, чрез която набира от септември 1876 г. до пролетта на 1877 г. 30 000 британски лири и оборудва 6 болници в най-опустошените селища Батак, Перущица, Панагюрище и Карлово. Обикаля около 60 селища в Пловдивско и Пазарджишко, снабдява хората с дрехи, храни и медикаменти.
В заключение: по своя замисъл и размах Априлското въстание е общобългарско. Възванието, прието в Панагюрище в навечерието на избухването, призовава всички българи да обявят въстание в България (Мизия), Тракия и Македония. В него участват масово всички класи и съсловия, включително и свещеници. Въстанието продължава около един месец с участието на 95 селища и над 10 000 участници (по данни на руския консул в Одрин княз Церетелев). Най-масово е в Тракия и в части от Мизия.
Цената: княз Церетелев докладва, че са разрушени около 200 селища с население над 75 000. Голяма част от тях са избити, отвлечени, заточени. Избити с нечувана жестокост са над 30 000, стотици хиляди са репресирани, отвлечени и заточени.
Наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище, Георги Бенковски възкликва: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия – нека тя да заповяда!“
Оцелелите революционни дейци свикват Народен събор в Букурещ през ноември 1876 г., който приема политическа програма за решаване на българския национален въпрос чрез възобновяване на самостоятелна и независима българска държава в рамките на Мизия (Северна България), Тракия и Македония. Тази програма е представена на участниците в Цариградската конференция на 1 декември 1876 г.
През есента на същата 1876 г. партията на новите османи (младотурците), начело на които е Мидхат паша (бившият валия на Русе 1864-1868). Назначен за велик везир (министър), по негова инициатива в деня на откриването на Цариградската конференция на 23 декември Турция оповестява новата си конституция – хитър политически ход. Оповестява се въвеждане на двустепенен парламент, декларират се лична свобода и равенство на всички поданици без разлика във вероизповеданието, неприкосновеност на собствеността и жилището, пропорционални данъци, свобода на печата, публичност и независимост на съда и др. Но конституцията обявява всички поданици за османци независимо от вероизповеданието, а империята – за неделимо цяло, което при никакви условия не може да бъде разделено. Националният въпрос остава заклеймен. Българите приемат конституцията като удар върху националния въпрос и нямат никакви илюзии относно начина за решаването му. Но прокламацията на новата турска конституция и политиката на Англия за покровителство на Османската империя допринасят за обезсилване на най-важните решения на Цариградската конференция. Турция отхвърля решенията на конференцията и сред руските управляващи се налага убеждението за неизбежността на Руско-турската война.
Предсказанието на Бенковски се сбъдва…
Тук ще припомня кратката история и на още едно знаме, свързано с Априлското въстание – Самарското. Малцина знаят, че по идея на члена на Самарската община Пьотр Алабин, след като узнава за избухването на Априлското въстание, се решава да подарят на българските въстаници знаме. Автор е художникът Николай Симаков, изработват го монахините от Новодевичия манастир – върху руския трикольор (синьо. бяло и червено), от двете страни в кръстове с позлатени арабески са извезани Иверската Света Богородица и светите Кирил и Методий. Към знамето има три ленти: синя с надпис „Да воскреснет Бог и расточатся врази Его“, червена с надпис „Самара – българският народ 1876“ и бяла. Но въстанието е потушено, преди знамето да бъде готово. Братушките изработват знамето и следващата година, в началото на Освободителната война, на 24 април, в Плоещ делегация от Самара начело с Алабин го подарява на Българското опълчение… И в боевете за Стара Загора знамето и опълчението получават бойното си кръщение.
Лилия ФИЛИПОВА, историк
