„Знаех, че няма да сме просто литературен клуб, защото децата искаха да създадат свой свят, изпълнен с фантазия, мечти и свобода“, каза още ръководителката на „Светлини сред сенките“
Валентина Димова е писател, планинар и природозащитник, но преди всичко е човек, който от години помага на деца и млади хора да откриват и развиват собствения си глас. Родена е в Стара Загора, но живее в Казанлък. Завършва търговска паралелка в СУ „Екзарх Антим I“, а по-късно продължава образованието си в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където изучава теология. Пътят й обаче не остава само в рамките на академичното образование, а преминава и през творческото писане в НБУ, както и през класическия алпинизъм. Тези на пръв поглед различни интереси всъщност очертават доста цялостен портрет. Вяра, литература, природа, планина, творчество – все области, които изискват любопитство, смелост и готовност да търсиш отвъд очевидното. Валентина Димова е автор и на книги за деца и юноши. Но ако трябва да измерим значимостта на нейния път само с броя на книгите, ще пропуснем най-същественото. Защото зад написаните истории стоят десетилетия работа с деца и младежи. Именно от тази работа се ражда пространство, в което детското въображение не е просто забавление, а начин да мислиш, да задаваш въпроси, да разказваш и постепенно да откриеш кой си. Там една идея, започнала като няколко изречения или рисунка, може да се превърне в разказ, книга, награда или публикация. Това превръща Валентина Димова в човек, който създава възможности. А може би точно това е една от най-трудните и най-ценни роли на възрастния – да забележи таланта на едно дете, понякога още преди самото дете да е повярвало в него. Затова разговорът с Валентина Димова е не само за книгите и писането, а за децата, за учителя и неговата мисия, за силата на думите, за смелостта да дадеш свобода на въображението. И за онези малки светлини, които възрастните понякога трябва просто да помогнат на децата да запазят.
– Г-жо Димова, родена сте в Стара Загора, но Казанлък присъства силно във Вашето детство, по-късно именно там създавате клуб „Светлини сред сенките“. Какво има в този град – неговата природа, история, хора или атмосфера, което, според Вас, може да събуди въображението на едно дете?
– Клубът е създаден в НЧ „Възродена Искра“ преди 23 години, на 2 септември 2003 г. Той е продължение на първата „Лятна академия“ за деца в нашия град, на която бях създател. Мисля, че във всеки град има талантливи деца и млади хора, които могат да творят чудеса, ако има кой да ги вдъхнови.
– Започвате работа с няколко деца, а днес имате зад гърба си история със „Светлини сред сенките“ и много създадени книги. Кой беше онзи първи момент, в който разбрахте, че това няма да бъде просто литературен клуб, а общност, която може да променя живота на децата?
– Клубът беше създаден като средище за фентъзи и фантастика, никога не е бил класически литературен клуб. Създателите са десет деца, но още същия месец групата надвишаваше трийсет. Първоначалната идея беше да се събираме да обсъждаме фантастични филми и литература, но после на децата им хрумна да направят своя книга. Вече имаме 24 издадени и продадени колективни романа. Още от самото начало знаех, че никога няма да сме просто литературен клуб, защото децата искаха да създадат свой свят, изпълнен с фантазия, мечти и свобода. Никога не съм налагала темите, по които да пишат, дори програмата, по която работим, е по-скоро символична.
– Вие сте завършили теология, преминали сте през творческо писане и класически алпинизъм, а сте и човек, дълбоко свързан с природата. Как тези на пръв поглед различни светове – вяра, литература и планина, се срещат във Вашия начин да разбирате човека и да работите с младите?
– Във фантастиката и фентъзито са полезни всеки опит и умения. Да се създават светове, е нужно много повече от завършено образование. Човек трябва да чете, да се интересува от различни неща, да развива умения, които ще са му нужни, за да създаде реалистичен герой и среда. Това се опитвам да предам и на учениците си.
– При Вас децата не са просто ученици, които се учат да пишат, те създават герои, истории, книги, илюстрации и дори филмови проекти. Как се научава един възрастен да не налага собствената си идея върху детското въображение, а да го остави да го изненада?
– Винаги съм оставяла идеите да идват от децата. Затова имаме по-силни и по-слаби периоди на творчество, но крайният продукт е автентичен и роден от детската фантазия. Идеята да се илюстрират книгите от авторите, да се прави корицата от тях и да снимат клипове по историите си дойде от децата.
– Има една важна Ваша идея: че въображението не е бягство от реалността, а начин да я разберем и дори да създадем нова. Какво губи едно дете, когато твърде рано започнем да му казваме кое е „реалистично“ и кое е „невъзможно“?
– Губи вярата, надеждата и любовта – съвсем буквално. В наше време се набляга твърде натрапчиво на определени занимания, които ще са нужни и полезни в училище, но децата забравят да мечтаят, да творят и най-вече да бъдат деца. Животът е по лесен, ако си креативен и позитивен човек, а това не се учи в училище.
– Вие сте автор на собствени книги, но сте и съавтор на истории, създадени заедно с деца и младежи. Кое е по-трудното за един писател: да създаде сам цял свят или да сподели авторството си с десетки млади хора, всеки със собствено въображение и глас?
– Винаги е по-лесно да пишеш сам, но е много по-интересно, когато си в група. С деца и млади хора се пише доста забавно, дори ако се появи конфликт. Техният поглед към света е все още свеж, необременен и търсещ добри решения на проблемите, а не просто решения.
– След повече от две десетилетия работа с поколения „светлинки“ какво бихте искали да остане у тях, когато вече са пораснали и нямат нужда от Вас като ръководител на клуба: умението да пишат, любовта към книгите, смелостта да мечтаят или най-вече усещането, че някой някога е повярвал в тях?
– Разбира се, последното! За мен не е важно да създавам творци, това е път, който всеки сам решава да избере. Важно е да създам добри спомени, място, където тези деца да се връщат, когато са в изпитание, място, където да откриват надежда.
Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА
