Исторически музей „Искра“ – Казанлък, получи ново голямо дарение от архитект Стефан Стайнов – син на именития композитор акад. Петко Стайнов. Той предаде архивни материали, включващи кореспонденция – писма, картички и др. от периода 1915 – 1977 г. на неговия баща. След смъртта на композитора те са съхранени от семейството, систематизирани и описани от арх. Стайнов, за да бъдат дарени на Казанлъшкия исторически музей.
Архивната кореспонденция дава интересна информация за обществения и личен живот на композитора и обогатява фондовата колекция, като едновременно с това гарантира съхраняването й във времето.
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък в семейството на индустриалеца Грую Петков Стайнов и Анка Стайнова. Там изживява ранните си детски години заедно с двамата си по-малки братя Захари и Стоян и най-малката сестра Пенка. Летата прекарва в чифлика на дядо си в с. Овощник.
На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошаване и на другото. Постъпва в новооткрития през 1905 г. Институт за слепи в София. Учи флейта при Димитър Хаджигеоргиев и Никола Стефанов, цигулка при Швертнер и хармония при Краус, учи пиано при Мила Бъчварова и Андрей Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на института. Завършва го през 1915 г. и още тогава прави първите си композиционни опити.
През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба – симфоничната сюита „Тракийски танци“ в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част – „Мечкарско“ (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.
С хоровите си балади Стайнов става основоположник на нов дял в българската музика. В тях той претворява драматични събития от историята на България и постига национално баладично звучене. През годините е бил председател на Съюза на народните хорове в България, на Дружеството на българските композитори „Съвременна музика“, директор на Народната опера. Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си.
През 1969 година е удостоен със званието „Почетен гражданин на Стара Загора“ по повод 20 години от създаване на Детския представителен хор.
(СН)
