Пред „Старозагорски новини“ политическият анализатор оприличи поведението на формациите в 48-ото Народно събрание с това на футболни агитки
– Г-н Стойчев, станахме свидетели на безпрецедентната ситуация в 48-ото Народно събрание около избора на председател. Очакванията действително бяха за изострен дебат и трудно намиране на решение, но като че ли случилото се ги надхвърли. Има ли лек на политическия и парламентарен блокаж, в който страната се намира?
– Към момента такъв лек не се вижда, защото ние дори не сме свидетели на политически дебат. Ние наблюдаваме едно упорство на футболни агитки, които подкрепят своя отбор на всяка цена. Очевидно не можем да очакваме някаква форма на сътрудничество и дебат по политики. Имаме една игра на нерви, докато някой не поддаде. За съжаление, няма да станем свидетели на конструктивен и смислен диалог, а ще наблюдаваме тази битка на нерви. Партиите са ангажирани с това да решават някакви дребни и стари сметки и по този начин да печелят дивиденти за предстоящата нова предизборна кампания. Ясно е, че отиваме към нови избори. Този парламент ще има съдбата на 45-ото и 46-ото Народно събрание. Изборът на председател е технологично решение. Дори това обаче партиите не са в състояние да направят, а са неспособни, защото политиката в България се е превърнала във вечното ни футболно дерби между „Левски“ и ЦСКА. Погромът обаче в случая е за българския парламент и българския парламентаризъм.
– Какъв е рискът, ако политиците не покажат способност за водене на смислен разговор?
– Рискът е видим. Започват да се чуват коментари, че парламентаризмът се е провалил, парламентарната демокрация вече не струва и трябва да я заменим с нещо друго. Предложения вече има – президентска република. Тук обаче се пропуска изключително съществен момент, а именно, че парламентът е жизнено важен дори в една президентска република, тъй като това е органът, който приема бюджет, управлява публичните финанси. Без парламент в една демократична държава не може да се работи, независимо каква е формата на нейното управление. Българският парламентаризъм не просто губи, губи българската държавност от неспособността на парламентарните групи да се обединят около една фигура. При положение че влизаме в патова ситуация още при избора на председател, не мога да бъда оптимист, че Народното събрание е в състояние да излъчи в следващите седмици смислен дневен ред, а какво да говорим за формиране на управление. Дните на този парламент са преборени отсега.
– Тази неспособност на партиите не е ли обоснована от поляризираните нагласи на отделните политически сили?
– Това е като казусът с яйцето и кокошката. Действително имаме фрагментиран, раздробен парламент. За този процес обаче допринася политическият език, който се използва в публичното пространство между отделните политически представители. През последните 2 години, ако вземем за основа протестите от лятото на 2020 г., ние виждаме еманация на противопоставянето и откровената омраза. Не може да се очаква, че анатемосването на политическия опонент няма да доведе до ситуация като тази, в която се намираме. Затова днес е трудно да се гради политика на диалог и мостове между отделните формации, които до онзи ден са се обвинявали за какво ли не. В това няма изненада. По-скоро е едно печално потвърждение на онова, което очаквахме да се случи. Езикът на омраза пусна дълбоки корени сред българското общество. Затова казвам, че сега наблюдаваме по-скоро сблъсък между футболни агитки, отколкото политически диалог между политически партии. Така е заложено агитките да подкрепят своите, независимо от това дали са прави или не и винаги са против другите, без значение те дали са прави или не. Това правят политическите партии в парламента, това правят и техните гласоподаватели на улицата в ежедневието си. В такава фрагментирана среда, в която се разменят обиди и квалификации, няма какво друго да очакваме освен продължителни патови ситуации до тогава, докато силите са равни. Това ще се промени едва тогава, когато единият лагер надделее и балансът от 50 на 50 се промени на 60 на 40. Тогава ще имаме някакъв пробив, но само за да бъде наложен диктат от страна на по-голямата част над по-малката. Не съм оптимист за постигането на диалог, съгласие и единодействие сред политическия елит и българското общество. Линиите на разделение стават все по-дълбоки и все повече. Настоящата криза прераства от политическа в криза на българското общество. Няма как да говорим за единодържавие, когато имаме нагледен пример на диаметрална противоположност в самото общество. Сложна и неприятна ситуация, от която може би ще се излезе, когато имаме смяна на поколенията. Дори и това обаче не е гаранция.
– Има ли печеливш от тази парламентарна и политическа криза?
– Във всяка една криза има печеливши. Това обикновено са факторите и силите, които успяват да се възползват. Печеливши не са българските граждани, уязвимите групи у нас или икономиката, а тясно олигархични интереси, които в настоящата парцелираност кроят сметки как да упражняват влияние. Тези корпоративни интереси в момента планират как да разпределят публичните финанси в своя ползва. Има апетити в тази посока и това не бива да се пропуска. Контролът върху разходването на публичните средства е обект на интерес от страна на тези представители и кръгове, които споменах.
– Влиза ли в представите Ви за печеливш от политическата бъркотия президентът Румен Радев? Малко по-рано в разговора ни говорихте за смяната на парламентарната демокрация с някаква форма на президентско управление.
– На практика от 11 май миналата година, с изключение на 7-месечния кабинет на Кирил Петков, ние живеем в еднолично президентско управление. То се ползва със съответния финансов комфорт на бюджети, сглобени от раздробени парламенти в предизборна ситуация. В подобно положение се гласуват всякакви популистки мерки, увеличават се социалните разходи. Президентът Радев в момента получи всичко, за което си е мечтал – поредица от избори, серия от служебни кабинети. Той се превърна в еднолична глава на изпълнителната власт в отсъствието на законодателна. Свикването на парламент, за да гласува няколко законопроекта, не може да бъде разглеждано като нещо съществено. Подобно президентско управление, каквото в момента имаме от страна на Румен Радев, не се е случвало от „Режима на пълномощията“. Интересното е, че то е обосновано напълно от демократичната конституционна процедура. Президентът сам по себе си не е виновен за това, че партиите не могат да формират устойчиво управление в парламента. Така държавният глава направлява страната, но за негово голямо съжаление в една много сложна геополитическа ситуация. Според мен той би бил щастлив от моментното си силно положение, ако не се бе случил военният конфликт в Украйна. За негово съжаление това обстоятелство го принуждава да взима страна и решения по въпроси, за които би предпочел да остане неутрален. Аз смятам обаче, че Румен Радев се уплаши от онова, което му се стоварва на плещите в настоящата ситуация и самият той предпочита да бъде намерено решение на казуса с липсата на редовно управление. Т.е. отговорността за решенията и посоката, която страната поема, да бъде споделена с по-широк кръг лица. Всяко едно парламентарно мнозинство поне до пролетта на 2023 г. обаче остава мираж.
– Предрекохте кратък живот на този парламент и нови избори. Имайки предвид това, ще си направят ли сметката отделните партии да заемат лесни роли в това блокирано Народно събрание? Политиката на „най-малко виновен“ ли ще бъде отправната точка, около която ще се формират и ръководят действията на партиите с оглед задаващата се нова предизборна кампания?
– Много им е лесно на политическите сили. Не вярвам да променят нещо в своята електорална комуникация със своите избиратели. Много е лесно в условията на футболно агиткаджийство да се прави политическа кампания. Лесно е, защото никой не носи отговорност, а я прехвърля на другите. Независимо поради каква причина страната ще бъде хвърлена в нови избори, феновете на ГЕРБ ще си гласуват за Борисов, антиГЕРБ привържениците на „Продължаваме промяната“ ще се доверят на Кирил Петков и Асен Василев и т.н. Не смятам, че българският избирател към момента е в състояние да формира обществен интерес, на база на който да накаже политическите партии за това, че са се провалили в опита да формират устойчиво парламентарно мнозинство, което да поеме отговорност. Използва се примерът с „Има такъв народ“, за да се посочи, че има обществена форма на наказание за политически субект, провалил три парламента. Не смятам обаче, че тук случаят е такъв. Моето мнение е, че една популистка партия, каквато бе тази на Слави Трифонов, има живот в рамките на определен цикъл от избори. За съжаление на ИТН имахме серия от избори, което изхаби тази формация само в рамките на година и половина. Срокът на годност на Слави Трифонов просто изтече. От същото нещо са заплашени и „Продължаваме промяната“. Те нямат интерес от честото провеждане на избори. Този проект до момента представлява изключително активно медийно ядро, основно базирано в София, без организационна структура, без социална база, без присъствие в местната власт, която дава увереност и стабилност. Такава устойчивост имат формации като ГЕРБ и ДПС, които не се притесняват да влизат от избори в избори. При „Продължаваме промяната“ според мен ще се наблюдава същия тип ерозия, ако се намерят други носители на антиГЕРБ реториката. На мястото на Кирил Петков и Асен Василев не бих вървял толкова уверено към едни нови избори. Бъдещ вот е малко вероятно да доведе до по-добър резултат за формацията от този, който в момента имат.
– Диалогичността в настоящата ситуация проява на разум и държавническо поведение или проява на слабост е?
– Обективно погледнато е проява на държавническо поведение и разум, но заради социалното напрежение и разделителните линии в обществото ни ще бъде изтълкувано като слабост. Играта в парламента, която два дни наблюдаваме, е на инат. Партиите са се запънали като магарета на мост и никой не желае да даде крачка назад. Никой няма да излезе силен от цялата тази ситуация. Ако все пак се постигне решение, ние като държава бихме имали по-смислено управление в следващите седмици и месеци.
– Неслучайно Ви попитах за диалогичността, тъй като в изминалите месеци ГЕРБ беше най-големият и яростен критик на управлението на „Промяната“. Партията на Бойко Борисов издигна лозунга за изваждане на страната от хаоса. След вота обаче стана видно от заявките на формацията, че за ГЕРБ очевидно излизането от несигурността минава през управление с причинилите хаоса – „Продължаваме промяната“. В този смисъл не рискува ли ГЕРБ доверието, което избирателите на партията й гласуваха?
– Според мен протегнатата ръка не е към „Продължаваме промяната“, а към „Демократична България“. Това ще е легитимиращ фактор за ГЕРБ за излизане от изолацията. Там е по-скоро разковничето. Ясна е конфронтацията и противопоставянето между ГЕРБ и ПП. В този смисъл не вярвам реално да бъде търсено някакво партньорство. Друг е случаят с „Демократична България“. Ако тя бъде отлепена от лагера на „Продължаваме промяната“ и привлечена към ГЕРБ, тогава бихме имали някакво развитие. Една такава развръзка не би довела до някакви електорални щети за Борисов. Да не забравяме, че в предишни години ГЕРБ е управлявал заедно с партиите, които са в основата на „Демократична България“.
Въпросите зададе:
Живко ИВАНОВ
