Денис Иванов – артистът, който създава света на „Дон Карлос“, пред „Старозагорски новини“: Творецът изчезва пред големия автор, Верди е безкраен!

367
Денис Иванов

На 20 и 21 ноември Старозагорската опера представя новия „Дон Карлос“ в рамките на откриването на ФОБИ.

Какво се случва, когато един артист познава операта не само през музиката, но и през сцената, образите, костюмите и драматургията? Когато може да бъде едновременно изпълнител, режисьор, сценограф и художник? Отговорът се крие в творческия свят на Денис Иванов, един от интересните и многостранни артисти на Държавна опера – Стара Загора. Роден в града на липите, той прави първите си музикални стъпки още на шестгодишна възраст. По-късно към пианото и класическото пеене добавя режисурата, сценографията и костюмографията.

Но поводът да го поканим за този разговор е специален: една от най-мащабните и драматични опери на Верди – „Дон Карлос“, която заема особено място в живота му повече от 20 години. Този път Денис Иванов поема предизвикателството да изгради сценичния свят на произведението като режисьор, сценограф и костюмограф. Неговият прочит поставя акцент върху властта, страха, Инквизицията и вечния човешки стремеж към свобода. Внушителната сценична визия, черният мрамор и драматизмът на Вердиевата музика обещават спектакъл със силно въздействие.

Именно с „Дон Карлос“ ще бъде открито 56-ото издание на Фестивала за оперно и балетно изкуство в Стара Загора. Срещите с публиката са на 20 ноември от 19:00 часа и 21 ноември от 16:00 часа на сцената на Държавна опера – Стара Загора.

– Маестро Иванов, през 2007 година сте 17-годишен ученик в НУМСИ „Христина Морфова“ и гледате „Дон Карлос“ в салона на Стария театър. Днес се връщате към същото произведение, но вече като автор на цялостния му сценичен свят. Съдба ли е това или сбъдната мечта?

– Трудно ми е да кажа, че е сбъдната мечта. Защото да работиш върху толкова голяма и мащабна опера, особено в началото на кариерата на един млад човек, е нещо повече от подарък. Това заглавие изисква особена емоционална зрялост. Към него не може да се подхожда повърхностно. Всички гениални примери, които имаме, особено интерпретациите на нашите велики български певци в главните роли, респектират безкрайно много. Може би затова никога не съм имал реална мечта, свързана с осъществяването на подобен проект. Мечтал съм, разбира се, но дори не съм си представял, че някога ще мога като художник да работя върху това заглавие, камо ли да имам удоволствието да представя цялостния сценичен продукт от свое име. Затова по-скоро бих го нарекъл съдба. Именно във факта, че това е една от първите опери, които съм гледал и които са преобърнали съзнанието ми, предизвиквайки буря от емоции, откривам нещо съдбовно. Така че знам, че нищо не е случайно в живота. Най-вероятно това е съдба.

Денис по време на репетиция

– Сега Вие създавате новия сценичен свят на тази опера. Какво бихте искали да запазите от магията на онзи спектакъл и какво категорично отказвате да повторите?

– Това е чудесен въпрос. Имайки предвид, че Борис и Цветанка Стойнови са мои кумири и в голяма степен са определящи за моя вкус и естетика, създаването на нова постановка на същото заглавие, при това в същия театър, крие огромен естествен риск – дори несъзнателно да започна да копирам. Осъзнавах това още в самото начало. В същото време исках новата постановка – за съжаление, старата вече е забравена от повечето колеги, да съдържа едно много деликатно напомняне за онази красота, която ме влюби в операта. Така че онова, което искам да съхраня от предишния спектакъл, е усещането, което изпитах аз. А това усещане винаги може да бъде интерпретирано през фантазията и собствения мироглед на твореца. Полето за интерпретация е безкрайно. Искам публиката да почувства онова, което изпитвах аз тогава. По-късно гледах спектакъла още няколко пъти. Може да се каже, че съм присъствал на повечето представления, играни тук, в Стара Загора, защото станах истински негов почитател. Започнах да следя кога е в програмата, за да мога да гледам всяко представление и да изследвам в детайли всички красоти, които съзнанието ми откриваше, и да ги запаметявам. Тогава нямаше социални мрежи, видеото не беше навлязло в ежедневието ни. Публиката от онова време живееше основно със спомените си. Днес всеки може много бързо да достигне до любимия си спектакъл.

– Посвещавате спектакъла на Борис Стойнов и Цветанка Петкова-Стойнова – творците, оставили дълбока следа във формирането Ви. Какво дължите на тях и има ли нещо във Вашия „Дон Карлос“, с което бихте им опонирали? Не е ли най-голямото признание към учителите да имаш смелостта да бъдеш различен?

– Както казах, на двамата дължа до голяма степен своя вкус. Макар че с опита, който натрупах, откривам, че той вече се разграничава от техния. Може би това е хубаво и е знак, че съм пораснал. Спомням си, че след тези спектакли започнах да се уча да шия. Бях обсебен от желанието да копирам някои от костюмите. И до ден днешен в личния си архив пазя абсолютно точни реплики – намерих същите платове, материали и украси. За мен това беше почти болест, мания. Никога не съм си представял, че някъде мога да видя по-красиви костюми. Когато гледах друга постановка, първото нещо, което съзнанието ми правеше, беше да проследи работата на художника. Има един изключителен пример – постановката от 1986 година със залцбургския диригент Херберт фон Караян. Всички познават този запис, който е истински разкош. Може би Стойнови са се вдъхновявали от него, защото в предишния ни спектакъл се долавят определени усещания от тази интерпретация. В никакъв случай не бих говорил за опониране. По-скоро става дума за разлика от около 30 години. Нормално е всяко ново поколение да има своите усещания и своята проблематика. Проблемите във всяко време са едни и същи, но според присъствието им в живота ни ги усещаме по различен начин. В това заглавие има вечни проблеми. Различието с учителите не може да бъде постигнато, без самият ти да израснеш и да откриеш собствената си различност. Ако тя е тенденциозна, това е просто перчене пред учителя. А когато си влюбен до такава степен в тези хора, подобно поведение е неуместно. Дори в първите си работи съм сигурен, че съм копирал техния стил. И това е напълно нормално. Но когато човек започне да се развива и да гради първите си успехи, получава смелостта да експериментира и да търси нещо различно. Защото истинският артист винаги търси. Той никога не е напълно удовлетворен. Постепенно, търсейки и откривайки, изграждаш собствения си стил. Понякога дори не усещаш промяната. В един момент разбираш, че си се променил, но всъщност си се приближил до себе си и си се върнал към своята изконна форма. А това е най-голямата цел на твореца в изкуството, както и на човека в живота.

Костюм, дело на Денис Иванов

– Вие създавате не само режисьорския прочит, но и сценографията, костюмите и осветлението. Когато всички визуални елементи носят Вашия почерк, къде свършва Верди и започва Денис Иванов? И не е ли това едновременно най-голямата свобода и най-голямото творческо изкушение?

– В изкуството е много важно егото да бъде игнорирано, защото когато то присъства, творецът престава да бъде творец. Егото може да се проявява в живота, когато човек трябва да се бори за себе си и за артиста в себе си. Но когато се влюбиш в самия себе си, в стаята, в която работиш, рисуваш, търсиш и създаваш, там няма място за его. Няма артист, няма творец. Ако седнеш с презумпцията, че ще създаваш светове, всичко завършва много тъжно, а продуктът става безкрайно плосък и бездушен. Работата на истинския творец е като работата на монаха. Той се затваря в себе си, изключва целия свят и понякога е почти на пост и молитва. Именно така търси своите истини. Много пъти, когато работя по постановка, се е случвало да пренебрегвам близки хора и приятели, да излизам само късно вечер, за да си проветря главата сред природата. Само там намирам истинска утеха. Особено вечер, когато работя по реализацията на проекта, по декора и скиците на костюмите, усещам това отшелничество на монаха. Само тогава може да се създаде естествено изкуство. Що се отнася до въпроса къде свършва Верди и започва Денис Иванов, бих казал, че творецът изчезва пред големия автор. Верди не свършва, той е безкраен. Моята работа изцяло се подчинява на неговата драматургия. На първо място аз съм музикант и чета произведението като музикална форма. Интересувам се от музикалния анализ и музикалната драматургия, вълнувам се от оркестровото звучене на мелодията. За мен е важна дълбочината, която дава самият оркестър, и образите, които той изгражда като коментатор на действието. Да, когато правиш всичко, имаш голяма свобода. Но тя е и опасна, защото, когато човек е свободен, трябва сам да си налага ограничения. Тогава започва голямата борба със себе си – трябва да вземеш определени решения и да осъзнаеш кога да натиснеш червеното копче. Аз съм от силно продуктивните творци и често се появява идея след идея. Трудно е да прецениш коя да избереш. Тогава си спомням онова, което съм научил от моите професори: че най-доброто решение не е непременно гениалното, а правилното. То се открива, когато знаеш кога да натиснеш червеното копче.

– Във Вашата концепция властта, страхът, свободата и Инквизицията придобиват силно съвременно звучене. Търсите ли съзнателно паралели с днешния свят? И готова ли е публиката да види в една класическа опера неудобни истини за собственото си време?

– Това е абсолютно неизбежно, защото операта винаги е изобразявала реалния живот. Самата естетика на този жанр е такава, особено когато става дума за исторически събития, исторически личности и толкова богата литературна основа, каквато има това произведение. Да, търся паралели, защото те са напълно адекватни на нашето съвремие. Живеем в изключително размирно време. Вече не е тайна за никого, че в момента тече цялостно пренареждане на света и изграждане на нова система. Не знаем дали тя ще бъде старата, забравена система, или нещо съвсем различно. Истината е, че времето, в което живеем, е много по-близко до епохата, в която Верди е създавал операта, както и до размирното време, представено в драмата на Шилер и в операта на Верди. Инквизицията присъства и днес, макар и, слава Богу, не с такава сила. Всички знаем много добре, че сме постоянно наблюдавани, че всеки наш ход може да бъде проследен в социалните мрежи. За интелигентния човек те са едно от най-силните средства за това. Чрез телефона, чрез всичко, което публикуваш, харесваш и следваш, може да бъде изграден абсолютен профил на всеки от нас. Това до голяма степен е изключително жестоко и може да бъде наречено съвременна инквизиция. Засега имаме свободата на словото и на духа, макар и до определена степен. Дано това се запази. Но времената, в които живеем, са интересни, защото смятам, че оттук нататък ще могат да оцеляват само духовните хора. И това е още една препратка към „Дон Карлос“, защото главните герои са именно образи, от които имаме нужда днес. Вярвам, че те съществуват в много хора.

Зрелищна сценография, създадена от режисьора

– Когато един артист поема едновременно толкова много авторски отговорности, не съществува ли опасност да се влюби прекалено много в собствената си концепция? Как допускате другите артисти до своя свят и оставяте ли място за непредвиденото?

– Много хубав въпрос. До голяма степен вече засегнах тази тема в разговора ни. Истинският творец никога не може просто да се влюби в собствената си концепция. Той я обича и живее с нея. Това усещане се предава и на артистите. Особено днес, когато съвременните изпълнители са видели толкова много и имат достъп чрез социалните мрежи, видеото и интернет до почти всички спектакли, е много трудно да бъдат впечатлени от нещо ново. От работата си съм забелязал, че единственото, което действително впечатлява артистите, е сърцето, което стои зад една постановка, и наличието на ясна авторска позиция. Когато артистът разбере, че режисьорът е преживял нещо, извлякъл е определен извод и има какво да каже – не чрез ефекти и големи псевдофилософски конструкции, а по метода на Станиславски, тогава се появява това безкрайно доверие и любов между режисьора и артиста. И тогава се случва магията на истинския театър. В нашата българска действителност непредвидимото е повече от предвидимото. Свикнали сме на всичко и почти нищо не може да ни уплаши. Това също е част от професията – да се научиш да се справяш с абсолютно всичко. Много харесвам една японска мъдрост, според която няма проблем, има възможност. Научих се да гледам именно от тази гледна точка. Особено в този спектакъл ми се случваше неведнъж и успешно успявах да превърна всеки проблем във възможност. За умния човек, за човека, който търси, няма безизходна ситуация.

Въпросите зададе:
Димка КАБАИВАНОВА