На 8 септември от 17:30 часа в Музея на розата в Казанлък известният юрист Стефан Саранеделчев ще представи съхранена история за ПГ „Иван Хаджиенов“ и за легендарния колоездач Цвятко Георгиев.
Понякога е достатъчен мирисът на машинно масло, звукът на стар училищен звънец, няколко лица, останали в паметта, или един двор, който днес изглежда по-малък, отколкото е бил някога, за да се върне цял един свят в живота на човека. За известния юрист и съдия Стефан Саранеделчев този свят е жив, защото част от него е прекарана в Техникума по механотехника и електротехника в Казанлък – училището, което днес носи името на своя голям дарител Иван Хаджиенов.
Именно към него той се връща в книгата си „Знаменито и неповторимо училище: принос към 100-годишната история на ПГ „Иван Хаджиенов“ – Казанлък“, а към друга важна страница от миналото на града – живота и спортната съдба на легендарния колоездач Цвятко Георгиев, се обръща във втората си книга „Разговори с шампиона, заслужилия майстор на спорта по колоездене Цвятко Георгиев“.
Двете книги ще бъдат представени на 8 септември от 17:30 часа в Музея на розата в парк „Розариум“ в Казанлък. Срещата е организирана от ОБ „Искра“ и Исторически музей „Искра“ – Казанлък, и събира в едно истории, които на пръв поглед нямат много общо, но всъщност са свързани от едно желание: да се запази човешката памет.
Стефан Саранеделчев е от онези автори, за които краеведството не е само занимание, а начин да гледат на света. По професия той е юрист, дългогодишен съдия, но години наред успоредно с професионалния си път събира истории за родния Казанлък, неговите хора, родове, училища и обществени личности. През 2024 г. е удостоен със званието „Почетен гражданин на Казанлък“, а в книгите му постепенно се натрупва особен архив на паметта – не само за големите имена, но и за онези хора, които обикновено остават в периферията на официалната история.
Може би затова и книгата за ПГ „Иван Хаджиенов“ не е хроника на една институция, която през 2025 г. навърши сто години, а припомняне за място, което авторът познава отвътре.
„Връщам се често в спомените си за гимназията, която преди беше Техникум по механотехника и електротехника“, разказа за медията ни Саранеделчев, а в това признание има нещо много лично. Самият той е учил там, а баща му е работил в училището от 1957 до 1971 г. като майстор в работилницата. Затова, когато разказва за училището, той не вижда само класни стаи и коридори, а цял организъм, който някога е звучал с гласа на машините и младите хора.
„Училището си беше като завод, с различни отделения“, спомня си той. Тази кратка фраза може би най-добре описва духа на онова време. Професионалното училище не беше само място за теоретични знания, а пространство, в което младият човек се учеше на занаят, дисциплина и отговорност. И затова Саранеделчев разказва за цялата училищна вселена: за сградата и двора, за учителските колективи, за служителите, майсторите и дори за чистачките, защото, според него, и те са част от историята.
„В книгата разказвам и за необичайни ученици – за възрастни хора, които учеха там, за бивши офицери, които също учеха като редовни ученици“, сподели в разговора ни авторът. А после в тази история се появяват и хора, дошли от много по-далеч от Казанлък. В училището са се обучавали младежи от Северна Корея и Ангола – факт, който днес свидетелства колко важна е била ролята на професионалното образование в онези години.
„Имаше 7-8 души от Северна Корея, както и анголци, които също се обучаваха в училището“, спомня си Саранеделчев. Така една на пръв поглед местна история придобива много по-широк хоризонт – в училищния двор на Казанлък се срещат съдби от различни краища на света.
Зад самото име на училището стои друга история – тази на Иван Хаджиенов, казанлъшкия предприемач, общественик и спомоществовател, чието дарение помага за създаването на училището. Хаджиенов принадлежи към онова поколение българи, които са разбирали богатството не само като лично притежание, а и като възможност да оставят нещо след себе си. Неговото дарение се превръща в училище, а училището – в съдба на хиляди млади хора. Именно на него и на бюст-паметника му Саранеделчев посвещава отделна глава в книгата.
„Разказвам за бюст-паметника на Иван Хаджиенов, за дарението, което е направил и това е помогнало училището да бъде открито“, казва той.
В книгата има място и за духовия оркестър на училището – детайл, който на пръв поглед може да изглежда далеч от голямата история, но всъщност е от онези малки неща, които връщат миналото към живот. Защото училището не е само учебен план, дипломи и професии. То има свои звуци, празници, лица и ритъм, а понякога именно музиката е онова, което остава най-дълго в паметта.
От тази училищна история втората книга на Саранеделчев, излязла от печат преди два месеца, прави естествен преход към друга човешка съдба – тази на Цвятко Георгиев, един от големите колоездачи на своето време и човек, превърнал се в легенда на казанлъшкия спорт. Роден в село Сталево, той започва трудовия си път в Държавната военна фабрика в Казанлък, а колоезденето постепенно се превръща в голямата страст и съдба на живота му. През 1964 г. е удостоен със званието „Заслужил майстор на спорта“, а през 1989 г., при отбелязването на 100-годишнината на българското колоездене, е включен сред десетте най-добри български колоездачи за всички времена. В Казанлък името му отдавна не е спортна статистика, а част от градската памет. И именно тази памет интересува Саранеделчев. В „Разговори с шампиона“ той не подрежда медали и победи, а оставя самия човек да разкаже за времето си. Това е важна разлика, защото историята, разказана от свидетеля, има друга „температура“. Тя може да не бъде толкова подредена, колкото архивния документ, но носи нещо, което документът няма – интонацията на човека, неговата лична памет, онова усещане за преживяно време, което иначе изчезва безследно.
Тъкмо тук двете книги на Саранеделчев се срещат. Едната разказва за училище, което е било повече от учебно заведение, а другата – за спортист, който е бил повече от шампион. И зад двете стои убеждението, че историята не принадлежи само на известните личности и големите събития, а на майстора в работилницата, на учителя, който е прекарал десетилетия пред черната дъска, на чистачката, която е познавала всички ученици, на момчето от Северна Корея, дошло да учи в Казанлък, на колоездача, който някога е потеглил с велосипеда си по пътя към поредното състезание.
Стефан Саранеделчев има способността да се вглежда именно в тези подробности. Може би защото знае, че голямата история много често се състои от малки истории, а зад всяко име стои човек с неговите страхове, амбиции, труд, радости и разочарования. Затова и книгите му не са просто книги за миналото. Те са опит да се създаде памет там, където иначе би останала празнина.
На 8 септември в Музея на розата ще бъдат представени две книги, но всъщност разговорът ще бъде за нещо много по-голямо от мемоарите. За времето, което минава, за хората, които си отиват, за сградите, които променят облика си, за професиите, които изчезват, за гласовете, които постепенно замлъкват. И за отговорността на онези, които все още помнят. Защото понякога една книга е начин да кажеш на един човек, на едно училище или на един град: бяхте тук, живяхте, трудихте се, мечтахте, постигнахте нещо и няма да ви оставим да изчезнете без следа.
Димка КАБАИВАНОВА
