В процеса на деградация на българския дух най-много страда езикът ни, твърди известният старозагорски поет и преводач
Ботьо Буков е роден на 6 юли 1948 г., кореняк старозагорец. Завършил е испанска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“, сред основателите на Съюза на преводачите в България. Автор на десетки поетични книги и преводи в проза и поезия от и на испански. Сатирата и детската литература са нещо „специално“ за него. Произведенията му са публикувани у нас и в чужбина. Носител на множество награди, за които казва: „Когато си на 75, наградите от миналото не би трябвало да те интересуват. Пък и във всяка награда има прекалено много грешки и щастливи обстоятелства, конюнктура.“
– Г-н Буков, името Ви е сред включените в тритомника „Стара Загора: 100 портрета“. Документални автобиографични разкази на забележителни личности с принос в културата, образованието, изкуството и науката“. Как се чувствате причислен към този почетен, да го наречем, списък?
– Днес всеки се стреми да стане известен, независимо с какво – татуировка, обръсната вежда, съдрани дънки, гуляйджийски снимки в интернет, изобщо всичко, което се вижда с просто око и създава някакво усещане за значимост. Но в живота има и друго присъствие – на изучените, можещите и балансираните като характери хора, които не вдигат суетен шум, но вършат много за хората и допринасят за развитието на обществото.
Тях не можеш ги видя по кафенетата, на стадионите или на поп-фолк концертите, защото използват времето си за обществения напредък – проектират и градят, създават нови продукти и технологии и се опитват да облагородят и обогатят нравствеността на несъвършения по природа човек. Аз съм един от тях и присъствам тихо сред приятели, почитатели и съмишленици.
И тъй като поезията е дар от Бога, също като Него и аз подарявам моите поетични откровения на хората, с надеждата, че допринасям за тяхното нравствено пречистване и извисяване на духа им. Отдавна съм надживял показността, аплодисментите и физическия ексхибиционизъм. Щастлив съм, когато със словото си стигна до човешките души, развълнувам и им внуша нещо красиво като мечта.
– Преди 5 години по повод 70-годишнината си подарихте на старозагорските си почитатели 70 поетични мига. През юли имахте юбилей – 75 години. Направихте ли някакъв специален подарък за този Ваш личен празник на някого? Или може би на себе си?
– Първото си „стихотворение“ написах на 7 години. От тогава, вече десетилетия, не съм спирал да търся човешкото в човека. Гледам на всяка една моя стихотворна рожба като на божи подарък. След като й се нарадвам, я публикувам и преподарявам на човеците, защото тя е за тях. Такава е повелята свише. Аз съм инструментът.
Радвам се и се терзая върху белия лист като всички непишещи хора, а понякога даже и вместо тях. Междувременно в две поредни години издадох две стихосбирки – „Сто и една песни за теб“ и „Вятърна поща“. Както разбирате – не съм губил много време. И понеже стихотворенията ми обикновено са кратки, не губя времето и на читателя. Достатъчно му е по-малко от минута, за да ме разбере и почувства, разбирайки и почувствайки самия себе си. И може би да възкликне: „Ех, колко вярно и красиво го е казал поетът вместо мен!“ Ето какво подарявам аз на хората.
– Казвате, че всичките Ви стихосбирки са любовни. Как да разбираме това?
– Опитал съм се да сложа на кантар всички човешки ценности и страсти и съм непоклатим в убеждението си, че най-стойностното достояние на човешката душа е любовта. Осъзнаваме или не, всички живеем от любов и за любов. Като най-висша ценност, тя е най-дефицитна в нашите души.
Чрез изящно слово се опитвам да дам моята трошица за подхранването и облагородяването на духа. През живота си изяждаме тонове хляб, а душата остава гладна. Гладът е за любов. Знаем, че и най-свирепият звяр би могъл да се укроти що-годе, ако получи обич. Зверчето у човека също подлежи на опитомяване чрез изкуството!
– Имате една стихосбирка „Произведен в България“. На мен не ми звучи любовно…
-Да, така е. „Произведен в България“ е гняв и вик за пощада. Книгата ми е емоционално отрицание и заклеймяване на драстичните сривове у човека в най-новото време, когато „злият дух бе освободен и излезе от бутилката“. Българското зло не престава да извършва безброй престъпления, особено морални. Боледуваме не от ковид, а от НЕ-любов.
Обикновеният човек няма голяма вина за това, макар че българинът по природа умее да търпи и да страда, и даже обича поробителите си. Не ми се пише вече за НЕ-любовта. Тя убива всичко човешко в нас.
– Понеже заговорихме за любов: „Не бих казал, че жените минават край моя живот, без да им обърна внимание или че се вглеждам само в едни очи като хипнотизиран“. Как да тълкуваме тези Ваши думи?
– Като човек вече на години не помня кога и къде, и пред кого съм казал това, но и сега мисля така. Моите женски образи в поезията са като въздух и мечта, като ручейче, което никога не тече едно и също и в което един мъж може да се удави…
А моите стихове са подчертано „мъжки“. И не само в поезията, но и в живота съм поклонник на женската грация и често по улици и паркове съм „измъчван“ от красотата. Едно чернооко, кестеняво или русо видение може да се превърне в импулс за поредна творба. Подвластен съм на мъжката си природа и нищо мъжко не ми е чуждо.
Нали тъкмо за това дядо ми бе изгонен от библейския рай! Най-прекрасни са нетрайните мигове, в които мъжът успее да побере вселената в две женски очи…
– За самотата какво ще кажете – имате и такава книга: „Кръг на самотата“.
– Това е третата ми книга отзад-напред. Любов, любов и само любов! Любов, която очарова, разпалва клади, оставя пепелища, а под тях тук-там и някоя искрица на надежда. Голяма част от тези стихове съм публикувал и ще продължавам да публикувам в личния си сайт под надслов „Антология „Озарения“. Така, впрочем, се казва и най-новата ми книга, която ще представя скоро.
Но ако трябва да се върнем на въпроса защо тази иначе моя „светла“ книга носи заглавието „Кръг на самотата“, може би е за това, че любовта представлява един цикъл, затворено емоционално пространство, едно убежище за двама и същевременно мъка и разочарование. В литературата това го наричаме изстрадване. А самотата е страдание.
– Как се раждат детските Ви книжки?
– Боже, връщате ме там, където скоро не съм бил! Детската литература и в частност поезия е още по-взискателна към поета. Казано е вече, че за децата се пише като за възрастни, само че по-добре. Когато те чете, учи наизуст и рецитира едно дете, то го прави от душа. Стиховете трябва да са игриви и звънки. И красиви. И умни. И възпитателни. И всичко друго красиво и полезно, за което се сетите!
Книгите за деца се пишат не от вдетенени лелички, а от сериозни и талантливи автори. За тях също се изисква вдъхновение. Когато пак се почувствам на висотата на детската душа, може би ще издам и поредната си книжка.
– С какво е по-специално детето-читател от възрастните? Има ли тайна?
– Детето-читател трябва да бъде хванато за ръчичка от автора и преведено през чудесата и ценностите на живота. Разбира се, лесно е да се каже. Нужни са ни доказателства за появата на стойностни детски произведения, но те са все по-малко. Пък и телефонът разваля магията.
– А сатирата? Този жанр също не Ви е чужд.
– Ах, сатирата! Имам доста сатирични творби. Едно от предаванията ми в Радио Стара Загора се наричаше „Вместо вечеря“ и заедно със слушателите се опитвахме да се надсмеем над глупостите по забавен начин. Това не се харесваше на силните на деня, тъй като те оглеждаха в смешките самите себе си.
Изобщо – хуморът и сатирата днес са в немилост и не се приемат добре – както от „белите якички“, така и от самата литературна практика. Усмихнатите стихове се таксуват за „несериозна литература“, не се публикуват от редакциите на изданията и вече не са мерило за художественото равнище на авторите. Както е тръгнало, не знам кога ще дойдат по-добри времена за българската сатирична литература.
– Завършили сте испанска филология в Софийския университет и сте сред основателите на Съюза на преводачите в България. Защо точно испанска филология, защо избрахте и това нелеко, но доста неблагодарно поприще на преводач?
– По онова време не знаех, че изкуственият интелект ще ме обезсмисли. Е, доживях го! Веднъж реших да изпитам този мой конкурент и го заредих с едно ново мое стихотворение – като е преводач, нека да го преведе на испански. Бях много обнадежден. По-големи глупости в мое авторство не бях чел дотогава.
„Не ти липсва, драги, нито Сорбоната, нито даже скромния Софийски университет“ – му казах. Липсва ти душа!“ И разбрах за кой ли път, че машината си е машина, а човекът – човек. Ние, поетите, искаме да отворим душите на хората тъкмо за тази непреодолима засега разлика.
– Превеждали сте Онелио Хорхе Кардосо, Пабло Неруда, Сесар Валехо, Хорхе Гилен. Как избирате „Вашите хора“ сред испанските поети?
– Избирам ги, както правят своя избор всички поети – по сродност на душата. Ако не харесваш автора, когото превеждаш, резултатът ще бъде винаги недобър.
Издателите, особено днес, са комерсиални. Те купуват евтино преводаческия труд и печелят на негов гръб. В художествената литература преводачът е всъщност съавтор на произведението. Той трябва да бъде на равнището на автора, когото превежда и трудът му да получи съответната художествена и материална оценка, но трябва представите и критериите да се преобърнат.
Ще бъде справедливо, ако една от следващите ми книги носи следните заглавия: „Ботьо Буков ви представя испанския поет Федерико Гарсия Лорка“ или пък „Федерико Гарсия Лорка, пресъздаден на български език от Ботьо Буков“.
Преводачът е творец, който трябва да излезе на показ и да си получи активите и негативите от творческия си труд.
– За да си добър преводач, повече от всичко трябва да владееш брилянтно собствения си език – това, струва ми се, е аксиома. В предварителния ни разговор подхвърлихте, че българският език става все по-беден, а абсурдите в него не престават да изумяват що-годе четящите хора. Какво се случва с езика ни, г-н Буков?
– Езикът е живо същество. Той се ражда, възмъжава с величието на нацията и отмира, когато употребяващите го престанат да го ценят. Сега за българския език е време на изпитание. Културната ни история от време оно сега няма почти никакво значение. Било, каквото било!
В процеса на деградация на българския дух днес най-много страда езикът. Сигурен съм, че класикът на българската литература Иван Вазов трудно би се разбрал с някой наш млад съвременник или депутат на уж български език. Западът ни диктува – това било джиесем, това се казвало кроасан, това е субсидия, онова е компрометиран мост…
Българските папагали срещу шепа просо покорно повтарят и притурят. Разбългаряването на българина е държавна политика. Боя се, че не след дълго време от българския език ще остане само псувнята, ако, разбира се, все още я помним.
– От множеството награди, които сте получавали, имате ли най-скъпа? Или свързана с най-скъпи спомени?
– Когато вече си на 75, наградите от миналото не би трябвало да те интересуват. Пък и във всяка награда има прекалено много грешки и щастливи обстоятелства, както и конюнктура. Благодарен съм, все пак, на ония читатели и институции, които са забелязали и отличили скромното ми творчество.
Напоследък ценя много лайковете и коментарите на моите почитатели във Фейсбук, защото вярвам на техните неподправени оценки.
– Старозагорец сте, но изборът да останете през целия си живот в Стара Загора е лично Ваш, предполагам. Какво му е толкова специалното на този град?
– Както се казва – където се окучило, там се научило. Разбира се, че можех да бъда честит поданик както на английския, така най-вече на испанския крал и т.н.
В Стара Загора обаче се чувствам крал на самия себе си. Моят дворец е Аязмото. Моите принцеси са липите през юни. Моят лазур са очите на тукашните жени. За себе си съм напълно убеден, че центърът на света е точно тук, където живея аз.
– Доволен ли сте от живота си? Щастлив, ощетен… Как се чувства един поет на 75? Ето че и аз намерих рима…
– Поет на седемдесет и пет… Хубава и пълна, и щастлива рима – какъвто е животът ми. Имам си всичко. Казвам го напук на мрънкащите и вечно недоволните, и е вярно! Щастието на човека е обратно пропорционално на материалния му ламтеж!
Задоволявам се с каквото разполагам и понякога ми е предостатъчно. Освен това ще споделя с интелигентния читател, че както гладна, така и сита мечка хоро не играе, защото във втория случай й се доспива. А поетът не бива да си губи времето в сън.
– Защо не Ви се говори за политика?
– Не знам как познахте, но е вярно. Да говориш за политика днес е сигурен начин за губене на време и енергия. Аз съм от тия, които са сигурни, че няма добри или лоши управници.
Самият пост и система рано или късно корумпират всяка ръководна личност поради вродените ни човешки пороци. Нещо като инфлацията. Това е непреодолимо засега.
Но изкуствата и в частност литературата биха могли да способстват чрез внушенията си, щото човекът да се осъзнае и този свят да стане по-малко лош. Аз вярвам в това и изпращам моите поетични послания към хората!
Елена ДЮЛГЕРОВА
