На сцената на Летния театър в Стара Загора на 26 юни три гласа ще превърнат вечерта в магия: „Лисицата и Котараците“ не е просто концерт. Това е импровизация, смелост и съвременно изкуство в движение. Милица Гладнишка е от онези редки артисти, които не просто излизат на сцената, те я превземат. С мощен глас, фино чувство за хумор и завидна актьорска свобода, тя умее да превръща всяко участие в преживяване. Публиката я познава от театъра, телевизията и музикалната сцена, но истинската й сила е в способността да съчетава всички тези светове в едно изкуство. Тя не пее песни, а разказва истории. От джаз и суинг до рок, опера и фламенко, гласът й минава през стилове с лекота, а зад всяко изпълнение стои идея, образ, драматургия. Особено впечатляващи са проектите й, вдъхновени от големи литературни произведения като „1984“ на Джордж Оруел или „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков, които тя превежда на езика на музиката с дързост и въображение. До нея на сцената стоят двама силни съмишленици. Иван Велчев е двигателят на ритъма – барабанист, певец и аранжор с усет към детайла и цялостната картина. Той е човекът, който подрежда хаоса на вдъхновението и го превръща в завършено звучене. Никеца пък е мултиинструменталист с ярко сценично присъствие – преминава с лекота от бас към китара, от хармоника към перкусии и носи онази спонтанност, която прави всяко изпълнение различно. Заедно те не са просто група, а малък театър в движение – проект, в който музика, актьорство и литература се преплитат.
Преди предстоящото си гостуване в Стара Загора Милица Гладнишка даде специално интервю за „Старозагорски новини“, в което споделя вдъхновението, импровизацията и всички предизвикателства зад този смел и оригинален музикален проект.
– Г-жо Гладнишка, след участието Ви в кариерния форум WorkIn, който се проведе на 3 и 4 април, на 26 юни отново ще бъдете в Стара Загора заедно с Иван Велчев и Никеца. Това вдъхновява ли Ви, или Ви държи в приятно напрежение?
– За мен Стара Загора е великолепен и магичен град – с правите си улици, с разкошния музей, с древната улица и с Kукления театър, където направихме едно незабравимо представление по „1984“ на Джордж Оруел заедно с Веселка Кунчева и Мариета Голомехова. Именно там се роди песента „Здравей, покойник“ – една от първите ни с „Лисицата и Котараците“. Аз създадох музиката към спектакъла и получихме номинация за театрална музика. Години наред участвах и в джаз фестивала, поканена от Венци Благоев и Цветомир Василев – близки приятели, с които озвучавахме тази древна част на града. За мен Стара Загора е място на вдъхновение и силни емоции.
– Работите на принципа на трубадурите – импровизация и моментно вдъхновение. Истински творчески полет ли е това за вас тримата?
– Да, това е истински творчески полет. Работим чрез импровизация и моментно вдъхновение, но стъпваме върху сериозен опит. И тримата сме свързани с актьорството – аз и Иван Велчев сме кукловоди, а Никеца е изключително артистичен по природа. Освен това сме и музиканти: Иван свири на барабани, пее и аранжира, Никеца владее бас китари, хармоника и перкусии, а аз пея в различни стилове и създавам песните. Така заедно изграждаме нещо различно – цялостна артистична концепция, вдъхновена от литературата.
– Да превърнеш „1984“ в любовна песен звучи почти като ерес. Ако Джордж Оруел беше в публиката, щеше ли да аплодира, или да ви „пренапише“?
– Наистина звучи като ерес. И въпросът е прекрасен. В самия роман песента е създадена като лек шлагер за масите, за да не мислят за тежките теми. Но там дори любовта е забранена. Влюбените се срещат тайно и живеят с ясното съзнание за края си. Именно тази трагична нежност ни вдъхнови. Когато изпълняваме песента, публиката първо се впечатлява от стиловете, а после се потапя в атмосферата на романа. Така успяваме да го разкажем по наш начин.
– Три силни личности на сцената – честно: колко дипломация и колко инат трябват, за да не се превърне репетицията в малка гражданска война?
– Истината е проста: обичаме се, вярваме си и не приемаме конфликта като начин на общуване. Разбира се, има моменти на инат, но тогава третият човек усеща кога да отстъпи. Обединява ни търсенето на истинско вълнение и усещането за музиката като вибрация. Така взимаме решенията си – заедно.
– Когато пеете по „Майстора и Маргарита“, изкушението отива ли отвъд сцената? Случвало ли се е изкуството да ви предложи „сделка“, която не е само метафора?
– Изкушения има, но не правим компромиси. Дори при корпоративни участия представяме нашата музика. Не се опитваме да се напаснем към очакванията, а показваме това, което създаваме. И се оказва, че хората го оценяват. Често казват, че не са чували подобно нещо. Предпочитаме да рискуваме, но да бъдем себе си.
– Смесвате джаз, рок и театър – това артистична смелост ли е, или риск?
– И двете. Рискове винаги има, но аз следвам вътрешния си усет. Работила съм с музиканти като Васил Спасов, Михаил Йосифов секстет, Ангел Заберски, Антони Дончев и Венци Благоев. Винаги съм вярвала, че ако правиш нещо истинско, ще намериш своята публика.
– Казвате „песни по велики романи“… Не е ли това малко дръзко? Все пак влизате в територията на Михаил Булгаков и Омир с китара и микрофон…
– Дръзко е. И точно това ни привлича. Работим върху „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков, както и върху Омир. Смесваме стилове – госпъл, рок, джаз, симфонично звучене. Това е начин да преобърнем гледната точка и да отключим ново възприятие.
– Публиката идва да се забавлява, а вие й „поднасяте“ литература. Това културна мисия ли е, или елегантна закачка?
– И двете. Аз винаги съм била запален читател и идеята за песни по романи дойде естествено. Книгите дават огромна палитра от образи и истории. Ние съчетаваме литература, музика и хумор, така че публиката не просто слуша, а преживява.
– Ако Джей Гетсби чуе Вашите песни, ще Ви благодари ли за новия си образ, или ще Ви „съди“ за вмешателство в личния му мит?
– Джей Гетсби е самотен герой, така че бихме го приели в нашата група. Дори бихме му подарили песента „White Lady“, вдъхновена от него. Пея я акапелно и бих се радвала да има собствен живот.
– Имало ли е момент, в който си казвате: „Това вече е прекалено“. И въпреки това продължавате?
– Обичам да прекрачвам граници, но границите на скуката, шаблона и затвореното мислене. Ако нещо не работи, го преработваме. Затова не допускаме нещо безвкусно или досадно да стигне до публиката.
– Ако след години някой реши да направи спектакъл по вашия проект, бихте ли му дали пълна свобода?
– Да, бихме рискували. Интересно е да видиш творчеството си през чужди очи. Младите хора са тези, които продължават културата. Мечтая дори да направим турне в училищата, да срещнем децата с литературата чрез музика. Защото, когато изкуството дойде при теб още в училище, то променя живота ти.
Разговора проведе:
Димка КАБАИВАНОВА
