Хаджи Димитър живя само 28 години, но остана завинаги в народната памет

106

Днес се навършват 182 от рождението му

Днес се навършиха 182 години от рождението на един от най-видните български воеводи Хаджи Димитър.

Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър, е роден в Сливен на 10 май 1840 г. в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на две години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия.

През 1862 година Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета и цяло лято броди из планината. През пролетта на 1864 г. се включва в четата на Стоян войвода от Сливен като знаменосец. Четата е от 12 души и има за задача да убие търновския гръцки владика. Преди да влязат в Търново четата се разпада и четниците се отделят от войводата. Командването се поема от Хаджи Димитър, който ги повежда към Сливенския Балкан.

На 21 май 1865 г. в жилището на Георги Раковски се сформира чета, в която участват Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 13 юни 1865 г. четата преминава Дунав и се отправя към Котленския Балкан. Действа в района на прочутото хайдушко сборище Агликина поляна.

През пролетта на 1866 г. от Румъния преминава чета от 20 души, ръководена от трима войводи: Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Стига до Сливенския Балкан, където се разделя на три. Действа до есента, когато се събира и връща в Румъния. През пролетта на 1868 г. в Румъния се сформира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 5 юли 1868 г. четата преминава Дунав с една гемия. Първото сражение води с турска потеря от около 1000 души. Откъсва се от преследвачите и с нощен преход достига до Карапанова кория в землището на село Горна Липница. Тук на 7 юли четата води втория си бой, като нанася значителни загуби на противника си и дава един убит и двама ранени. На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол.

На 9 юли в Канлъдере, местност в землището на Вишовград, на няколко километра на юг-югоизток от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължават към Балкана. Днес в местността Канлъдере, името на която означава „кървава река“ на турски, има паметник и чешма, посветени на загиналите четници.

На 18 юли 1868 г. при връх Бузлуджа (дн. Хаджи Димитър) в Шипченска планина става последното сражение на четата.

Според основната версия войводата умира на старопланинския връх, поразен от вражески куршум. Алтернативната хипотеза гласи, че Хаджи Димитър не издъхва на Бузлуджа, а е пренесен от оцелели свои четници на носилка в Сърнена Средна гора, където три дни по-късно издъхва от раните си.

Знамето на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Към бузлуджанската хипотеза ни насочват няколко основни опорни точки. Най-важното свидетелство са спомените на Христо Македонски – знаменосец на Караджата и един от оцелелите четници. „Ние всички стреляхме, но къде по-напред. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити… Едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер се защитаваше, но падна убит. „Цариградският вестник „Courrier de Orient“ съобщава за смъртта на войводата по следния начин: „Хаджи Димитър, въоръжен с револвера си, тежко ранен се бори до последната минута с енергия, достойна за по-добри времена. Най-после той падна.“

Друг важен извор, според който войводата е паднал на Бузлуджа, са „Четите в България“ на Захари Стоянов. В книгата си той пише: „След избиването на четата 17 отрязани глави са били занесени в Търново. В числото на тия последните се намирала главата на Хаджията, заедно с дрехите и оръжието му“. Възрожденецът е един от главните защитници на бузлуджанската версия, който през годините отхвърля всяка отклоняваща се хипотеза: „Колкото за гроба на бузлуджанския герой Хаджи Димитра, дали е той паднал на Бузлуджа, или в аджарската планина Кадрафил, аз се повръщам да засвидетелствам казаното вече, т.е. че не на Кадрафил, а на Бузлуджа падна той между другарите си в четвъртък на 18-и юли после пладне“.

На фона на авторитетните сведения за края на Хаджи Димитър хората в Брезовско разказват със завидна убеденост своята версия, излагайки също толкова последователни факти. Кадрафилската хипотеза се популяризира основно от местните краеведи, но намира поддръжници и сред някои дипломирани историци. Кадрафил, наричан от местните „върхът на войводата“ се намира в Сърнена Средна гора в близост до селата Аджар (днес Свежен) и Мраченик, на около 40 километра от Бузлуджа. Според местната историческа памет Хаджи Димитър е занесен на Кадрафил три дни след битката. Потвърдено е, че на това място загива оцелял след битката четник на Хаджи Димитър, но възможността това да е самият войвода остава хипотетична.

Защитниците на твърдението за евентуалното пренасяне на войводата към Средногорско твърдят, че пред четниците се открила възможност да отнесат ранения си войвода от полесражението на билото на Балкана с неочакваната помощ на природата. По време на битката на Бузлуджа се разразила страшна буря, която позволила на малка част от бунтовниците да избягат от османските войски, въпреки че били обградени. Четниците занесли на ръце Хаджи Димитър до казанлъшкото село Енина. Семейна легенда разказва, че по пътя край селото един от носачите Кольо Мартинов от Казанлък изчаква брат си Стоян, който е зидар и се прибира към града. Кольо изскача на пътя и му споделя, че носят ранения войвода, когото крият от преследващите ги турци.

Родната къща на Хаджи Димитър в Сливен

След това групата достига до село Турия, където получава помощ от поп Колю. Според изследователите на кадрафилската хипотеза именно в Турия четниците решават да се насочат към по-високите части на Средна гора, където да търсят убежище и помощ от местното българско население. Дружината успява да достигне желаната дестинация и според родовата памет в Средногорско наистина получава помощ от селяните. Въпреки това Хаджи Димитър издъхва от раните си, а местните заровили тялото на войводата на върха.

Две години след Освобождението костите в гроба са изровени, за да бъдат тържествено препогребани в селската църква „Св. Равноапостоли Петър и Павел“ в с. Аджар. За събитието е отпечатана дописка във в-к „Марица“, откъдето майката на Хаджи Димитър разбира за поклонението. Хаджи Марина тръгва от Сливен, за да прибере тленните останки на сина си, но стига до село Долни Омарбас (днес Домлян), докъдето аджарското кметство ги провожда. Противоречиви са сведенията за реакцията на майката при приемането на костите, т.е. не е ясно дали разпознава своя син в тленните останки, или не. Все пак тя пренася костите в Сливен.

Майката на Хаджи Димитър

Днес те се съхраняват в хранилището на музея, без да са достъпни за посетители. През годините са правени опити да бъдат изследвани, но нито един от тях не потвърждава дали това са тленните останки именно на войводата.

В крайна сметка търсенето на истината за края на неговия земен път е просто един любопитен епизод от Хаджидимитровата биография, далеч по-маловажен от героично изживените 28 години, а едноименното стихотворение на Христо Ботев, посветено на войводата, напомня за неговата саможертва в името на свободата на България.

Днес 75 паметника прославят Хаджи Димитър и Караджата, но тяхното величие и подвигът им едва ли може да се измерва с броя им.

(СН)

В материала е използвана информация от „Българска история“