„Не се страхувам за бъдещето на България. Естествено е да си мислим, че живеем в най-важния момент. Но България е на повече от 1300 години, минала е и през много по-тежки моменти и пак я има. И ще я има.“ Това казва в интервю за „Старозагорски новини“ известният заралия Николай Гичев, четвърто поколение колекционер на исторически артефакти и старинни документи, на книги, хвърлящи светлина върху историческото минало на България и Европа. Основател е на старозагорския клон на НД „Традиция“, най-масовото движение, посветено на военната история и колекционирането на оръжие.
– Г-н Гичев, повече от 40 години колекционирате исторически артефакти: ордени, медали, грамоти, снимки. Дори – старинни документи и книги, хвърлящи светлина върху историческото минало на България и Европа. Преди обаче да разкажете за тази своя страст, ми се ще да поговорим за паметта на корените…
– Интересът ми към събитията от войната 1877-1878 година е породен от това, че те оказват сериозно влияние върху родния ми град Стара Загора и семейството ми. Знаем за трагичните събития за опожаряването на града, а единият от прапрадядовците ми е заклан, тъй като решил да защитава дома си. Синът му, моят прадядо, тогава 5-годишен, се губи от майка си по време на бягството, спасен е от отстъпващ руски войник на кон след края на сражението. Комшии го познават в Казанлък и го връщат на майка му.
– Вие сте кореняк старозагорец – градът, който плати най-тежката цена за българската свобода. В интервю казвате, че този трагичен момент от историята на Стара Загора е свързан и с родовата Ви памет. Как точно?
– Реших за себе си да изясня можела ли е тази трагична съдба на града да бъде избегната. В оригиналните исторически документи се виждат доста по-различни цифри и данни от тези, които сега смело циркулират в публичното пространство. При по-голямо желание изплува и кога е почната дадена манипулация, от кого. В спомените се появяват неизпълнени обещания и ангажименти, грешни и странни решения при тези събития.
Онова спасено момче, прадядо ми Начо Коев, след години през Балканската война ще е санитарен капитан, аптекар на 52-ри пехотен полк, мобилизационен от Стара Загора и ще участва в обсадата на Одрин. През първата световна война е аптекар на Военното училище в София.
А дядо ми Гичо Гичев е завършил 37-и випуск на Военното училище. 19-годишен е изпратен като портупей юнкер на фронта в 9-и полк, командир на който е известният полковник Дрангов. Там за успешна атака с взвода си е награден с първия си кръст „За храброст“ и произведен в първо офицерско звание. До края на войната преживява всички несгоди с полка. Заложничество, бягство от него през враждебна територия. На Коледа 1918 година преплува Места и се прибира в България. Това е човекът, край когото съм израснал и който ме е учил на какви добродетели трябва да държи човек. За него България беше поставена на първо място.
– Как продължава по-нататък патриотичната картина на родословното Ви дърво?
– В родословното ми дърво има още един човек с интересна история. Другият ми дядо, Димитър Икономов, е търговски секретар в посолството ни във Варшава през Втората световна война. Първо, по нареждане на цар Борис организира спасяването на Ванче Михайлов и жена му да не попаднат в сръбски ръце, а по-късно с двама негови колеги от посолството помагат на близо 1000 поляци да се спасят. Уреждат им визи, че уж са български градинари и през София, Истанбул за Кайро и Лондон бягат от войната. Това е полска интелигенция, председателят на полската академия на науките, председателят на Сейма, полски летци, участвали по-късно във войната. След войната беше депутат, почетен гражданин на Варшава, преводач. Негови са преводите на над 80 книги. „Кукла“, „Фараон“ на Пруст. „С огън и меч“, „Потоп“, „Пан Володиовски“ на Сенкевич.
– Децата Ви проявяват ли интерес към историята, имат ли и те колекционерски страсти?
– Голямата ми дъщеря проявява интерес към моята колекция, но все пак се надявам, че някой внук ще има по-сериозни интереси.
– В Брюксел сте открили снимки на забравен български генерал. Кой е той, каква е историята му?
– Наистина миналата година мой приятел, работещ в Брюксел, ми се обади, че на битак там са излезли снимки на наш офицер. Помолих го да закупи за мен всичко, което е останало. Оказа се, че това е архивът на генерал Станчов. Бил е аташе в Букурещ в периода 1904 – 1908 година. Участва и в подписване на Букурещкия договор. След края на Първата световна война се преселва в Белгия, където навремето е завършил академия. Явно наследниците му са забравили, че имат български корени и изхвърлили архива му.
– Как подбирате артефактите за колекцията си?
– Колекционирането е традиция в нашето семейство. Аз съм четвърто поколение. Прапрадядо ми Начо Коев е член на археологическо дружество „Августа Траяна“ от 1907 година, събирал е картини, а дядо ми, Димитър Икономов, беше филателист, член на националното ръководство на съюза.
– Кои са най-впечатляващите свидетелства на историята, до които сте се докоснали и предоставяте на всеки, който пожелае да ги види и прочете за тях?
– Започнах да колекционирам български ордени, причината бяха ордените на роднините ми. А българските ордени са много красиви и както има една приказка, те са мъжките бижута.
За над 40 години колекциониране събрах доста редки награди. Някои от тях известни в единични екземпляри. И разбрах за тези години, че трябва да събирам неща, които ме интересуват в определена тясна сфера, а не всичко. Така в последно време съм се насочил основно към снимки на военна тема и снимки на тема Стара Загора.
Смятам, че те трябва да се популяризират и вече съм участвал в над 100 изложби с различни музеи, институции или самостоятелно. Никога не отказвам да дам материали на хора, пишещи книги за българската история.
– Впечатляваща е колекцията Ви, свързана с Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Каква е нейната история?
– За колекцията ми за Руско-турската война историята е, че в началото на осемдесетте години ми дадоха ордените и медалите на наш опълченец. И в комбинация с интереса ми към тази война неусетно и с търпение, и много търсене, обикаляне на сбирки и битаци наистина стана хубава колекция.
– Основател сте на старозагорския клон на НД „Традиция“. Защо „Традиция“?
– Основател съм на „Традиция“. Това е най-масовото движение, посветено на военната история и колекционирането на оръжие. Така, разделено на отделни клонове, позволява всеки да проучи в подробности местната си история и да я популяризира.
– Имате пушка „Крънка“. Предполагам, че малцина познават това оръжие. С какво е ценна тази пушка?
– Да. Имам пушка система „Крънка“. Ползвам я при реконструкции от периода, когато е ползвана. Това оръжие е интересно, че е дадено на опълченците за пръв път при отбраната на Шипка. Иначе има голям брой в България.
– Изчели сте маса литература, за да разберете как е изглеждало дадено събитие, към което Ви насочват съкровищата в колекциите Ви. Има ли нещо или неща, които са Ви впечатлили най-много?
– Естествено, че колекционирането е свързано и с много четене. Без запознаване с първоизточниците не могат да се осмислят събитията. Помага да се разпознаят много артефакти, да се анотират и свържат с дадени личности, участвали в дадени събития.
– Страхувате ли се за бъдещето на България – без войни като тези, които Вие изучавате?
– Не, не се страхувам за бъдещето на България. Естествено е да си мислим, че живеем в най-важния момент. Но България е на повече от 1300 години, минала е и през много по-тежки моменти и пак я има. И ще я има.
Интервюто подготви:
Елена ДЮЛГЕРОВА
