„За първи път се появява четиво, в което са разкрити съдбите на всички свидетели и участници в трагичните събития – жертви, репресирани, извършители на убийствата и другите репресии. Това наистина е новаторски подход!“, коментира проф. Искра Баева
„Моят малък празник“ – така, с благодарност към приятелите в пълната зала на библиотека „Захарий Княжески“, нарече представянето на втората си книга – „Сплав човешка“, старозагорският журналист Ваньо Стоилов. А първите му думи в сумрачната вечер на 23 март бяха за съвсем наскоро отишлия си от нас обичан колега, един от последните мохикани на „старата“ журналистика в Стара Загора – Христо Христов. „Това е нещо наистина много лично, но не мога да не го споделя с вас. Никога няма да забравя, че именно той в своя си бърз стил написа първия отзив за книгата ми в края на миналата година, когато току-що бе излязла“ – разкри Ваньо Стоилов. – Дали ще ме чуе, ако пак и пак му благодаря?“
„Веднага ще направя уговорката, че „Сплав човешка“ е книга, написана от журналист с 45-годишен стаж, а не от професионален историк. Затова и тя е по каноните на журналистиката, а не по правилата на строгата наука“, сподели за „Старозагорски новини“ виновникът за това своеобразно тържество на паметта и духа.
По думите му това не означава, че в книгата има неистини. „Историите са такива, каквито са открити в документите или разказани от героите и техните близки. С една дума – става въпрос за необявената гражданска война, която се вихри в България от 1918 г. насам, а според някои – и от по-рано. Българи срещу българи – защо и докога? Този е основният въпрос в тази книга, извикана на живот, защото мнозина започнаха напоследък да изопачават историята с лека ръка. Изопачават я в опита си да избутат махалото от едната посока, където бе „заковано“ преди 1989 г., в другата, противоположна посока. Без да държат сметка за истината.
„Мнозина ще видят в тази книга трагичната история на ястребинчетата, разстреляни през 1943 г. от български войници, но не са само те. Тук е чирпанлията Васил Узунов, който заради политическите си убеждения е лежал в затвора след 1944 г. по-дълго от най-известния политически затворник в света Нелсън Мандела – цели 28 години, 3 месеца и 12 дни. Бай Васил е политическият затворник на социалистическа България с най-дълъг „стаж“ зад решетките. Но тук е и необичайната съдба на единственото у нас партизанско бебе, родено в планината и спасено по волята на един… жандармерист.
Ако сте се уморили от смърт по политически причини, каквато донесе и атентатът на гара Буново в разгара на възродителния процес, вижте съдбата на българските войничета, погубени пак от българска ръка и то в мирно време. Прочетете дори историята на Желязко Демирев-Императора, известен като иманяр и нумизмат, живял на ръба на закона, но по-малко известен като герой от Втората световна война и накрая станал жертва на криминално престъпление в собствения си дом.
Това са все истории, с които съм се срещал в годините ми като журналист. Започнал съм да пиша тази книга още през 1986 година, та допреди няколко месеца. Заради нея пътувах до София, Велико Търново, Русе, Разград, Търговище, Шумен, Варна, Плевен, Винище, област Монтана, Киченица, област Разград, Ситово в област Силистра, Мрамор в област Хасково, но не съжалявам. Ще се радвам, ако и вие се съгласите, че този мой труд си е струвал“.
Това сподели за медията ни авторът Ваньо Стоилов и уточни: „И отсега да знаете, че тези 392 страници не се четат лесно. И не защото са написани тромаво, а защото са много кървави, за да останат верни на историческите факти. Но поетът Давид Овадия го е казал най-добре: „Историята пише се със кръв“.
Книгата беше представена от известната историчка проф. Искра Баева, наричайки я „необикновена“: „На пръв поглед нищо ново: документално изследване на едно от най-болезнените и трудно обясними събития от историята на многострадалния български ХХ век: преднамереният разстрел на 20 декември 1943 г. на 18 цивилни граждани, между които и 6 деца от Ястребино. За това злодеяние често е говорено в епохата на социализма, а в годините на прехода са направени съзнателни усилия да се забрави и отрече“, коментира проф. Баева.
Според нея най-важното, постигнато от автора на „Сплав човешка“, е отправеният призив за помирение: „Помирение не на цената на забравата, а на основата на паметта. Не си правя илюзии, че това може да стане напълно и веднага, но сме длъжни поне да признаем и трагедията на другите, не само собствената си. Защото няма, няма как да оцелеем като нация, като народ, ако не се помирим!“
„Малко са добрите металурзи, но Ваньо Стоилов е от тях. Един от най-добрите! Металургията създава работа на машиностроенето, а машиностроенето е технологът на индустрията. Така се гради икономиката и развитието! Не става въпрос за желязото, а за меката сила на нацията – разума, историята и възприятието на хората!“, коментира инж. Петър Цаклев. По думите му „Сплав човешка“ може да ти… повреди душата: „Тя пуска кръв от стари рани и едновременно с това полага усилия да превъзмогнем болката, като ни увлича по психологията, настройката и преживяванията на участниците в кървавите събития. Да убиеш деца е най-големият грях и човешко падение. Деца мъченици! Професор Искра Баева каза, че 160 дечица, убити в периода 1941 – 1944 година! Не са само 6-те ястребинчета, тук са и Васето, и Савето Кокарешкови от Белица, Разложко, с чиято плът жандармеристите са хранили полицейските кучета и много други! Без да съм говорил с Ваньо Стоилов, аз съм почти сигурен, че той произхожда от рода на Уста Кольо Фичето. Строител на мостове, които издържат на природни и човешки стихии. Нормалната човешка душа прощава, но същата душа не бива да забравя! И все пак си мислим, че нашата сплав трябва да се сравнява с производството на най-добрите „металургии“ по света. Най-жилавите – руската и китайската, никога няма да достигнем. Но не трябва да сме по-крехки от гръцката, сръбската и турската! Давай, Ваньо! С нетърпение очакваме третата ти книга!“, допълни инж. Петър Цаклев.
В края на „малкия празник“ на Ваньо Стоилов вълнуващи мисли и думи, отправени към него от голямата майсторка на думите Юлия Пискулийска, връчи журналистката Нели Филипова.
„Тази книга е една честна битка срещу насилието във всичките му грозни форми. Срещу насилието, често забравяно и често оправдавано. Колко е силен гласът ти точно сега, когато отново сме изправени пред изстрелите, бомбите и ракетите на неразумните. Колко ни трябва да осъзнаем, че насилието убива душите ни, че ние сме мъртви, още когато ни е срещнала прегръдката му. Журналист на факта, на истината, на бунта, ти възвръщаш с книгата си вярата, че журналистиката не е само продажна, съгласяваща се, мънкаща и удобно мълчалива. Тя е и това, което е твоето слово“, гласи част от посланието на Юлия Пискулийска.
Материала подготви:
Елена ДЮЛГЕРОВА
