Преходът в България или 30-годишната спирала за… никъде

99

Мълчанието „заглушава“ неудобните, говорители са цяла армия тролове в обществените отдушници – социалните мрежи

„Накъде проходи преходът у нас?“, пита председателят на Българската социалдемократическа партия (БСДП) Йордан Нихризов. Депутатът два мандата – в 38-ото и 39-ото НС, се опитва да даде и дефинитивни отговори, използвайки за повод 30-годишния юбилей от преломните политически събития у нас

Преди тридесет години в България начена преходът от тоталитарна диктатура към демократично гражданско общество с пазарна икономика. Той тръгна пламенно и буйно, с искания за свобода на изразяване и социална справедливост. На 14 декември 1989 г. на митинг, организиран от Съюза на демократичните сили (СДС), сред чиито основатели бе и току-що възстановената партия на социалдемократите БРСДП(о), бе поискано от народните представители, избрани по повеля на комунистическата партия, да отменят член първи в Конституцията от 1971 г., който определяше ръководна роля на БКП в държавата. Излезлите да се облеят в народната любов нейни ръководители-перестройчици бързо се прибраха в сградата на парламента, а на новия „Първи“ – Петър Младенов, му хрумна… да призове танковете.

Архитектите на „промяната“ обаче скоро се окопитиха и с идеологически трикове, обработвани с десетилетия, бързо разбиха младата разнородна опозиция, в редиците на която бяха внедрили свои доверени лица. Те постигнаха генералната си цел да превърнат бившата политическа власт в икономическа. От старата номенклатура изгря новата олигархия, а идеите на възродената социалдемокрация бързо бяха похлупени от неясните понятия за „ляво“ и „дясно“ и радикалните лозунги за незабавна смяна на системата.

Системата се смени, но донесе „светло бъдеще“ само за някои определени да го имат

и заля мнозина с носталгия към миналото и неговото широко пропагандирано псевдоравенство, изградено в полето на бедността.

Идеите на социалдемокрацията и политическия й представител – БСДП, за промяна, основана на солидарността, бяха покрити от завесата на мълчанието, а ролята на социалния фактор поеха наследниците на бившите комунисти, надянали маската на европейска левица. Там гъмжеше от поклонници на старите догми, ала и от новобогаташи, откъснали в суматохата голямо парче от държавната баница. Зер всичко бе структурирано у правилните хора – и парите, и бизнеса, и медиите, и тези, които оформяха съзнанието на новото поколение. На преден план излязоха аргументите, подкрепяни от тлъсти пачки банкноти, а на тезгяха за продан се предлагаха и възгледи, и морал, и ценности.

„Нали желаехте пазарна икономика като на Запад. Ето съградихме ви я. Защо сте недоволни?“ – усмихваха се ехидно стари червени другари и редяха поредния пъзел в манипулацията на общественото съзнание за следващите избори, форматирани върху парадната демокрация. Обществото, облъхвано години наред с фалшиви ценности, се оказа изключително податливо към новата вълна на „чалга културата“, която оформи „чалга мислене“ и изгради и „чалга съзнание“. В идеал се превърна не духовното извисяване, а далаверата – ударът, с който ще направиш пари от нищото, желанието да се облажиш от заемания пост, където си задължен да служиш на силния на деня, понеже това ти формира сигурност. А другата подмолна нишка те насочваше как да смачкаш опонента, конкуренцията, защото иначе може да ти се наложи да търсиш щастието си в чужбина.

И преходът проходи от полето на идеите за добруване в тресавището на подлите номера,

покрито с пари и интереси. Всички, устояли на модните тенденции, мигом попадаха в категорията „балъци“, лишени от креативност, на които е не само излишно, но и вредно да се дава трибуна. Така се твърдеше било в глобалния свят и значи трябвало да бъде и у нас.

Та, да не останат твърденията увиснали във въздуха, ще дам два примера от седмиците след последните избори за местни органи на властта. Първият е с лека предистория. Преди две години БСДП представи в Народното събрание чрез парламентарната група на „Воля“ законопроект как недостигащите вечно средства за култура и спорт могат да се открият, като 1% от оборота на хазарта се насочи към фондове за тяхното развитие. Хазартният бизнес мигом скочи като ужилен. Известен артист проплака пред телевизионните камери, че политиците ще отнемат последното щастие – мечтите на обикновените хора. Набързо бе организирана кампания срещу внесен законопроект за ограничаване на рекламата на хазарт, която всъщност си беше забранена и от действащия закон, но никой не го спазваше. После обществеността бе уведомена, че въпросната идея се изпраща кой знае защо за сертифициране в Европейската комисия и сетне всичко заглъхна. То и въпросната комисия се смени, понеже дойде време за нови избори за Европарламент и както е популярно да се казва, всичко се отнесе в небитието.

Да, но наскоро хазартни босове от една от компаниите на пазара се скарали и не щеш ли в медийното пространство лъсна информацията, че фирмата спестила от вноски в държавната хазна от 2015 г. насам някакви си 250-300 милиона лева. Нищо работа, биха казали колегите им, ако не идеше реч, че се бърка в стара рана. А къде била причината? Естествено в Закона, който бил неясен, неточен и изготвен под натиска на разни лобита. Позната история, която сигурно пак ще заглъхне, тъй като не е гарнирана със съответните мерки за решаване на проблема. Тях навярно експертите ще пратят отново за съгласуване нейде из европейските институции, където ще им се дивят и чудят, докато им изтече мандатът.

Нищо ново под слънцето, ще си рекат вещите медийни наблюдатели и ще коментират случката, ако им позволят, с купчина високопарни фрази, които само тези, дето превеждат „Под игото“ на Вазов на „съвременен“ български език, могат да схванат. Ние сме европейци по душа и нас ни вълнуват проблемите с климата, понеже не ни оставало много време да го вкараме в рамки. Е, там търговските интереси пречат и натискат, но пък „еколозите“ имат място за спорове и протести. Не е тежка работа, като да засадиш някое и друго дърво например, та да принесеш с нещо реална полза в борбата с емисиите. Последното не е модерно, а и трудно ще се намери сладко финансиране и медийно отразяване.

И не щеш ли случи се невероятното. Докато вечер на телевизионния екран броим фините прахови частици в Софийското поле, тъй като едрите със затварянето на металургичния комбинат „Кремиковци“ понамаляха. Докато между другото пускаме новинките, че ще се вдигат данъците за автомобили и недвижима собственост, защото това се правело веднага след избори. Докато отговорни фактори размахват пръст на разни нискограмотни групи граждани, че ако горят гуми и дограма, ще ги тикнат в затвора, а онези им се хилят как ще спестят и от отопление, и от разходи за храна. Та точно в този момент в Милано във влакова композиция хванали над 800 тона отпадъци, предназначени за нашата страна. Италианските власти се заели да търсят кой ги е струпал, ама в съобщението и дума не се обелва кой у нас ги е поръчал, като какво ще чини с тях. Всички мълчат и траят, даже маститите еколози, понеже не касае глобалните климатични промени, а и за евентуални протести няма още осигурено финансиране.

Така за тридесет години преходът ни проходи от идеите и предложенията по същество към мъглявите понятия като „десен популизъм“, с който се замерят самовлюбени специалисти и потайните интереси, дето имат един господар – парите.

Мълчанието покрива неудобните, а за манипулациите са подсигурени удобни медии и армия тролове в обществените отдушници – социалните мрежи.

Преди 30 години хората искаха свободата да изразят своето мнение.

Днес услужливи „експерти“ са готови да пренапишат събитията за поколението,

което тогава не е било родено. А от тук накъде? Както обикновено казват – пътища много, но дали зад опаковката на усилно рекламираното ново не се крият пороците на добре забравеното старо. Навярно, когато определяме посоката на пътя, трябва да ни ръководят разумът и познанието, а не емоциите. Доколко бъдещето ще успее да вплете свободата и справедливостта в едно солидарно общество, зависи от това дали хората ще преодолеят апатията, конформизма и ще надмогнат синдрома на робството, насаждан в тяхното съзнание. Другия път е този на съжалението за пропуснатите възможности. Той е постлан, уж, с добри намерения, но от векове е известно накъде води.

Подготви за печат:
Георги ГЕРЕНОВ