Честит празник, жени!

115

За предстоящия Международен празник на жените медията ни избра вдъхновяващи стихове на Павел Матев, които публикуваме като поздрав за нашите читателки:

ПИСМО ДО МАМА

Каква невеста си била ти, мамо!
Как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон –
изтръпнала – забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти – другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии – набори на тати –
залели всичко с вино и със смях.
А ти в хорото – пъргава, чевръста –
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста –
пленили младоженческия двор.
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора
преливали се буйно или плахо…
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз – плахото селяче –
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта – прегърбена и жалка –
с отрязани коси, с подпухнали очи –
прегърна ме и каза: „Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!“
Сега са други времена, друг – простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли… Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.

***

ТИ ВИЖДАЛ ЛИ СИ КАК УМИРА ПТИЦА

Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.
Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов
Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.

***

ОТВОРИ МИ. НОСЯ ТИШИНА

Отвори ми. Нося тишина.
Зная тайни притчи за жените.
Погледни ме само във очите,
за да видя малко светлина.
За да ме прегърне синева,
и чрез съхранената надежда
нека да остане без слова
гонената от живота нежност.
Нека във мълчание кипят
жестове, пространства и неволи.
Надживели и любов, и пролет,
птиците мълчат през есента.

***

ТИ СЪН ЛИ СИ?

Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда –
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми – тревожна бездна –
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!

***

ПРИВЕЧЕР

Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината – селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани –
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи – запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Ябълки – във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите?, малко неразбрани,
слушам аз –
и ням, и гологлав.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян…
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита…
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.

***

ПРИЗНАНИЕ

Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.
Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.
Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.
Различна орис всекиму се пада
и всеки е с това забележим:
на тебе – снежна изненада,
на мене – огъня неповторим.
На тебе непонятните пространства
и северните цветни небеса.
На мене – южните пиянства,
светкавици и шумни чудеса.
Навярно поговорките са верни –
и двата полюса стоят така,
и неизменно Югът търси Север,
ръката моя – твоята ръка.
Навярно във вселената ни има
полярна близост при взаимен зов.
От нея иде тоя хубав климат
на тиха изповед и на любов.

***

ТЪЖБА
(на жена ми)

Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад.
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.
Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.
Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад.
Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода
моят стих ще остане нечут.
От поета – лирикът бездомен –
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.
За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да влезем двамината в гроба –
двойка жерави в земно гнездо.