Нидал Алгафари представи в Стара Загора романа си в 4 тома

384
Нидал Алгафари на представянето на романа си в Стара Загора

Любовната история в него е здраво стъпила на исторически факти

Кинорежисьорът, бивш изпълнителен директор на БНТ и политически PR Нидал Алгафари представи миналата седмица в Стара Загора наскоро завършения си роман в четири тома: „Боже, защо Господ лъже?“ „Аллах, милост нямаш ли?“, „Любиш ли, ти Бог си!“ и „Орисани да избираме!“. Срещата се състоя в залата на РБ „Захарий Княжески“.

Нидал Алгафари е роден в София от майка българка. Бащиният му род е от най-старите в Дамаск. Реализира първия си игрален филм „Ла Донна е мобиле“ в трети курс на ВИТИЗ. Режисьор е също и на документалния филм „Сирия – история и легенди“. Твори почти постоянно. Развенчана е останала единствено илюзията, че има работа с политиката: „Работил съм за целия политически спектър. Преди години обаче осъзнах, че от това да рекламираш политиците, можеш да спечелиш единствено омразата на много хора. Като работих за червените, намразваха ме сините. Като работих за сините, пък обратно. В един момент реших, че не си заслужава да го правя. Пък и вече нямах вяра“, споделя опита си Алгафари. Тогава реализира втория си игрален филм. Ненаписал и една страница от сценария, по неведоми пътища разбира, че ще е много по-интересно за бъдещите зрители на евентуалния филм, ако пренесе красивата любовна история малко по-назад във времето. „Спрях се на периода между 1700 г. и 1800 г. Сценарият напредна доста, когато осъзнах, че да се реализира такъв филм в момента в България е изключително трудно. Не казвам невъзможно, но е много трудно да успееш финансово да пресъздадеш онази епоха. Да влезнеш там, където са калдаръмите, сокаците, трябват много пари.“ Решението намира съпругата му Мадлен, която го насочва да опита да реализира сценария като роман.

Топъл момент след срещата на писателя със старозагорската публика

Получава се произведение, базирано изключително на исторически факти. То обаче не е историческо, подчертава авторът. Покрай едно есе на дъщеря му се налага да разгледа тогавашните учебници по история и вижда в тях бели петна. Споделя, че избира мистичното време на онези векове по още няколко причини: „Моето поколение беше възпитано и научено да знае за времето след 1800 г. Знаехме почти всичко и за царете от древността и за тяхното величие. Но периодът 1700 – 1800 г., най-вероятно по политически причини, беше прескачан и в учебниците, и от пропагандната машина. За едни истински наши предци като Боян Мага, поп Богомил и богомилите, допринесли за световното развитие на теологичната мисъл с цялата мъдрост, която са взели от Изтока и която стига до другия край на Европа, за тях, които са крайъгълен камък в общочовешката история, съставителите на тогавашните учебници бяха решили да отпуснат едва 6 реда.“ Друга причина, поради която Нидал Алгафари решава да „върне“ времето в романа си назад, е, че периодът 1700 – 1800 г. се познава най-малко, а е един от най-красивите, красота, която основно седи в мъдростта. И за да я опише, му стигат цели 4 тома. „Не можах да направя, както едно време е правил великият Оноре дьо Балзак в повечето от романите си. В първите 15 страници той създава 30 героя. Вижда колко е сложно да се управляват и в следващите 15 – 20 страници ги избива и се отървава от тях. На мен обаче някак си моите вече ми бяха станали много мили и не успях. В първия том се разделих само с един, но затова пък до края на четвъртия, когато историята трябваше вече да приключва, продължих да добавям нови герои“, признава Нидал Алгафари. В книгите си той разказва автентични, отупани от нафталина факти, взети от притчите, етнографията и фолклора – от мистиката на нашите прабаби и дядовци. „Опитах се да разкажа не само за традициите и обичаите на едната вяра. Разказах и за тези на другата вяра. Защото се оказа, че по нашите земи сме имали мюсюлмански общности, много преди да се появят османлиите. И те са едни изключителни мюсюлмани – много различни от целия ислямски свят. Това са нашите български мюсюлмани – алианите. Те се молят извън джамиите със свирни и пеене заедно с жените“.

Алгафари разказва и за нестинарите и твърди, че повечето хора в света ги познават доста изкривено и ограничено. „Най-малкото, което може да се каже за тях, е, че са хора, които играят в огъня, носейки в ръце изображения.“ В романа си той описва живота на нестинарските общности, които живеят в комуни и имат специфична йерархия, на върха на която е жена. „Опитите да им припишат нещо общо с институцията „вяра“, са единствено изображенията, които те държат в ръце, докато танцуват върху жаравата. Авторът разкрива, че иконите на Константин и Елена са „добавени“ в ръцете им в много по-късен период, когато Църквата започва да гони жестоко нестинарите. В самото житие на св. Константин няма и помен от огън или друга връзка с тях. „Св. Константин е същият император, който събира патриарсите и по-големите духовници и им заповядва да излязат с една обща вяра. Тогава те подбират четири евангелия, които ще останат за поколенията, а другите изхвърлят. Цензурират самия св. Павел и решават кои от неговите писмена да бъдат добавени или премахнати. Това е неговият принос“, обяснява изследователят.

В книгите си той разказва и за наши монаси, подобни на прославилите се в цял свят техни братя от манастира Шаолин. На яве излиза малко известен факт, че по нашите земи сме имали послушници, владеещи до съвършенство бойните изкуства и станали популярни с това, че знаят минимум 4 езика писмено и говоримо – български, гръцки, латински и османски. „Това са хора, пренасяли по параклиси, черкви, пещери и манастири съкровища от знания. Най-известният от тях е Паисий Хилендарски. Опитвам се и за тях да разкажа, за да се знае малко повече“, казва авторът. В томовете си той пише и за голяма част от българските празници, съществували преди да си ги „присвои“ църквата – Лазаровден, Цветница, Еньовден, Тодоровден, за песоглавците, кукерите, сурвакарите, коледарите. „За да може Църквата да не бъде отхвърлена, тя намесва светците при обичаите на народа. Слава богу, че ги има читалищата, защото те пазят информацията. Друг е въпросът там ли е още духът, който го е имало преди“, твърди Алгафари. В книгите си той се опитва да възстанови и положителния образ на едни други герои от онова време – чорбаджиите: „Накараха ни да мразим думата „чорбаджия“ до такава степен, че когато я чуем, в съзнанието ни да изпъква образът на „изедник“. А от краеведските истории, от архивите аз съм на точно обратното мнение и мога да твърдя, че нашите заможни прабаби и дядовци заслужават паметници толкова големи, колкото най-големите ни герои“, категоричен е писателят и припомня заслугите им за повторното построяване на разрушените храмове и манастири, ставало с труда на сиромасите, но и с парите на ктиторите, тоест чорбаджиите. С това Алгафари се надява читателят да промени отношението си към заможния от онова време българин и смело дава пример с човека, дарил 3 къщи, парцел и 50 хил. гроша, за да се построи църквата „Св. Стефан“ в Истанбул – внука по бащина линия на Софроний Врачански, княз Стефан Богориди. „Много се говореше напоследък за тази желязна църква, но никъде не го споменаха. Не е толкова важно, че е построена църква, важно е местонахождението й. Да построиш точно там храм, на носа на фанариотите, е нещо невероятно голямо!“, сподели пред старозагорци авторът.

Нидал Алгафари вече пише следващия си роман. В него отново разказва красива любовна история, а героите му са 70-годишни. В него той минава през три периода от време – преди 9 септември, след това и след 10 ноември, когато най-сетне се събират.

Стела АЛЕКСИЕВА