Недопетите песни на нежния поет Юлий Розентал

32
Портрет на Юлий Розентал

Нежната поезия или саможертвата в името на свободата на втората родина – България, отреждат почетно място на един полски младеж в най-сакралните страници на националната ни памет?! И какво го свързва със Стара Загора?

Независимо от оскъдните данни за краткия му живот дори само споменаването на името му в навечерието на празника на нашата духовност е достатъчно… с обич, благодарност и за прослава!

Юлий Розентал произхожда от дворянско руско семейство с чешко-полски произход. Баща му барон Август фон Розентал (1828-1888) е лекар по професия, завършил медицина в Киевския университет, и анархист по политически убеждения. През 1855 г. той освобождава крепостните си селяни и поради това дръзко своеволие е заточен в Сибир със семейството си за 25 години. Отнети са и правата му да упражнява професията си. В Сибир, в гр. Иркутск, на 14 юни 1872 г. се ражда синът му Юлий-Цезар Августов Розентал. Четири години по-късно – и вторият син Август. Децата общо са шест – три момичета и три момчета. Освободен от заточението си през 1880 г., барон Розентал емигрира със семейството си и се установява завинаги в България.

Юлий и брат му Август (1876-1912) завършват Априловската гимназия в Габрово. И в духа на посланието на епохата започват работа като учители. Юлий работи в Търновско и Новозагорско. Следва право в Софийския университет, но не успява да завърши. Под влияние на Пейо Яворов (1878-1914) се включва във Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). Познат с Никола Дечев (1880-1903) от Стара Загора – легендарния Велешки войвода, на Юлий Розентал е поверено ръководството на Пионерното (техническото) отделение на четата. Тук ще припомня изключителното значение на Стара Загора в процеса на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание като база за подготовката на четите и снабдяването им с дрехи, средства, въоръжение и боеприпаси.

Снимка на четата на старозагореца Никола Дечев (първият вляво на първия ред е Юлий Розентал, а в центъра – Никола Дечев)

Четата заминава за Македония и в драматична битка с многократно превъзхождащия я враг от редовна турска войска и башибозук в сражението на 12 септември 1903 г. при с. Луково, Кратовско, загиват по-голяма част от четниците. Юлий е тежко ранен в крака и прикрива оттеглянето на оцелелите си другари, а той приема саможертвата…

Ксерокопия на корицата на „Недопети песни“

От запазения негов портрет в официален тоалет ни гледа едно нежно лице с високо чело и замечтани сини очи. Очите на поета Юлий Розентал. Стиховете му, голяма част от които пише в Балкана през лятото на 1903 г., са събрани и издадени посмъртно през 1904 г. от Антон Страшимиров в сбирката „Недопети песни“. Многожанрови и вълнуващи по Ботевски, неговите стихове носят дълбок лиризъм и богата душевност – ту вдъхновение от идеалите на освободителните борби, ту непримиримост от бездушието към страданията на българите под робство, ту нежна обич и копнеж по любимата, ту тъжна прокоба на гибелта му в борбите. Но само миг след своя блян да полети към звездите и търси непозната с мирен и възвишен живот той заявява уверено, че „за всички блажени планети, слънца – нашта грешна земя не би сменил…“ Той превежда романа на Хенри Сенкевич „С огън и меч“.

Любимата на Юлий – Мария Петрунова (1874-1963) от Габрово, завършва медицина в Нанси, Франция, през 1897 г., където се запознава със следващите също медицина там старозагорки Мария Дайрова (1876-1943) и Невена Азманова-Ханчева (1875-1956), и със Съба Асенова-Костова (1875-1958) – племенница на Хаджи Димитър (1840-1868) и сестра на загиналия в Илинденско-Преображенското въстание войвода Кръстьо Асенов (1877-1903). Мария Петрунова е градска акушерка в Стара Загора до 1901 г.

Братът на Юлий Розентал – Август, също е учител и поет, но и художник. Завършил Художествената академия при проф. Ян Мърквичка, той е един от художниците, изографисали храма „Св. Александър Невски“ през 1909-1912 г. И той участва като доброволец в борбите за осъществяване на българската национална кауза и загива на 22 октомври 1912 г. край Лозенград през Балканската война.

Каква морална красота струи от тези саможертви? И духовна светлина, която озарява нас и нашата древна, многострадална, прекрасна и благословена земя…, а техните гробове са незнайни.

Времето руши паметта ни за миналото, руши и нашите души, за да стават все по-бедни… А миналото – нима то не е залогът за нашето бъдеще?

Лилия ФИЛИПОВА, историк