МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО: Друсайте, друсайте, като изпусна паницата, ще има да ви текат лигите в опозиция…

111
Карикатура на Райко Алексиев, в. "Щурец", юни 1933 г.

Крайни хора сме ние! Щенията, борбите, чувствата и крайностите в политическия ни живот не са от днес и от вчера, а се коренят дълбоко в народопсихологията на българина. Като доказателство ви предлагаме текст от вестник „Отечество“ от далечната 1931 г., онагледен с не по-малко красноречиви карикатури:

Крайни хора сме ние! Под натиска на чувствата си можем да направим най-големия подвиг, но… и най-голямата глупост! Има ли нужда да привеждаме примери от близка и далечна история, от близки и далечни борби в политическия ни живот?

Ежедневието ни дори е пълно с такива примери. Ето, назрява въпросът за амнистия. Под натиска на подсъзнателни пориви, загубваме всяко самообладание, всяко спокойствие, всякакъв държавнически разум. И само искаме, или само не даваме… Едни искат на всяка цена неограничена и пълна амнистия – и за най-закоравели разбойници, и за предатели, и за наивно пострадали… Други не дават и дума да се спомене за амнистия.

„Блокови друсания. – Друсайте, друсайте, като изпусна паницата, ще има да ви текат лигите в опозиция…“ (Карикатура на Райко Алексиев, в. „Щурец“, декември 1933 г.)

Ето, назрява въпросът за икономии в държавното управление. Едни искат – и биха го направили, ако имаха власт, без да мислят – съкращения на персонала с 50% и на заплати, и пенсии с още 50%. Нали трябва да се действа решително? Други не дават и дума да става за подобни икономии. Да се направят икономии, но другаде и от другите!…

Крайни хора сме ние! Или, или! Вдигне ли се знаме, последваме го веднага, без мисъл, без спор, необикновен порив и увлечение. Но… до първата пречка. Тогава започваме да го прехвърляме от ръце в ръце. И додето не го почерним, не мирясваме. Без да помислим за края, без да имаме търпение да го видим побито над осъществената заветна мечта.

С крайностите си сами всяваме смут, сами вършим жестокости, сами си пречим да стигнем на спасителния бряг. С крайностите си сами изтласкваме даровитите хора от върховете на управлението и около нас. Натикваме ги в пропасти или ги свличаме до нас, или ги отстраняваме далече от нас. После се оплакваме, че вървим зле, че няма кой да ни оправи…

Най-важно и най-съществено е онези, които се издигат да бъдат наши, а не да бъдат способни за поста, който заемат. А колцина не мислят, че ако биха имали власт и сила, за 24 часа и с няколко камшика, биха оправили и стопанска, и финансова, и наша и световна криза? Малко са тези скромни хора и те стоят у дома си, неспособни да се удържат между крещящото до прегракване мнозинство на крайните…

„Животът е сражение. Напред, макар към поражение! Ако ще паднеш – прав падни!“ (Карикатура на Райко Алексиев, в. „Щурец“, декември 1932 г.)

Прочее, много са крайните хора у нас и прекалено крайни са. Те мислят, че единствено те са призвани да спасят положението и си присвояват правото да се оприличават на великите хора, които в дадени тежки моменти действали крайно решително. А всъщност, никаква прилика няма между необузданите по природа крайни и уравновесените и с ясен поглед в настоящето и в бъдещето велики хора. Крайните са крайни, а не велики…

Те сами обаче не могат нито да се обуздаят, нито да се опомнят. Трябва спокойните, уравновесените, търпеливите да имат повече вяра в себе си, да бъдат повече ценени от всички, които мислят за бъдещето на страната, за да добият възможност да изпъкнат, да овладеят крайните.

В епохи на кризи, особено в епохи на морални кризи като тази, която преживяваме сега, са най-необходими търпението и хладнокръвието.

„В политическите вълни. Мушанов: – Слушай, Александър Павлович, не ми преплитай крак под водата, че в каквато буря плуваме и двамата, може да идем на дъното.“ (Карикатура на Райко Алексиев, в. „Щурец“, юли 1933 г.)

Подписано В. Ю.,
в. „Отечество“, ноември 1931 г.

Източник: dir.bg