Миналото си остава все така незабравимо, което пък прави бъдещето още „по-светло“

946
Йордан Нихризов

Депутатът от 38-ото и 39-ото Народно събрание и председател на Българската социалдемократическа партия (БСДП) Йордан Нихризов отново не спести критиките си за проблемите в държавата ни. Част от тях, дължащи се и на изборната култура на българина: „от-до“!? Като почнеш от редовия избирател, чийто глас може да купиш за 50 лева, минеш през поканения за член на секционна комисия или застъпник, комуто е обещана дългочаканата работа, за да следи „правилния“ вот и стигнеш до… Централната избирателна комисия (ЦИК), за която ще стане реч малко по-долу в откровението на Нихризов:

Случката е истинска и чувайки между другото как бе спомената от една медия, се запитах дали нямам проблем с възприятията. Затова реших да се потопя във философския й контекст. Всъщност на 12.09.2023 г. някъде към 16 часа реших да проверя в ЦИК какво се случва с документите, които бях внесъл за регистрация на БСДП за местните избори, тъй като срокът от три дни бе изтекъл, а от органа по закон нямаше ни съобщение за недостиг в изискуемата подписка от избиратели, нито решение. Отидох в сакралната сграда на бившия Партиен дом, днес парламент, и се сблъсках с необичаен проблем. Обясниха ми, че комисията е толкова заета в момента, че даже не мога да позвъня с въпроса си по телефона и трябва да изчакам. Така с председателката на партия „Правото“, с която бегло се познавахме, оформихме мини „опашка“. Тя бе първа и в по-добра позиция от мен, понеже бе дошла да получи своето удостоверение за вече гласувана от ЦИК регистрация.

Стояхме с нея мирно в залата до вратата, очаквайки своя ред, на метри от телефона, който по указанията НЕ биваше да ползваме. Така минаха около петнадесетина минути, когато изведнъж настъпи оживление във фоайето, където бе приемът на комисията и там нахлу кохорта от представители на управляващите от политическата НЕкоалиция, следвана от съпътстващи журналисти с фотоапарати и камери. Отрядът, воден от лидери, чиито имена се въртят „нон стоп“ в новинарските блокове, депутати и кандидати за кметове бодро мина покрай нашата двойка чакащи и гордо се настани около масата, където се извършва регистрацията. Никой от купчината отговорни уж за реда не реагира. Разбира се, ние от „опашката“ бяхме „любезно“ информирани от охраната, че трябва да напуснем залата, за да дадем предимство на новодошлите.

Аз направих няколко крачки назад, но председателката на партия „Правото“ реши да възрази за нарушението на реда на чакащите и доста грубичко бе изблъскана навън от охранителите, които дръпнаха крилото на двойната врата пред носа й. Жената явно се ядоса неистово и започна да крещи нелицеприятни реплики по адрес на новодошлите, за които бе осигурено предимство като на ВИП персони. Разбира се, както се очакваше, в процеса по регулиране на инцидента се включиха и умиротворители, които трябваше да й докажат защо пристигналите са с предимство и тя трябва кротко да им стори път като лице от по-долна категория. Резултатът от „терапията“ да й се докаже колко непристойно е нейното поведение не бе твърде успешен, но това е друг въпрос.

Случката ме върна в спомените за годините на управлението на другаря Тодор Живков, когато при пристигането на отговорни другари трябваше широко да им се стори път от другите обикновени „другари“, които бе нужно да си знаят мястото и най-вече да си траят, защото иначе… Тогава се сетих, че част от същите тези, дето днес минаха като вихър, за да бъдат обслужени с предимство, преди три години замеряха съседната сграда на Министерския съвет с развалени яйца, домати и вмирисана риба, когато там се намираха други хора, определяни от тях като арогантни властници. Те искаха промяна и определено успяха да си я получат. Разликата с днес бе единствено, че за тяхното нелицеприятно поведение в онази ситуация бяха приветствани от медиите, определящи го като справедлив протест, а в наши дни за нахалния си подход просто ще бъдат оправдани с тихо мълчание. Да, стана инцидент, но той, за съжаление, не е по наложените в обществото ни медийни канони. Така стигнах естествено до философския извод, че що е туй добро или зло у нас, зависи изглежда от субекта, за който се отнася. А иначе си имам чувството как комай напоследък с нескрит ентусиазъм правим решителни крачки към уж отминали времена и свързаните с тях прийоми. Какво да се прави, ще заключа за финал?! Това е то „минало незабравимо“. Формулираната ни задача днес е естествено да гледаме в новото бъдеще, което като онова старото задължително трябва да бъде определяно като… „светло“!

Подготви за печат:
Георги ГЕРЕНОВ