Това заяви за „Старозагорски новини“ икономическият съветник на синдиката Ваня Григорова
– Г-жо Григорова, енергийният стожер на България комплекс „Марица изток“ от доста време е в стрес от привнесени проблеми по линия на европейската „Зелена сделка“. Поредният е лансираното предложение на служебния министър на енергетиката Росен Христов за даване на терени на концесия за 30 години на частни инвеститори в държавното въгледобивно дружество „Мини Марица-изток“ за изграждането на фотоволтаични паркове. КТ „Подкрепа“ има ли нещо общо с това?
– КТ „Подкрепа“ има общо доколкото бяха проведени разговори с министъра и той заяви предложението и пред двата синдиката. Представители на синдикатите имаше и от Мариците. В този смисъл това не е нещо ново, но не е и настояване, искане на КТ „Подкрепа“.
– Но все пак в общественото пространство се появиха коментари, че идеята е тръгнала от синдикалисти?
– Дали е имало предварителни разговори с представители на някой синдикат аз не мога да кажа. Чух предложението от министъра на енергетиката на въпросната среща, която беше проведена преди около месец и половина-два в Министерството на енергетиката.
– Самата Вие какво мислите по въпроса, не е ли време да спрат експериментите с „Марица изток“?
– Това, което чух тогава и по-скоро ми беше говорено от някого, е следното: „Мини Марица-изток“ има Програма за рекултивация, която не може да спазва, защото липсват достатъчно средства за извършването й. Това е аргументът на управляващите да търсят алтернативи, тъй като в противен случай има риск да бъдем санкционирани от Европейската комисия. А аргументът за фотоволтаиците е, че те са нужни, но средства няма. Че именно затова трябва да се прибегне до търсене на инвеститори. Казвам „търсене“, тъй като към момента все още няма – препредавам това, което знам от разговори.
– Как ще коментирате идеята на „Старозагорски новини“, че до приемането на Националната енергийна стратегия никакви зелени инициативи не трябва да бъдат реализирани в комплекс „Марица изток“?
– Според мен няма никаква пречка да се реализират зелени проекти, стига те да не възпрепятстват работата на въглищните централи. Част от опасенията на заетите в мините е, че може в тези терени да бъдат далекопроводи, които биха засегнали работата на мините. Нашата основна цел е да сме сигурни, че каквото и да се случва с вече обработваните терени, те ще бъдат управлявани така, че да не пречат на мините. Ние настояваме да се спази срокът, записан в Плана за възстановяване и устойчивост, който засяга затварянето на въглищните мини.
Друг е въпросът, че последната година ни показа такива турболенции, за каквито никой План не е готов. В този смисъл именно това е причината още при създаването на Плана ние да се съпротивляваме на заместването на въглищата с газ – помните, че той беше замислен като преходно гориво, преди да се откажем въобще от тази идея. Политиците много обичат да се упражняват на тема „газификация“, отказът от национален суверенитет не носи никаква диверсификация – напротив, прави ни все по-зависими от всякакви вносители на изкопаеми горива, независимо какви са те. В този смисъл трябва да се мисли малко по-дългосрочно и малко по-отговорно към българските граждани и българската икономика.
– Ще Ви върна към дискусията за увеличаване на минималната работна заплата. Твърдите, че е реалистично тя да стане 940 лева. Бизнесът, естествено, Ви опонира. Как може да бъде постигнат този скок, без да се навреди на средния и малкия бизнес?
– Водим този разговор непрекъснато. Естествено че може да стане 940 лева. Ако малкият и средният бизнес не може да плаща такива заплати, то пък не е задължително всички да са предприемачи. Който не успява да се справя, може да стане работник и да получава тази заплата, а не да се чуди как да не я дава в качеството си на предприемач.
940 лева въобще не е висока заплата – така ние пак ще сме на дъното в европейската класация по размер на минималното възнаграждение. Имаше един американски президент, който беше казал точно това – бизнесмен, който не може да плаща минимална работна заплата, не е нужен, този човек е нужен повече като работник, отколкото като предприемач.
– В България стачки като във Франция, Гърция и други европейски страни не може да има. Причините от една страна са инертността на българските работници, от друга – законите. Това коментирахте преди дни във Велико Търново заедно с президента на КТ „Подкрепа“ Димитър Манолов. Бихте ли обясни по-подробно – защо смятате, че е необходим закон за стачките?
– Инертността на работника, за съжаление, няма как да се коригира със законови промени. Давам пример веднага. В момента водим пореден кръг преговори за сключване на колективен трудов договор в едно частно предприятие. Искаме 20% увеличение на възнагражденията. Работодателят носи от девет кладенеца вода, за да обясни, че не може да даде повече от 12%. В този момент разговор с работниците там сочи, че те не са склонни да стачкуват. Какво могат да направят техните представители, сред които съм и аз, когато работникът отказва въобще да събира подписи, камо ли да се включи в стачка? Нищо!
Когато се изчерпят механизмите за преговори на масата, остава стачката. И когато блокираш работата на работодателя, той ще се сети откъде да ги вземе тези остатъчни 8%, така че да изпълни исканията на работника. Когато обаче самият работник не желае да направи и крачка към постигане на целите си, никой не може да му помогне.
Още един пример. В края на миналата година – вие знаете, че нямаше никакво намерение за увеличаване на минималната работна заплата – двете конфедерации „Подкрепа“ и КНСБ направихме протест, който, за съжаление, 99% от хората бяха само наши синдикални членове. Нима минималната работна заплата, за която ние се борим, ще се отнася само за синдикалните членове? Не, тя е за всички. Само че българският гражданин не се припознава в такива групи. Той чака някой друг да свърши черната работа и той да се ползва от вече изработеното. Така няма как да се постига прогрес. Така могат само да се замразяват настоящите стойности, неща, които сме постигнали и без хора, склонни да излязат на улицата като във Франция и Гърция.
По отношение на законовите пречки. Ние нямаме Закон за стачките, имаме Закон за уреждане на колективните трудови спорове – вижте колко витиевато е това… Национална стачка изобщо е невъзможна според нормативите. Защото стачка означава да спреш работа и да не те уволнят. А не да излезеш на площада! По съществуващия закон когато има някакво неразбирателство между работодател и работник, в съответното предприятие трябва да се съберат подписите на над 50% от служителите, да имат право да започнат процедура за организиране на стачка. А процедурата се състои от няколко продължителни кръга. За да се стигне реално до стачка, са нужни около 40 дни процедура, в която работникът вече е загубил мотивацията да стачкува. Първо, масово се страхуват дори да се подпишат, второ – губят мотивация поради прекалено дългия период на процедури. И остава какво? Гражданско неподчинение – защото то вече не е стачка. Това означава, че работодателят, обърне ли се към съда и каже: „Те не са спазили процедурата“, стачката се обявява за незаконна, а стачкувалите могат да бъдат уволнени или наказани. Имало е такива случаи в България.
В държавите, които даваме за пример, законът насърчава лудите глави. Там може да излезе един и да повлече втори, трети, пети. Тук, когато имаме шепа хора, събрали кураж, не могат да направят нищо, докато мнозинството не се запали. Всъщност те нямат възможност да запалят искрата на стачката.
– Няма как да не засегнем проблема с цените на основни продукти. Вашата теза е, че „инфлацията се генерира от алчността на големите компании, това е причината за все по-нарастващите цени“. Казвате, че някой трябва да сложи намордник на тази алчност. Как реално може да стане това?
– Разбира се, че е най-добре да се пазарува директно от производител. За съжаление не всички имат тази възможност. Затова е много важно да се сложи намордник на алчността. За съжаление в България не е прието да се говори за това, бизнесът е неприкосновен. Но от средата на миналата година в чужбина има немалко икономически анализатори, които наложиха нов термин – алчносфлация. Тоест инфлацията е генерирана от алчността на бизнеса, не на гражданите.
Какво трябва да се направи? Да се насърчава развитието на фирмените магазини, да се ограничат безобразните такси, налагани от големите вериги. Именно затова беше изключително полезно включването на вече бившия директор на „Ел Би Булгарикум“ Николай Маринов, който си позволи да повдигне завесата и да говори с конкретика за заложените клаузи в договорите на големите вериги с производителите – по какъв начин се извиват ръцете им, как се слагат безобразни такси като например такса за електронната система на търговската верига, която следи наличностите в складовете… Да очакваме ли тогава да слагат и такса „чистачка“ или „касиерка“?!
Нерядко се изкупува и продукция на цена, близка до разходите за производство. Конкретен пример: кисело мляко, за чието производство са нужни 76 ст., търговската верига го изкупува за 78 стотинки! Две стотинки разлика остават на производителя – как може да се справи той с такива приходи? Абсурдно е. И не може да се пребори със сайт, на който се публикуват цените. Какво като ги публикуваш тези цени? Аз като потребител какво точно да направя, щом видя, че цените са едни и същи навсякъде – защото това е приблизителната картина. Единствената разлика е, когато има някакви промоции.
– И според Вас държавата може да въздейства на тези процеси.
– Може, разбира се. Със законови промени обаче! И трябва да прехвърля отговорността си върху служителите на КЗК и КЗП. Когато те нямат законово основание да санкционират някого, как точно да го санкционират? В закона не е записано, че това поведение на веригите е незаконно…
Въпросите зададе:
Елена ДЮЛГЕРОВА
