Бившият дипломат и икономически специалист изрази пред медията ни скептицизъм, че служебният кабинет има капацитета да проведе твърди и аргументирани преговори с Брюксел за запазване на комплекса „Марица изток“ и останалите български въглищни централи в изпълнение на решението на Народното събрание. Василев коментира също, че страната ни отдавна е трябвало да смени модела на реакция по отношение на „Зелената сделка“ и съпътстващите я климатични политики. По думите му обаче европейското финансиране кара политическата класа у нас да омеква, когато дойде моментът за важните решения, засягащи националния ни интерес.
Подробности четете в интервюто на Илиян Василев за „Старозагорски новини“:
– Г-н Василев, през този месец само за седмица станахме свидетели на две събития, свързани с българската енергетика. Първо в Народното събрание с консенсус бе прието решение за предоговаряне на поетия в Плана за възстановяване и устойчивост ангажимент, касаещ дългосрочната работа на въглищните централи, а след това служебният министър Росен Христов представи проект за енергийна стратегия до 2053 г. Ако подходим хронологично, съществува ли реална възможност за предоговаряне на Плана с ЕК? Ще успее ли решението на парламента да поправи грешките на предходното правителство по отношение на комплекс „Марица изток“?
– Смятам, че самото решение на НС не е достатъчен аргумент пред ЕК, тъй като ние вече сме се ангажирали с приемането на Плана за възстановяване и устойчивост. Въпросът е, че ние разглеждаме създалия се проблем като част от една текуща политическа конюнктура. Стана ясно, не от днес и вчера, че въглищните централи са гръбнакът на българската енергетика. Видя се, че те могат да произвеждат електроенергия дори в условията на изключително високи цени на емисионните квоти. Т.е. има икономически смисъл от това производство, освен стратегически. Тук вече е въпросът на сметката и бизнес доказателствата, които, опасявам се, липсват в подхода на българското правителство. Този План за възстановяване и устойчивост точно от устойчивостта ни лишава. Тези форсирани срокове за намаляване на въглеродните емисии не са съобразени с икономическото въздействие на централите и въгледобива. Тук говоря за директно отражение към БВП и икономиката на страната. По начина, по който са приети въпросните форсирани срокове, нанасят огромна вреда и щета, която е много по-голяма от всички европейски средства, които ние можем да получим. Това трябваше детайлно да бъде анализирано и по категоричен начин да се отстоява при всякакви преговори. Не говоря само за последните 4-5 години. Имам предвид още от 2012 г., когато започна да се говори за климатичните политики.
– Ако върнем лентата десет години назад, вероятно тогава подобна възможност е била твърде абстрактна, г-н Василев…
– Когато говорим за намаляване на емисиите, следва да имаме предвид някои важни неща. Дебатът за опазване на околната среда се разви до степен на климатични политики. Т.е. в замърсяването на околната среда, което всеки един от нас би могъл да види с фините прахови частици, на политическа основа буквално ни накараха да вярваме, че трябва да се борим за мира в целия свят – образно казано, т.е. за глобалните процеси. Проблемът е, че в този глобален поглед Европа заема нищожно място. Процентът на Стария континент в сметката за световните емисии пада от 10% на 8%, а сега е около 7%. В същото време, докато ние в Европа все повече затягаме коланите и възприемаме всякакви революционни политики с още по-голям и необясним ентусиазъм, останалият свят въобще не се съобразява с тези терзания на Европа. Големият проблем е, че не бяха поставени значимите, съществени, концептуални въпроси. Защо до 2026 г. трябва да намалим с 40% въглеродните си емисии на база 2019 г.? Защото тогава започват да се броят и емисиите в транспорта. Така картината става още по-неприятна. Забележете обаче, че по отношение на този тип европейска политика, която трябва да се атакува непрестанно, никой не говори за национални емисионни баланси, в които се взимат предвид източниците на емисиите, но и тези, които ги улавят. Да не забравяме, че цялата тази тема следва да бъде технологично неутрална. Тя обаче не е. Никой не даде шанс на въглищните централи и тук е проблемът. Връщам се на първия Ви въпрос. В момента се прави едно усилие по предоговаряне на поетите ангажименти, но това действие е възложено на едни хора, които не вярват, че въглищните централи трябва да бъдат запазени. По-скоро ми се струва, че това решение на Народното събрание до голяма степен се възприема като текуща политическа конюнктура – навдигнали са се хората, идват избори, трябват ни гласове. Все пак Стара Загора е важен град и значима област по ред показатели в страната. Моята категорична позиция е, че трябва да се говори за правото да бъдат управлявани емисионните баланси. Т.е. уравнението да се решава, но без от ЕК да казват кое не може. Абсурдно е, че европейските институции и политики не приемат технологията по улавяне и складиране на въглеродни емисии. Не се разглежда възможността дори за изграждане на капацитети, които да улавят СО2, включително през зелени проекти. Това е изключително деструктивна политика.
– Г-н Василев, тази деструктивна политика, както я определяте Вие самият, разполага с финансови стимули…
– И именно затова трябва да посочим и да имаме предвид, че в България тези проблеми са свързани с едни средства от ЕС. Те се чакат от т.нар. „група на усвоителите“, която има много мощно лоби. Тя е по-силна от онези, които искат да запазят въгледобива. И тук е мястото да споменем представената ни от служебния кабинет на Румен Радев дългосрочна стратегия в сферата на енергетиката.
– Какво ни казва този модел, какво залага изнесената от Росен Христов енергийна стратегия?
– Тази стратегия може да бъде описана много просто по следния начин – всичко за всеки. Представени ни бяха четири ядрени блока, ВЕЦ на река Дунав и др. Очевидно няма как всичко това, което енергийният министър Росен Христов ни представя, да бъде реализирано. Това е така, защото всяка една инвестиция трябва да има икономически смисъл. Фактът, че правителството на Румен Радев прави стратегия за три десетилетия напред, ясно показва, че то има големи амбиции в полето на енергетиката. Преди всичко тези мераци са несъразмерни с мандата и правомощията на един служебен кабинет. Вече видяхме сключения договор за 13 години, свързан с доставките на природен газ. Поглежда изключително смело напред по отношение на ядрената енергетика. Да не забравяме обаче, че в България най-лесното е да направиш една стратегия. Затова не гледам особено сериозно на дългосрочния ефект от този модел.
– Взимайки предвид скептицизма Ви, че българската група ще успее да убеди ЕК за предоговаряне на Плана за възстановяване, да не се окажем в един бъдещ момент в следното положение – без европейско финансиране и без въглищни централи?
– Не, кранчето на европейските пари няма да бъде загубено. Навремето имах възможност да пиша по темата. Това финансиране на климатичните политики беше направено, защото се виждаше, че постигането на форсираните климатични цели ще има икономически щети. Нека да не забравяме също, че тези пари са смесена благословия за България, а и за останалите страни-членки. Те създават една гравитация на непазарни отношения. Ако Вие сте предприемач и разчитате на такова финансиране, това е парадокс, тъй като би следвало да сте пазарно ориентиран. От друга страна обаче, за да стигнете до търсеното подпомагане, следва да познавате и езика на бюрокрацията. Да имаме предвид и още нещо съществено в тази конструкция. Ако имаме финансиране в размер на 100 единици, нетната ни ползва едва ли би била повече от 70 от тях, тъй като останалото отива за консултанти, управление на изпълнявания проект, надзори и т.н. Всичко това, което се опитах да онагледя с пример, създава две скорости и две ценностни системи в нашата България.
– Изпусна ли България момента, времето, в което наистина можеше да гарантира запазване на въглищното си производство?
– Не искам да казвам, че всички шансове са загубени, макар че съм силно скептичен. Хората, които са ангажирани с предоговаряне на ангажиментите в Плана, са радетели на въпросните европейски средства. Тези пари на всичкото отгоре, при тази корумпирана родна среда, те неминуемо ще служат за подхранване на един абсурден корупционен модел на развитие. Затова по-рано казах, че ползата им е по-малка от вредата. Генерално смятам, че подготовката на страната ни за промяна на тези въглеродни цели трябва да стъпи на подробна обосновка. Ясно и точно да бъдат представени разходите, ползите и негативите от климатичните политики. Трябваше отдавна българските правителства да подготвят страната за смяна на модела на реакция към ЕК по отношение зелените еко решения и правила. Трябваше да си дадем ясна сметка, че не всичко, което идва от Брюксел, е добро. И преди всичко да бъдем готови да се борим. В крайна сметка се намираме в условия на нестабилна енергийна сигурност, породена от войната и дестабилизацията на пазарите, която в настоящите условия няма да изчезне след година. Взимайки това предвид, добавяйки и форсираните срокове за намаление с 40% на СО2 емисии до 2026 г., ние наистина имаме основание да съдим ЕК. Всичко това обаче означава, че трябва да бъдем готови да действаме не както до сега, в името на група от хора, които живеят от европейски средства, да жертваме дългосрочните баланси на страната. Просто трябва да водим твърд разговор, но с аргументи. Въз основа на несвършената или некачествено свършената работа на българските правителства до този момент се заражда и развива евроскептицизмът, от който ще се възползват определени политически сили, които зоват за напускане на ЕС и НАТО, невлизане в еврозоната. И се връщам отново на големия въпрос. Скептичен съм, че ще сполучим при преговорите с ЕК. Договарянето е дело, което съдържа в себе си комбинация от висша дипломация, точни икономически аргументи. Изобщо един комплексен подход. Аз лично не виждам такава основа в служебния кабинет. Нито като възможности, нито като посвещение. Натоварваме Атанас Пеканов, който е каналът за връзка с ЕК. Само че неговата работа зависи от това отношенията му с Брюксел да бъдат добри. И точно той ще трябва да се опълчи и да предоговори.
– Може ли България да разчита на подкрепа от своите съседи при разговорите с ЕК?
– Търсенето на подобна подкрепа е задължително условие. В ЕК решенията се вземат преди всичко в рамките на Съвета на ЕС. Там главното умение е да се градят коалиции. Наблюдавам едно обединение на страни, които подлагат под съмнение цялата тази парадигма на форсираните климатични политики. И пак подчертавам своите притеснения, че този подход може да доведе до дългосрочни щети в конкурентоспособността на ЕС, ако Брюксел продължи да се натоварва с мисията да спасява света, докато останалите страни го гледат с насмешка. Затова граденето на коалиции е важно. Било то обединения с регионален характер – Гърция и Румъния, така и изобщо в европейски мащаб. Проблемът е, че ние в изминалите 10 години, с особена сила в последните 7 г., когато се вземаха на най-високо ниво тези съдбоносни решения, България изобщо не вкара и не представи собствена аргументирана и разумна позиция, която да е в духа на икономическата логика и националните интереси. Подобно нещо липсваше. На тези форуми Бойко Борисов се ориентираше как канцлерът Меркел ще гласува и това се превръщаше и в наша позиция. Белята беше направена. Сега е времето на мощната дипломация, задълбочения икономически и бизнес анализ и, ако трябва да стигнем до съд с ЕК, да стигнем. Скептичен съм, че ще наблюдаваме подобно решително действие от българските политически представители. Прекалено мощни кръгове в нашата страна зависят от европейските средства. Така ЕК винаги може да използва този бутон, а за пред родната публика ще се представят проекти на няколко ядрени блокове. Колко хора всъщност се замислят, че зад заложените от Росен Христов четири атомни реактора стои директно противопоставяне на въглищните централи? Този арсенал от трикове е много добре познат.
Въпросите зададе:
Живко ИВАНОВ
