Изстраданата старозагорска свобода през погледа на едно оцеляло 10-годишно дете

253
Дипломатът Андрей Тошев е роден на 16 април 1867 г.,по време на първото освобождение на Стара Загора е едва 10 годишен, но става свидетел на част от изжиявине от старозагорци ужаси

На 13 януари се навършват 142 години от повторното освобождение на града от турско робство

Стара Загора е свещеният огън на България през Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 година. Повече от пет века градът чака и се готви за последната историческа битка за своята свобода. Изстрадана…

22 юли 1877-ма… С вълнуващо слово на руски език, китка здравец на сабята на ген. Гурко и спонтанно адаптирана мелодия към стихотворението на учителя-поет Петко Р. Славейков „Кат Русия няма втора“ Анастасия Тошева, ученичките й и първенците на българите посрещат освободителите си в Стара Загора… Скъпо платена, кратка свобода. Само след седмица следва легендарният опит да се отстои тази свобода чрез саможертвата на града и българското опълчение и името на Стара Загора ще бъде завинаги вписано като град-герой в хрониката на българската свобода… Внушителният монумент „Самарско знаме“ ще се извиси над града 100 години по-късно, за да напомня за това събитие и бойното кръщение на Българското опълчение и неговото Самарско знаме…

След неравния бой срещу многократно превъзхождащия враг руси и българи са принудени да се оттеглят към Шипченския проход, за да не позволят армията на Сюлейман паша да се присъедини към армията на обсадения в Плевен Осман паша.

И започва трагедията на Стара Загора… Част от жителите на града, заедно с хилядите потърсили тук спасение жители на селищата на югозапад от града, успяват да избягат и заедно с освободителите да се изтеглят на север към Казанлък, Трявна, Търново, Габрово, Свищов и дори до Букурещ. Съдбата на неуспелите да избягат и на града неописуема по своята жестокост и епохален трагизъм.

Нека разтворим спомените на видния учен, дипломат и държавник Андрей Тошев (тогава десетгодишен) като най-убедително доказателство на очевидец…

„И наистина, благодарение само на силния отпор, що се оказа на Сюлейман паша пред Стара Загора от шепата герои, между които особено се отличи Данаил Николаев – сегашният патриарх на българското войнство – голяма част от градското и стеклото се тук селско население има възможност с бягство през Балкана да се спаси, оставяйки след себе си избити и изгубени близки, развалини и пепелища. Но аз няма да се впущам в подробности за разигралите се в самия град и неговите околности сцени на невъобразим ужас, особено за страшната касапница в боаза (прохода), дето пътят на обезумелите от страх бегълци бе пресечен от черкези и башибозуци. Налитайки тук стремително от всички страни върху своите беззащитни жертви, те убиваха всеки гяурин и промушваха с байонетите си и невръстни деца и бозайничета при сърцераздирателните писъци на злочестите им родители; не бе пощадена и честта на вкаменените от ужас  жени, моми, па дори и деца… Ония, които по чудо можаха да се отърват през първия ден от турската свирепост, криейки се било в кладенци, било в тъмните зимници на недоизгорелите още къщи, с малки изключения не закъсняха да изпитат злата орисия на останалите. Оцелелите живи, над 2000 на брой, предимно жени, горко оплаквайки своите избити, като подплашено стадо били подкарани от турския аскер и башибозук през постлани с трупове улици, и всички събрани във временни лагери. Тук всички деца от мъжки пол минали под нож, немалко – съсичани с брадви на дръвници. Били спасени само някои момчета, преоблечени от майките си в роклички. Озлочестените жени и деца през горещите юлски дни е трябвало да пътуват до Демирдеш (днес с. Желязово, Бургаска област). Най-красивите жени и момичета, въпреки техните и на майките им горчиви сълзи и отчаяни молби за милост, били заставени да се потурчат и след туй като робини разпращани по разни хареми. Между последните попада и получила образованието си в Прага красива девойка Донка Хаджи Маркова. Имало и такива несретници, които били просто продавани и насилствено откарвани в безчестни (публични) домове. “

Според Андрей Тошев, в Одрин са откарани насилствено от разни селища над 10 000 българи и тук те получили подкрепа от католическите учители в Българската католическа гимназия, както и от арменски и гръцки семейства.

Градът е сринат до основи и опожарен, улиците, църквите и дворовете са задръстени от трупове…

Семейство Тошеви (Андрей Тошев е племенник на Анастасия Тошева, братовчед на бъдещия генерал Стефан Тошев) започва бягството си панически, само с дрехите на гърба си, без храни и финансови средства. През нощта, тихомълком и в ужас, успяват да преминат през прохода. Помагат им руски казаци, идващи откъм Стара Загора. „Щом чуха стрина ни Анастасия да им заговори на руски – неколцина от тях слязоха от конете си и помогнаха на най-изморените от нас да се покачат. Продължават пътя си за Змеево, Мъглиж и нощуват в Мъглижкия манастир, сърдечно приети от родолюбивия игумен Калиник. Тук заварват и други старозагорски семейства, тръгнали като тях без най-необходимото. Сред бегълците е и Петко Славейков…“

Мемориалът, който винаги ще ни напомня за събтията, случилото се по време на Руско-турската освоодителна война

Успяло да избяга навреме от града, макар и след много беди и неволи, семейството на Андрей Тошев се установява в Трявна в дома на П. Славейков и с помощта на тревненци успява да преживее до завръщането си в своя град.

„Нашите беди и неволи бяха бледа сянка пред преживените ужаси от избягалите подир нас – продължава кошмарните си спомени десетгодишното дете. Техните разкази не могат да се предадат. В такива случаи говорят само горчивите сълзи и изписаната по лицата безкрайна тъга – за зверски избитите или живи хвърляни в пламъците бащи и майки, братя и сестри и мили незабравими рожби… Човеколюбивите тревненци едва смогваха да дадат подслон и храна на толкова гладни, боси и полуоблечени в дрипи старозагорци…“

В стремежа си да намери възможност за работа, семейството се установява в Свищов, бащата търси препитание дори в Букурещ, но после отново се връща в Трявна, където среща топла подкрепа. „Съжалявам, че не си спомням вече имената на тия добри и приветливи хора, за да изкажа поне на техните потомци горещата ни признателност за всичко онова, що сториха на времето за облекчение на горчивата ни участ“-

Но – забележете – и в тези месеци на трагизъм и борба за оцеляване, детето е записано в местното училище, макар и разстроено както целия живот на българите. Защото – „вниманието на мало и голямо бе всецяло погълнато от изхода на войната и неизменните й спътници: болести и всевъзможни лишения“ – продължава Андрей Тошев. „Разговорите ни неизменно почти бяха едни и същи. Всичко се въртеше около бягството ни: кои от близките и познатите ни са избити и как, кои са изчезнали безследно и най-после – кога един ден ще се пробие Балкана и кога ще можем да се завърнем в изгорялата Зара… Между това, на Шипченския балкан, въпреки лютата зима, се водеха непрекъснати ожесточени боеве. Покрай многото ранени войници и офицери, що се пренасяха и през Трявна, имаше доста с премръзнали ръце и крака. Тая картина бе особено печална. Толкова млади хора завсякога щяха да останат инвалиди и то пак ако оцелееха. Не на праздно, обаче, бяха тия скъпи жертви. През втората половина на декември от полесражението взеха да пристигат по-добри известия. (На 10 декември пада Плевен, руските войски успяват да преминат старопланинските проходи. Освободени са София и Пловдив. Началото на м.януари последните големи турски военни сили са разбити при Шипка и Шейново под командуването на генералите Радецки, Святополк-Мирски и Скобелев.)

„И ето – след дълго мъчително очакване, на връх Коледа, край приятния звън на камбаните, като мълния се разнесе още по-приятната и радостна вест, че руското оръжие най-сетне се е увенчало с победа. Знаменателно съвпадение, защото тъкмо на Рождество Христово кръстът възтържествува над полумесеца. Подир един тъй отчаян натиск, турските пълчища бидоха разбити и пътят към Стара Загора – открит. Всеки може да си представи изблика на радост, що изпълни всички руси и българи, а най-вече нас – „изгорелите“, както ни наричаха, и както сами ние се наричахме.“

„На първий януарий (13 януари нов стил) 1878 г. братушките отново развяха своето знаме над нашия опустошен град.. “

Градът, дал над 14 500 жертви за свободата си…Градът, мобилизирал любородната енергия на оцелелите си чеда, за да възкръсне от руините и пепелищата като своя символ – птицата Феникс и да се превърне в една от най-духовните визитки на следосвобожденска България…

Лилия ФИЛИПОВА, историк