басня с политически привкус
Аз съм шаран. Не съм от някаква случайна порода, а специално селекциониран огледален шаран. Мама твърдеше, че съм голям късметлия, защото, като си хвърляла в един есенен ден хайвера, съм се закачил под случайна тревичка. Така злобната жаба, дето скочила тогава във водата, не успяла да ме открие и нагълта.
Имах, разбира се, щастливо детство. Лежах си заровен в тинята на дъното и бях напълно защитен от студа наоколо. Хранех се с планктон, разни растения, но понякога засищах апетита си с дребни животинки.
Ама времето минаваше, а гладът ми взе да става все по-голям. Тогава реших да последвам едни по-едри свои другари и открих голямото чудо. На кол, забит в дъното, бе закачена хранилка с всякакви вкусотии, но най-вече сред тях ми допаднаха големите златисти зърна, които никога не бях срещал във водата. Сториха ми се по-вкусни даже от малките рибки, понеже не бе нужно да плуваш като бесен подире им, а просто трябваше да отвориш уста, преди да ги глътнеш.
Е, в процедурата имаше и някакви правила, дето създаваха неудобства, но бе необходимо да се спазват, тъй като ние, огледалните шарани, сме елитна общност, а не някакви си там обикновени риби. Традицията повеляваше, че след като опиташ от привлекателното съдържание в хранилката, трябва да се подредиш в края на опашката и да чакаш за следващата хапка. Какво да се прави, такъв беше утвърденият ред?!
Времето си течеше и аз все пак наедрявах, макар и не толкова много, колкото ми се искаше. А апетитът постоянно ме водеше на онова място с вкусотии, които взеха бързо да свършват. Докато един ден невъзпитан нахал рязко ме изблъска и аз без да искам, попаднах в необичайна среда. В центъра имаше странна хранилка, пред която не се спазваше никакъв ред. Разгоних тутакси дребните риби и се наядох до насита. Опитах се да се разходя, но се оказа, че се оплетох в някаква мрежа, която ми преграждаше пътя. Свърнах в друга посока и пак се натъкнах на въжетата й. Нагоре и надолу, напред и назад, навсякъде на пътя ми се препречваше въпросната мрежа.
Отначало ми беше весело да си играя, ала сетне изпаднах в паника. Взех да се блъскам и даже си оплетох опашката в мрежата. А тя започна да се движи нагоре и да притиска други риби към мен. Водата свършваше и аз не можех да дишам. Напъвах хриле, отварях уста, но всичко наоколо бе сухо. Малко преди да припадна, се случи чудо. В мрежата зейна дупка. Съзрях я и яростно разблъсках другите риби около мен. Миг по-късно усетих, че съм във водата. О, щастие! Първо дихание и волност!
Заплувах като луд, без да се сещам за хранилката. Свободата ме опияняваше. Нямаше го онова страшилище, с което искаха да ме извадят от моята среда, да ми вземат дъха – мрежата. Обикалях нови непознати кътчета. Някога мислех, че живея в просторно езеро, скрит в топлата тиня, а то се оказа просто голям гьол. Захранвали са ме, за да ме вкарат с тази примамка в мрежата, а сетне да ми отнемат свещеното право да плувам и дишам свободно на воля.
Уморих се и се скрих накрая да отдъхна в тинята, но апетитът пак започна да ме човърка. Не издържах и тръгнах да го заситя. Тогава видях за пореден път хранилка, пълна с големи жълти зърна, а разни дребни рибета се мотаха около нея. Засилих се, без да мисля, нали съм шаран, попаднах отново в мрежата. Разбутах конкуренцията и лакомо загълтах зърната. Бях първият и около мен се нарои тълпа от други шарани. Не щеш ли изведнъж мрежата взе по познатия начин да се повдига, а дъхът ми пак да свършва. Устата ми, хрилете ми се отваряха и търсеха онова, дето ме правеше жив, но него го нямаше. Изсипаха ме на сухо. Нещо като дървен чук ме удари по главата и душата ми отлетя.
Сега тя гледа отгоре как ме пържат в маслото на един тиган. Аз вече не съм шаран, а основната част от порция деликатесно ястие, което господинът, заложил мрежата за улова, очаква да му сервират…
Йордан НИХРИЗОВ
Р.S. Всякакви аналогии с най-коментираните обществени процеси в нашата страна са напълно случайни!
