Днес се навършват 80 години от спасяването на 50 000 български евреи от лагерите на смъртта

539

Т.нар. Народен съд обаче осъжда 39 от 43-мата депутати, подкрепили протестното писмо на Димитър Пешев срещу депортацията. 20 от тях са осъдени на смърт

10 март се чества като датата, на която си спомняме спасяването на близо 50 000 български евреи. Това е и датата, на която в България почитаме жертвите на Холокоста. Спасяването на евреите е едно от малкото исторически събития, които са дело на целия народ – от цар и депутати, през видни обществени фигури, Църквата и обикновените хора.

Как бяха спасени българските евреи

В края на 1940 година парламентът гласува, още преди България да се е присъединила към Тристранния пакт, Закона за защита на нацията. Министър-председател е Богдан Филов. Според закона, който е съгласуван като последствия с нацистката политика спрямо евреите, се налагат редица тежки ограничения за евреите. Те губят правото да се придвижват свободно, да работят, да сключват брак с българи, налага им се полицейски час. Една от неизменните клаузи е депортацията към „трудовите“ лагери.

Първи реагират редица общественици, сред които Тодор Влайков, Елин Пелин, Григор Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов. След това в парламента започват дискусии. До 1943 г. на страната на евреите се обявява голяма част от обикновеното население, политици, интелектуалци.

Междувременно през август 1942 година е създадено Комисарство по еврейските въпроси към Министерския съвет, оглавено от Александър Белев. На 22 февруари 1943 г. Теодор Данекер, специален пратеник на Айхман и Александър Белев, сключва споразумение за депортацията на 20 000 евреи от България – 6000 от „старите граници“ (от територията на България) и 14 000 от администрираните от България територии в Македония и Тракия.

В Македония и Тракия депортациите започват на 4 март 1943 г. Тракийските евреи са транспортирани с влакове до Лом на 18 и 19 март, където са прехвърлени на баржи за Виена. От Виена с влак са откарани в лагерите на смъртта в Катовице и Аушвиц. Македонските евреи са транспортирани в Аушвиц (на 22 и 25 март) и Треблинка (на 29 март). Общо 11 343 души са депортирани. Оцеляват само 12 души.

Димитър Икономов, народен представител от Дупница, става свидетел на преминаването на група депортирани през Дупница и споделя тъгата и възмущението си от видяното с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев.

Димитър Пешев – един от хората с най-голям принос за предотвратяване на депортациите на евреи

Подготовката за депортацията на евреите от „старите граници“ на България започва в редица провинциални градове на 3 март 1943 г. с арести по списъци, изготвени от Комисарството по еврейските въпроси. За разлика от евреите в Македония и Тракия, на много места арестуваните могат да разчитат на помощта на български приятели.

Арестите на евреи в Кюстендил започват на 7 март 1943 г. На 8 март делегация от 40 души взима решение да отиде до София, за да се застъпи за съгражданите си. В крайна сметка за София отпътуват само четирима: адвокатът Иван Момчилов, пенсионираният професор Владимир Куртев, търговецът Асен Суичмезов и местният народен представител Петър Михалев. В София те търсят среща с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, който също е от Кюстендил и вече е информиран за положението. Пешев кани четиримата да се срещнат с него в Народното събрание следобеда след пристигането им в София. Поисква среща с министър-председателя Богдан Филов и получава отказ, но заедно с делегация от седем други народни представители е приет от вътрешния министър Габровски. Първоначално Габровски отрича да има информация за арестите, но по настояване на посетителите си в крайна сметка дава телефонно разпореждане арестите да бъдат спрени, а вече арестуваните – освободени.

Събитията се развиват по подобен начин и в други градове из страната с променлив успех.

Пловдивският митрополит Кирил, който в телеграма до цар Борис III заявява, че ако депортирането на евреите се случи, ще тръгне с тях

Пловдивският митрополит Кирил, бъдещ патриарх, изпраща протестна телеграма до цар Борис III, заявявайки, че ако депортацията на пловдивските евреи се случи, ще тръгне с тях, застъпва се за тях пред местните власти и предлага дома си за убежище. В София много общественици се застъпват пред приятели и роднини в правителствените кръгове. Проведена е и голяма публична демонстрация в защита и подкрепа на българските евреи.

В следващите дни Пешев решава да се възползва от първоначалния успех в осуетяване на правителствените планове за депортация и написва протестно писмо, което изпраща на председателя на Народното събрание Христо Калфов с подписите на още 42-ма други депутати. В писмото Пешев заклеймява правителствената антиеврейска политика и настоява тя да бъде променена. На последващо партийно събрание Богдан Филов – целейки да уязви Пешев лично – изисква депутатите от неговата партия, които са подкрепили писмото на Пешев, да оттеглят подкрепата си. 30 души отказват да го направят. Филов също поисква вот на недоверие спрямо Пешев и го отстранява от длъжността подпредседател на Народното събрание.

Така първоначалният опит за депортация на евреите от границите на България е осуетен. Данекер и Белев обаче не се отказват от идеята за депортация на цялата българска еврейска общност, а Айхман продължава да настоява на важността на депортацията.

Официалният израелски мемориал на Холокоста „Яд Вашем“ присъжда почетната титла „праведник от народите на света“ на хора не от еврейска националност, които са рискували живота си по време на Холокоста, за да спасят евреи. Към април 2016 г. тази титла е присъдена на 20 души от България

За спасяването на българските евреи се застъпва и цар Борис III. Външният министър на Германия Рибентроп подлага на силен натиск царя, но Борис III е непреклонен в защитата си на евреите. В среща с Хитлер и Рибентроп през март 1943 година цар Борис успява да ги убеди, че условията в България са различни и че не трябва да се взимат същите мерки срещу евреите, както в Германия. Рибентроп осведомява германския пълномощен министър в София Адолф Бекерле за становището на Борис с директива No 422 от 4 април 1943 година. От телеграмата на Рибентроп става ясно, че цар Борис се застъпва за евреите от старите предели на държавата с прагматични аргументи – щели да бъдат включени в работни групи за строежи на пътища.

На 10 март цар Борис III издава заповед на вътрешния министър Петър Габровски, с която планираната депортация на евреите е спряна.

Последствия

Народният съд, организиран след преврата от 9 септември 1944 г., осъжда 39 от 43-мата депутати, които подкрепят протестното писмо на Пешев срещу депортацията. От 39-имата 20 са осъдени на смърт, 6 – на доживотен затвор, 8 (включително Пешев) – на 15 години затвор, 4-ма – на 5 години затвор, един – на 1 година затвор. Оправданите са трима, а един умира, докато чака присъдата си.

Сред екзекутираните са депутатът от Дупница Димитър Икономов – един от първите, които вдигат тревога при началото на депортациите на евреите от Тракия и Македония, и Иван Петров, депутат, водил яростни битки в Народното събрание срещу Закона за защита на нацията. Петър Михалев, депутат от Кюстендил и един от тримата членове на кюстендилската делегация, която на 8 март 1943 г. заминава за София, за да се застъпи за местната еврейска общност, получава доживотна присъда. Димитър Пешев пък е осъден на 15 години затвор, но по-късно Израел го обявява за един от 20-те български „праведници“, помогнали на 50 000 български евреи да оцелеят по време на Холокоста. Така България се оказва единствената държава в лагера на Хитлер в Европа, където евреите не само не изчезват, но и увеличават броя си по време на войната с над 3 000 новородени.

(СН)