За пореден път на Националния ни празник 3 март българският премиер, изнасяйки реч пред Паметника на свободата, отбеляза че „българската свобода има свой връх и той се нарича Шипка“.
Да, наистина битката, предрешила изхода на Руско-турската война, е водена на връх Шипка, но кой от двата. Защото в Балкана има два върха, носещи името Шипка. Единият, по-високият, на който е построен Паметникът на свободата, и другият, на който през август 1877 г. са се случили паметните събития, описани от Иван Вазов. Чутовният връх, който е бил включен в главната отбранителна позиция на руските войски, на който е бил командният пункт на ген. Столетов и на който българските опълченци с камъни и дърве са го отбранявали.
А върха с Паметника на свободата във всички исторически документи по времето на Руско-турската освободителна война е назован с името Свети Никола.
Как връх Свети Никола става Шипка
или как тръгва родният абсурд?
Архивните данни сочат, че на 26 октомври 1951 година Общинска комисия по преименуванията в Казанлък изпраща предложението до Президиума на Народното събрание и през месец ноември върхът е преименуван на Столетов. Причината – името Свети Никола е религиозно.
Легендата за името е записана от габровския краевед Илия Габровски. По време на преминаване на процесията с мощите на Света Петка през Шипченския проход, при слизането от северните склонове, настъпва смъртта на един от монасите – Никола. На мястото, където бил погребан, по-късно монаси построили манастир, който нарекли Свети Никола. А по името на този манастир бил наречен и върхът.
През месец септември 1977 година с указ на Държавния съвет върхът отново е преименуван. Този път от връх Столетов – на Шипка, без да е указано как да се избегне повторението с името на съседния исторически връх със същото име. Така само през километър има два върха „адаши“. Тогава обаче никой не предвижда затрудненията, които ще последват от последното преименуване, въвеждащо дублиране на имената.
Вдигат паметника там,
където ще се вижда повече
В заседанието на Учредителното събрание в Търново за издигане на храм-паметник на връх Св. Никола на 13 април 1879 г. депутатът Стефан Берон (представител на Българското книжовно дружество в Браила) заявява: „Наша длъжност и общо на целий българский народ е да въздигне храм на най-високото място на Балканът, на Св. Николая, гдето толкова герои паднаха за нашата свобода; този храм да бъде вечен паметник на признателността ни към братственний нам руский народ“. Като приема предложението на Берон, Петко Р. Славейков допълва: „Нам предлежи да въздигнем тоя паметник на това място, дето в светия подвиг за освобождението ни се сля кръвта на ратниците освободители с тази на освобождаемите, там, дето в основите на този паметник ще лежат костите на героите от двата братски народа, паднали в ожесточена борба с нашите тирани“.
В запазените документи мястото, на което се предвижда да се построи Паметникът на свободата, е указано като връх Свети Никола, най-вече заради това, че е по-високият връх и така монументът ще се вижда отдалеч и от двете страни на Балкана.
Борбата за истината
Водени от желанието да възстановят традиционното и исторически утвърденото име на върха Свети Никола, още през юни 2007 г. група интелектуалци и родолюбци от Старозагорска област, сред които са дългогодишният съдия Стефан Саранеделчев, един от създателите и първи директор на Националния парк-музей „Шипка – Бузлуджа“ Емил Цанов, кметът на град Шипка Стоян Иванов и други, подемат инициативата за изпращане на аргументирано искане до президента за връщане на старото име на по-високия връх.
Този първи опит се оказва неуспешен.
Инициативата е подета наново и през 2013 г., а под предложението за връщане на старото име на връх Св. Никола в следващите месеци се подписват над 2100 граждани от цялата страна – общественици, учени, политици, народни представители, юристи, включително конституционни съдии, духовници, художници, лекари, журналисти и др. В подписката личат имената и на бивши вицепрезидент, премиер и вицепремиер. През 2014 г. към инициативата се присъединяват редица сдружения с нестопанска цел, между които и комитетът „Памет габровска“, но положителен резултат отново няма. Поредната инициатива за възтържествуването на историческата истина е организирана през 2016 г. Макар че аргументите на просителите не бяха нито оспорени, нито оборени, и този път искането не е удовлетворено.
След излизането на „Книга за върховете Св. Никола и Шипка“ на родения в Казанлък проф. Петко Ст. Петков, преподавател в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий, с представяне на доказателства и аргументи, подкрепящи направеното искане за връщане на старото име на връх Свети Никола през 2018 г., беше организирана нова подписка, която през юни е представена и приета в Президентството.
Особено показателен за ясното разграничение между върховете Свети Никола и Шипка е един запазен исторически документ, свързан с решението на Шипченския общински съвет от 1934 г., с което се даряват на Военното министерство „за вечни времена“ местностите около върховете Св. Никола и Шипка с обща площ от 1180 декара.
В книгата на проф. Петков е упоменато, че преименуването на Столетов връх на втора Шипка през 1977 г. става много набързо, без обществено обсъждане. Затова и в исторически карти и текстове, както и учебници по история се споменава старото име на върха Свети Никола, за да не се объркват читателите.
Благодарение на книгата на проф. Петков и отзивчивостта на ръководството и служителите на Националния парк-музей „Шипка – Бузлуджа“ в навечерието на августовските чествания на Шипченската епопея през 2018 г. историческият връх Шипка беше почистен, разкрити бяха многобройните паметници и паметни плочи на него, както и командният пункт на ген. Столетов. А на 24 август м.г. в подножието беше проведена възстановка на боевете от август 1877 г., на която присъства и президентът Румен Радев.
До момента обаче комисията към президента не се е произнесла по възстановяването на историческата истина.
Остава въпросът: защо?
Нима Паметникът на свободата ще бъде по-малко величествен?
И нима истината не е по-свята от едно взето по времето на социализма решение само защото името му е било религиозно.
То по времето на социализма и 3 март беше обявен за шовинистичен празник и едва през 1978 година с решение на Политбюро на ЦК на БКП по повод 100-годишнината от Руско-турската освободителна война беше реабилитиран, но дори не като официален. А като Национален празник на Република България беше обявен с решение на Държавния съвет на НРБ на 27 февруари 1990 г.
(СН)
