„Бохемски истории“: Как беше построена сградата на Народното събрание

394

„Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там. Цялата нова половина на София от Градската градина на изток не съществуваше: там бяха празни места, бунища, бостани, стари турски къщурки, окръжени с локви.“

Из „София на 1880 година“, Иван Вазов

Когато София е обявена за столица на Княжество България през 1879 г., градът не разполага с подходящи сгради, които да послужат за държавни учреждения. Затова старият конак е превърнат в княжески дворец, а народното събрание заседава в дъсчена сграда, построена за руски офицерски клуб. През 1882 г. тя изгаря и народните представители прекарват следващите години в различни здания, кое от кое по-неподходящо.

Строежът на сградата

Първоначално сесиите на парламента се провеждат в тогавашния военен клуб на ул. „Московска“ ╒ 15, а по-късно и в сградата на I-ва мъжка гимназия на ул.“Московска“ ╒ 49, построена година по-рано от сръбския архитект с български корени Константин Йованович.

Приблизително по това време назрява идеята за построяване на специална сграда за нуждите на Народното събрание. През февруари 1884 г. правителството взема решение за нейното осъществяване. След успешната си работа не само по софийската, но и по ломската мъжка гимназия, задачата за така необходимото здание е възложена на арх. Константин Йованович.

През май на същата година архитектът представя идеен проект, а скоро след това е гласувана и сумата от 220 000 франка за неговото изпълнение.

Сред изискванията, поставени на архитекта, са сградата да бъде „красива и здрава, но лека и евтина“, да бъде построена така, че да може да служи веднага след построяването си за концерти и „с малки приспособления“ и за театър. Забраняват се излишни украшения по фасадата. Назначена е комисия, начело с Главния архитект към Дирекцията за обществено строителство арх. Фридрих Грюнангер, която осъществява контрол в процеса на строителството.

В тази връзка, Димо Казасов споделя любопитен момент от процеса по договарянето между архитекта и българския министър-председател:

Така е изглеждала заседателната зала на Народното събрание през 1886 г.

„След приключване на работата, младият архитект се явил при министър-председателя, който по установения тогава ред бил единствен властен да разпореди да се изплати разход, направен за нуждите на Върховното правителство. Министър-председател бил – Драган Цанков. Той прегледал книжата на младия човек, които съдържали договор за 6 000 лв. хонорар, изгледал го от глава до пети, навел се над масата, избъбрил нещо под носа си, вдигнал пак очи и казал:

„Слушай, чоджум /Б.Р. от турски – моето момче/, абе, ти знаеш ли какво са това 6 000 лева? Голяма, страшно голяма пара е туй, хей! Кой на днешно време може да припечели такова нещо. Я, слушай, момчето ми, вземи ти 3 000 лева, та си иди със здраве и благословия. То и тия пари са много, но, нейсе, от мен да мине, трудил си се. Хем като излезеш оттук, да не вземеш да разправяш какво си получил. Народът ще ми счупи главата, ако разбере как стопанисвам парата му!““

Скоро след тази случка, арх. Константин Йованович напуска завинаги България.

Основният камък на сградата е положен на 4 юни 1884 г., а редом до него е поставена и „капсула на времето“ с текст, който завършва с посланието:

„Построената сграда да послужи за увековечаване на свободата и равнопоставеността на България и за прослава на българския народ!“

В средата на 1885 г. народните представители провеждат своята извънредна сесия във все още незавършената сграда. След началото на Сръбско-българската война сградата служи за военна болница, наречена „лазарет“. В основния си вид сградата е завършена през 1886 г.

В началото на Сръбско-българската война сградата е служила за военна болница

Заради скромните си размери тя се оказва недостатъчна за нуждите на българските законотворци. Затова между 1896 и 1899 г. се реализира първото разширение на зданието. Под ръководството на арх. Йордан Миланов, зам.-началник на Архитектурното отделение в Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството, е достроено двуетажно крило на север с помещения за администрацията на парламента.

Следващата голяма реконструкция идва през 1925 г., когато е оформено северното триетажно крило по проект на арх. Пантелей Цветков. В работата взема участие и арх. Пенчо Койчев.

В новото северно крило са проектирани пространства за чакалня, кулоари, библиотека и архив. Трите етажа са предвидени в три различни архитектурни стила. В него са поместени и двете заседателни зали „Запад“ и „Изток“. Реконструкцията е завършена през 1928 г.

От края на XIX век в сградата се съхранява оригиналът на Търновската конституция, пазен дотогава в храма „Св. Неделя“. По време на англо-американските бомбардировки над града от 1943 и 1944 г. Народното събрание е ударено и неговото югозападно крило е разрушено. При сблъсъка са разрушени редица ценни документи.

От руините е извадена заключена метална кутия – каса с неясно съдържание. През 1948 г. се взема решение тя да бъде отворена, тъй като по данни на БАН в нея се намира именно оригиналът на първата българска конституция.

Става ясно, че при разрушенията са изгубени ключовете за касата. Тогава представители на Народното събрание се обръщат към Централния софийски затвор с молба да бъде изведен прочутият касоразбивач Пантуди с цел да отвори кутията и да добере до безценния документ. Мариана Първанова пише в статията „Съдбата на протоколите и на оригинала на Търновската конституция“:

„Легендарният крадец пожелал да остане насаме с ковчежето, отворил го и извадил оттам оригинала на Търновската конституция, протоколите от Учредителното събрание, както и протокола от заседанието на Първото Велико Народно събрание, което избира Александър I Батенберг за първи български княз.“

Днес сградата на Народното събрание продължава да изпълнява оригиналните си функции.

Виктор ТОПАЛОВ,
Гласове.бг

Снимки: Архив на Любомир Юруков