Уважаеми посетители

Уважаеми посетители, Интернет страницата на "Старозагорски новини" е с нова, по-актуална визия. Той е със същия адрес starozagrskinovini.com. Тези от Вас, които не са успели да влязат в новия ни...


Прочети...

Зам.-председателят на НС Емил Христов направи родолюбив жест към 90 старозагорски ученици

Благодарение на личния жест на зам.-председателя на НС Емил Христов общо 90 старозагорски гимназисти и част от членовете на Младежкия общински съвет ще имат възможност да посетят тържествата на връх...


Прочети...

Мартин Димитров: Хората, които държат за АЕЦ "Белене", имат желанието и ентусиазма да затворят съществуващи мощности

Повдигането въпроса за евентуално балканско икономическо обединение с цел изграждане на втора ядрена централа у нас провокира общественото внимание. Темата, свързана преди всичко с енергийната сигурност и потенциал на страната,...


Прочети...

ТИР-овете препълниха паркингите в Старозагорско

Всички паркинги в Гурково и този на летище Стара Загора днес бяха препълнени от ТИР-ове, които очакваха да бъдат пропуснати през прохода Хаинбоаз. Причина бе затворената граница от румънска страна...


Прочети...

Шест общини в Старозагорска област са с преустановени учебни занятия

От общо 11-те общини на територията на Старозагорска област в 6 училищата са затворени. Това са Стара Загора, Гълъбово, Раднево, Гурково и Опан. С решение на кметовете на съответните общини е...


Прочети...

Расте броят на делата за случаи на домашно насилие

Чувствително е нараснал броят на заведените дела по казуси за домашно насилие, през 2017 г. са образувани 50 дела, съобщи председателят на Районен съд - Стара Загора, Милена Колева. По...


Прочети...

Лошото време не спря крадците на жици

Близо 1 км елпроводници са били откраднати от неизвестни лица от преносната мрежа към старозагорското село Ракитница. Сигналът е бил подаден рано сутринта на 26 февруари. Похитителите са се възползвали от...


Прочети...

Промоция с награди ваучери от METRO за малкия бизнес от „Финтрейд Файнанс“

Всички нови клиенти на „Финтрейд Файнанс“ АД, които сключат Договор за Бизнес линия „Финтрейд Оборот“ или вносков заем „Финтрейд Инвест“ до 5000 (пет хиляди) лева с условия за изплащане на...


Прочети...

20 села от Старозагорска област имат нарушено електрозахранване

Днес от "Електроразпределение Юг" (част от EVN България) съобщиха, че екипите им продължават дейностите за възстановяване на електрозахранването в засегнатите райони. С изместването на снеговалежите на изток остава усложнена ситуацията...


Прочети...

Недопустимо, но факт: Директор на "Мини Марица-изток" подкрепи изграждането на АЕЦ "Белене"

Един от бившите директори на "Мини Марица-изток", управлявал държавното въгледобивно дружество в периода 2005-2009 г. инж. Иван Марков, подкрепи изграждането на АЕЦ "Белене" и предрече по-ранното затваряне на въглищните топлоцентрали. Позицията...


Прочети...
0123456789

Информацията в сайта е собственост на вестник „Старозагорски новини”. При използването й, позоваването на източника е задължително!

Забравеният кръг от ада

Лагерът БеленеКакво се е случвало в концлагерите на България, създадени по време на социализма. Настоящата поредица от Стефан Цанев, която медията ни стартира от днешния брой, ще представи жестокостите зад бодливата тел, но не чрез спомени на бивши политически затворници, а от записките на един надзирател от лагерите в Белене и Ловеч - Иван Пантелеев, бивш партизанин.

"Тези записки не могат да бъдат обвинени в лъжа или субективност, те са свидетелство не на жертва, не на човек, който поради личното си страдание би преувеличил истината. Това е свидетелство от човек, който има интерес да скрие тази истина, да я омаловажи, защото е бил от другата страна - от страната на палачите. Затова тези записки-признания имат по-страшна стойност", коментира за тях авторът на "Български хроники".

Публикуваме записките заради онзи училищен директор от Казанлък, който не разреши възпитаниците на гимназията му да гледат филма за най-младия лагерист от лагера "Слънчев бряг" край Ловеч. Публикуваме ги и заради всички онези младежи, които досега не са учили и чели за жестокостите на комунистическия режим - част от българската история, която трябва да бъде прочетена.

На 20 декември 1944 г. отечественофронтовското правителство приема Закона за трудововъзпитателни общежития за политически опасни лица - т.е. за създаване на концлагери.

Отначало за политически опасни лица се смятаха членовете на фашистки организации, към тях скоро бяха причислени всички противници на Отечествения фронт, а после - противниците на комунистическата партия. Според този закон (абсолютно незаконен, тъй като е приет в противоречие на още действащата тогава Търновска конституция) политически опасните лица се въдворяват в концлагерите по заповед на министъра на вътрешните работи, след доклад на директора на милицията.

Колко хиляди души са минали през концлагерите на България е въпрос тъмен и спорен, тъй като милицията е унищожавала всички документи за своята незаконна дейност, но за мащабите се ориентираме по някои случайно оцелели архиви.

Само няколко дни след създаването на концентрационните лагери на заседание през декември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов информира Политбюро, че изпратените в лагерите и на принудителна работа възлизат на 37 347 души.

Според доклада на Държавна сигурност до ЦК на БРП (к) до май 1945 г. през лагерите и т.нар. трудови групи са преминали 184 360 души.

Според днешни данни на Държавна сигурност от 1948 г. до 1956 г. са осъдени и изпратени в затвор или лагери 23 608 души. В тази цифра обаче влизат само осъдените, за изпратените в лагерите без съд и присъда не става дума, а те са многократно повече от осъдените - например през април 1953 г. от 5000 "политически" в Белене само 1500 са били осъдени.

Със сигурност се знае, че от 1944 г. до 1962 г. в България са действали 44 концлагера, най-известните от които са били в Свети Врач (Сандански), при река Джерман край Дупница, Богданов дол, Росица, пернишката мина "Куциян", урановите мини в Бобовдол, Николаево, Поручик Чунчево, Ножарево, Чернево, Зелендол (Благоевградско), Заград (край Тутракан), Копринка край Казанлък, Скравена (за жени). Там са изпращани бивши полицаи, царски офицери, белогвардейци, иванмихайловисти, бивши лидери на буржоазни партии, бивши министри, анархисти, николапетковисти и лулчевисти, заловени при опит за бягство от България, участници в нелегални групи и конспирации, разпространители на слухове и вицове, сътрудници на чужди разузнавания, сводници и проститутки, криминални престъпници (криминалните са били използвани като бригадири, надзиратели и биячи за тормоз на политическите лагеристи).

На 27 април 1949 г. Министерският съвет, ръководен тогава от Васил Коларов, гласува Решение No 1 от същата дата на островите срещу Белене да се организира най-големият лагер в България за политически лица (мъже и жени). И там веднага са въдворени над 4500 членове (които не са били все още в затвора) на забранените партии и организации - земеделци, социалдемократи, анархисти, селяни, бунтуващи се срещу ТКЗС и врагове "с комунистическа маска".

Лагерите са закрити от Червенков през 1953 г. след смъртта на Сталин, но след събитията в Унгария през октомври 1956 г. са открити отново. Още на 8 ноември 1956 г. министърът на вътрешните работи съобщава, че милицията и ДС са арестували 564 души, сред които 115 дейци на бившата земеделска опозиция, 42 царски офицери и 33 фашистки управници и капиталисти. Десет дни по-късно Политбюро на ЦК на БКП (протокол "Б" No 9 от 17.11.1956 г.) взема решение "да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната врагове и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове".

През 1959 г., след гафа на Югов и решението да се закрие лагерът на отровите срещу Белене, се създава най-страшният лагер - "Слънчев бряг" край Ловеч, който действа до 1962 г.

Девиз на лагерите са били думите на Дзерджински: "Врагът не се възпитава никога, а се унищожава веднага и навсякъде".

Разказите на оцелелите в тези лагери са събрани в дебели томове.

Веднага след 10 ноември 1989 г. бе заведено секретно дело за лагерите (Дело No 4/1990 г.), за да бъдат осъдени садистите и убийците (чиито имена ще споменем в поредица от публикации). Оттогава се изредиха 10 Народни събрания и 16 правителства, но никое от тях не намери време (или не сметна за нужно) да настоява този процес да се състои.

За социалистите това е нормално и е добре дошло - да потулят престъпленията си, но е странно защо и другите демократични правителства се правят на разсеяни, задава риторичния въпрос Стефан Цанев.

Няколко години преди да напише "Български хроники", той получава от жена от град Балчик две тетрадки - на нейния свекър, който бил надзирател в лагерите в Белене и Ловеч (от 1949 г. до 1953 г. и от 1957 г. до 1962 г.). Този човек се казва ИВАН ИВАНОВ ПАНТЕЛЕЕВ от село Алеково, Великотърновско, бивш партизанин, починал малко след демократичните промени.

След като прочита записките на Пантелеев, Стефан Цанев възкликва: "Господа, чел съм спомените на лагеристите, цели томове. И на живо съм слушал страшните разкази. Но записките на този надзирател са уникален документ. Това е изповед. Това е самопризнание. Това е разкаяние. Тези записки не могат да бъдат обвинени в лъжа или субективност, те са свидетелство не на жертва, не на човек, който поради личното си страдание би преувеличил истината. Това е свидетелство от човек, който има интерес да скрие тази истина, да я омаловажи, защото е бил от другата страна - от страната на палачите. Затова тези записки-признания имат по-страшна стойност от обвиненията на пострадалите".

(Публикуваме записките без съкращения)

Иван Пантелеев
ПЪРВА ТЕТРАДКА: БЕЛЕНЕ

Свърши Голямата война. Падна Царство България. На власт дойдоха комунистите. Голяма част от класовите врагове бяха ликвидирани още в първите дни на Народната власт. Други пък ги съдиха народните съдилища.
Много са народните врагове. Тесни се оказаха царските затвори и се наложи да се открият и лагери за превъзпитание на враговете. Нарекоха ги Трудово Възпитателни Общежития (ТВО).

Поради това, че често от лагерите имаше бягства и трудно се охраняваха, решиха да съберат хората от всички лагери на едно място и това място беше големият остров по река Дунав при голямото село Белене и през пролетта на 1949 г. на гара Белене пристигнаха първите товарни вагони, претъпкани с арестанти.

На Втори обект приеха над 200 лагеристи - бивши министри, дипломати, генерали и народни представители от опозицията.

72-годишният запасен генерал Иван Вълков, бивш военен министър при кабинета на проф. Ал. Цанков след преврата 1923 г., заедно с бившите министри при кабинета на Александър Стамболийски Ал. Оббов, Недялко Атанасов и др.

Имаше и анархисти, д-р Иван Балев също беше сред тях.

Близо до обекта при Гонково гърло, което съединява мъртвото блато с блатото Пехченя, имаше кокошарник с 1000 кокошки, които ги хранеше Стойчо Мошанов, също бивш министър.

Имаше и комунисти. Полковник Марко Чиков от Бургас бил член на делегацията, която ходи в Блед начело с Георги Димитров при Тито да правят балканска федерация, други от Трайчокостовата банда - все опасни врагове.

Но не липсваха и прости селяни като Недялко Василев Попов и братовчеда му Петко Сим. Караиванов, снабдили се със сливовица и поканили братовчеда си Петър Караиванов, и то като умря Г. Димитров - дръжте ги, цял народ оплаква вожда и учителя на българския народ, а те се веселят - и след една добра обработка в Свищов, че в Белене като врагове първо качество.

Помещението, в което живеят лагеристите, е изплетено от върбови пръти, измазани с глина, примесена със слама. Дължината му е 100 метра, а ширината не повече от 12-13 метра, нарите, на които лежаха лагеристите, бяха на два етажа.

Сутрин групите заминават с песен да мъкнат пясък на дигата и с песен се връщат вечер в лагера.

Работата много се увеличи към пролетта на 1951 г., когато започна масовото вкарване на селяните в ТКЗС. Сутрин влакът докарваше пълни вагони със селяни. Селски бунтове в селата Радювене, Дерманци из Добруджа и др. места.

Към първи април на острова имаше към 3000 души. Старци 70-80-годишни регистрирахме. Един такъв старец се осмели да каже: "Не хапете ръката, която ви дава хляба."

През лятото на 1951 г. пред щаба докараха една жена. Не беше по-възрастна от 30 години и личеше, че не е проста жена. От дългото й тегло в милицията беше останала жив скелет. Доктор Радева съм от Бургас, ми каза.

Една сутрин докараха и генерала от кавалерията Стефан Даскалов, висок над два метра, останал само кожа и кости. Крепеше го да не падне един милиционер.

През есента от многото валежи пред портала се беше образувала локва, тиня, разгазена от каруците. През нея прекарваха сутрин и вечер лагеристите, за да работят през деня на дигата с мокри крака, а нощем да спят също с мокри крака. Това влизало в трудово-възпитателната програма.

Късно през есента докараха 21 попове. Спряха се те пред локвата и се чудят как да я преминат. Надзирателят Божан Ив. Панчев с цепеница в ръка ги подгони и те нагазиха, расата им се влачеха по тинята. Като влязоха в лагера, вместо да се обърнат на изток, отците се обърнаха на запад и започнаха да се кръстят и пеят: "Господи, помилуй!" - объркаха отците четирите посоки на света...

Новият комендант на лагера Китов огради обекта с бодлива тел, окопаха триметрова ивица отвътре и който навлезе в нея, часовите от будките го застрелваха.

На Първи обект построиха няколко големи колиби, вкопани половин метър в земята, и ги покриха с пръст, оградиха със здрава ограда от бодлива тел колибите и в тях запряха към 100 човека, повече от които бяха цигани. "Тука да умират!" - казаха началствата.

Умрелите ги погребваха на малкия пясъчен остров Предела. Подивели кучета ги изравяха и изяждаха. През лятото на 1958 г., като минах на това островче, гробище на лагеристите, видях доста човешки кости и един череп оглозгани.

На 21 април 1952 г. сутринта на Първи обект докараха царския генерал Крум Лекарски и партизанския командир Денчо Знеполски. Те бяха много слаби и изтощени. Куфарите им бяха претъпкани с дрехи.

От куфара на Лекарски надзирателят извади една кутия, пълна със златни и сребърни ордени и медали. Запитах го защо ги е донесъл, ще му ги откраднат, а той каза: "Конят отишъл, за юларя ли да жалим?"...

"Е, колега от съпротивата, викам на Денча, нещо я пообъркахме, а?", а той отговаря: "Тя отсега започва да се обърква".

Китов го вкара при циганите. През нощта циганите му обрали дрехите и го били, и го псували, че такива като него докарали на власт комунистите да ги морят по лагерите и затворите.

На Втори обект открих дядо Марко Пенчев от Страхилово, бивш кмет на селото, член на Земеделския съюз, след 9.IX.1944 г. депутат на опозицията.

По време на съпротивата 1943-1944 г. неговият дом беше главна квартира на партизаните от Горнооряховския отряд. (Иван Пантелеев е бил партизанин в същия отряд - б.м.)

Големите му мустаци ги бяха оскубали. "Три години вече как ме влачат по лагерите" - ми каза той и повече не ми говори...

От лошите условия, при които живях две години, здравето ми се влоши... влязох в болницата и след това в санаториум...

На 17 декември 1957 г. пристигнах на обекта пеша из дълбокия сняг. За началник на обекта беше назначен Петър Гогов, а началник на охраната - Червения капитан, на когото мигачите бяха се обърнали от пиянство.

На Втори обект имаше над 600 нови лагеристи, задържани като опасни в смутни времена при унгарските събития през 1956 г.

Още от януари (1958) по радиото и пресата се заговори за хулигани из градовете, които нарушавали реда и спокойствието на трудещите се.

На 1 февруари започнаха арестите, на 4 февруари съобщиха да заминат милиционери да посрещнат първата група.

Червения капитан на голям червен кон поведе десетина все отбор биячи, метнаха автоматите през рамо и всеки с по една сурова сопа в ръка заминаха за брега при енерговлака, дето бяха стоварени арестантите.

Кирил Попов, когото влачеха по лагери още от 1950 г., ми обади как ги посрещнали. Червения капитан им казал да си позатегнат връзките на обувките, че пътят е труден и конвоят потегля.

Като се позакрили навътре, да не ги виждат от брега, биячите мятат през рамо автоматите и вземат сопите, скрити край пътя, и боят започва, всеки бяга душа да спасява, куфари, чанти хвърлят по пътя.

Гледано отстрани, това зрелище не се различава от стадо овци, нападнати от вълци. Някои бягат напред и минават с по-малко сопи, но биячите викат: "Стой! Ще стреляме! Строй се!" и боят започва отново. Ръчните часовници са почупени, като са си пазели с ръце главите.

Наближават канала, широк 10 метра и дълбок до пояс, пълен с тиня. "Мостът миниран, минавай през канала!" - и сопите отново влизат в действие. Падане, ставане из тинята...

Към 11 часа групата от сто мъже и 20 жени пристигна. Всичките бяха мокри и изкаляни и доста уплашени, имаше окървавени.

Жените, целите в кал, по чорапи, загубили обувките с тънките токчета. Леден източен вятър с преваляване от слаб сняг беше сковал земята. Мокрите дрехи по хората замръзнаха.

Строиха ги за обиск. Които бяха с тесни панталони, им ги рязаха, дънки и джинси да няма.

До края на февруари докараха над 1000 младежи и над 100 жени, посрещнати бяха по същия начин.

През лятото на 1959 г. назначиха капитан Цвятко Горанов от село Пелово, Плевенско, на Втори обект. Подбра си той удобни за него надзиратели и на обекта всичко пропищя.

Нови диги се построиха. Изпекоха от глина два лъва и два орела и ги поставиха на два моста.

В Румъния избягаха от лагера шивачът Димитър Проданов от Варна и от Плевен Паликамарата, върнаха ги на Втори обект и там изчезнаха. Горанов и старши надзирателят Петър Кръстев от с. Дебово, Никополско, ги наградиха с часовници, че имали голяма омраза към гадовете.

За 9.IX.1959 г. в Белене пристигна зам.-министърът на вътр. работи Мирчо Спасов, освободи част от лагеристите, а над 200 мъже и 21 жени ги откараха в Ловеч.

"Тези там да умират!" - каза зам.-министърът, повиши с по една звезда Гогов, Горанов и Газдов и ги прати да управляват ловешкия лагер.
Надзирателят Иван Пантелеев
ВТОРА ТЕТРАДКА: ЛОВЕЧ

Най-страшният концлагер, действал по времето на социализма - "Слънчев бряг" край ЛовечБараките на лагера бяха оградени с бодлива тел, наснована на високи бетонни стълбове със закривени навътре върхове.
На портала пазеше през деня черният циганин Шабан Калеев Доков Узукчиев (Шако). Той беше куц, едина му крак по-къс от другия, подпираше се с бастун, на възраст 42 г. Посрещаше новите лагеристи с по 5-6 бастуна в гърба за добре дошли.
За началник на Трудова група МВР Ловеч (така нарекоха лагера) беше назначен подполковник Петър Гогов от с. Връдловци, Софийско, роден 1915 г.
По занаят беше дърводелец с образование само основно. Попрестарал се той в борбата по Девети и за заслугите му Партията го назначила през 1950 г. оперативен работник към лагера в Белене.
Майор Цвятко Горанов е родом от с. Пелово, Плевенско, отдясно на р. Искър. Прост селянин само с основно образование, което ме съмняваше дали го е завършил.
Среден ръст, рус, здрав и охранен, изпиваше на ден по литър ракия. Целият пропит от злоба, груб и жесток, за него човекът бе нищо. Имаше момче и момиче, 10-12-годишни.
Старши лейтенант Николай Газдов от с. Диляновци, Свищовско, на десния бряг на р. Осъм, към 40 години, със същото образование като Гогов и Горанов и нищо не беше прочел през живота си.
Имаше голямо мнение за себе си и да расте в службата, не се спираше пред нищо. На ръст висок и по характер злобен и отмъстителен. Синът му Борис беше 15-16-годишен.
Капитан Марин Баев от с. Дъбрава, Ловешко, командваше милицията. Беше достигнал вече 140 кг.
Горанов успя да се сближи с Мирчо Спасов, със своето нахалство беше изместил Гогов и той командваше в лагера. По цели дни с Баев пиеха сливовица. Мезето им беше домати с олио.
Новия като го докарат в дежурната да го регистрират, Газдов идеше да види какъв човек са му изпратили. Взема съпроводителното писмо от конвоя и чете: "не работел общественополезен труд, заканвал се на партийния секретар, говорел против властта, наричал комунистите хайдуци". И Газдов, па иде и Горанов, грабват дебелите компресорни маркучи и бой. Това е втората стърга, през която минава новият.
Третата е милиционерската смяна, която го откарва на кариерата и ако се случи в нея Йозо, душа да му е яка, бой до кариерата.
Четвъртата стърга е запознаването му с чука и вагонетката. Работеха без почивка от 7 часа сутринта до 7 вечерта под зоркото око на бригадните с тояги в ръце, подбрани от Газдов - най-опасните криминалисти от София, Пловдив, Бургас и от др. места.
Нормата на човек за ден беше 15 вагонетки да ги натовари и да ги откара на 150 метра до рампата на жп линията.
Самите лагеристи разказваха:
- Караха ни да къртим камъни (дневната норма е била от 8 до 20 кубика) и с бягане да ги носим на 150-160 метра, където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоя командваше капитан Горанов, той също биеше. (Тодор Минков)
- Когато идеше влаковата композиция (състояща се от 22 вагона), ставаше страшно. Всички се юрвахме бегом към вагоните, носейки камъни. Които изоставаха, ги подгонваха и удряха с тояги. Вагоните с чакъл товарехме за по 8 минути, а с по-големи камъни - от 3 до 5 минути. (Христо Стефанов)
За жените нормата бе изкопаването на 3 до 5 кубика пръст и да я извозят с колички на около 100 метра.
- Всичко трябваше да правим на бегом, дори като бутахме количките, трябваше да тичаме. Надзирателките дигаха полите ни и ни биеха на голо. (Райна Георгиева, прекарала 3 г. и 18 дни в лагерите Белене, Ловеч и Скравена)
Сутрин групите, като заминават на кариерата, носеха тарга, на която вечер донасяха умрелите.
Шако съблича умрелия гол, пъха го в зебловен сламеник и го завързва като чувал. Вечерта оставят умрелите зад бараките до часовоя и на другия ден молотовката ги откарва в Белене (караше я един пияница Георги, но веднъж слязъл в с. Стижерово и се запил в ресторанта, от камиона капело кръв, видели селяните и помислили, че в камиона има месо, и надигнали чергилото - там няколко умрели в сламеници), от Белене ги отнасят с лодката на остров Предела и ги закопават до колене. Скитащи подивели кучета ги изравят и изяждат.
Васил Колибаров, лежал в Белене за кражба, заравял труповете на острова, свидетелства пред съда през 1990 г.:
От втория понтон отварях капака на молотовката и свалях чувала. Бяхме аз, капитанът на кораба и един затворник за поддръжка. Трупа го пренасях в лодката, в която бях и аз, и на буксир след около час стигахме до острова (Предела). На 5-6 метра от острова моторницата спираше и капитанът ми казваше: "Тук".
С гребла се приближавах до брега. Изваждах трупа и на два метра от водата, в рохкия пясък, изкопавах с лопатата плитък гроб, колкото да се покрие тялото. Развързвах чувала и изсипвах тялото в гроба.
Почти винаги виждах, че тялото е със счупени крака, обърнати в обратна посока на нормалното подгъване на коляното. Не помня да е имало случай, когато по трупа да няма кръв, синини. Виждаше се, че телата са удряни, някои от лицата бяха обезобразени.
Покривах тялото с малко пясък и се връщах на лодката. Беше ме страх, затова винаги бързах да свърша работата. Винаги връщах чувала в молотовката. Използваха се само чували, не ковчези.
Погребал съм 60-70 души за два месеца и половина. Освен това на острова имаше полудиви прасета. Виждал съм ги тези животни. Докато погребвах труповете, се оглеждах да не ме нападнат...

Вечер на проверката Горанов иде с дебел бастун, бригадните, въоръжени с дрянови тояги, вървят наперени като петли след него, а Газдов носи една пръчка.
Горанов командва: "Който не си е изкарал нормата, пет крачки пред строя!" - и боят започва.
Някога излизат повече от половината и боят взема друга форма. Всички бягат покрай оградата, а Горанов и бригадните налагат с тоягите.
В това време минава вечерният влак от Троян, разстоянието до жп линията е 50-60 метра и пътниците се трупат на прозорците, гледат и дюдюкат, но това не смущава страшния човек.
За четен на лагера беше назначен Димитър Цвятков от София, към 28-30 г., висок и добре охранен, този криминален тип го наричали неуловимия, от когото столичната милиция поревала. Той беше галеното момче на Газдов.
Те си имаха уговорени пароли - вечерта на проверката Газдов правеше с пръчката кръг пред някой от лагеристите и на другия ден очертания го донасяха умрял на таргата.
Една вечер донасят един умрял и го оставят при часовоя. По едно време през нощта умрелият в сламеника се размърдал, часовоят развързал сламеника и завел възкръсналия в кухнята, там го облекли.
Вечерта го бяхме изписали (от регистъра), сутринта отново го записахме и пак на кариерата. Този нещастник доживя до закриването на лагера.
Всяка вечер, като се връщат от кариерата, хората вземат по един голям камък и поемат нагоре към високия връх на разстояние близо километър.
Там Горанов започна да строи модерна вила, целия камък за вилата и за шосето до нея лагеристите пренесоха на ръце.
Но им се видя, че това е малко, затова колоната, натоварена с камъни, я прекарваха по една стръмна и тясна пътека над малката кариера.
Там бригадните и четният Димитър Цвятков пускат в действие тоягите и започва падане, камъни и хора се търкалят надолу и пет големи песа се хвърлят връх тях и ги давят.
До вилата в скалата Горанов нареди да копаят изба за вино, нещо като пещера.
До лагера имаше няколко лозя и Горанов ги взел от общината да ги обработват лагеристите.
През есента на 1960 г. назначили Иван Атанасов Веселинов Бързаков (всички лагеристи бяха регистрирани по на четири имена), 52 г., да пази лозето, но четният Димитър Цвятков и неговите хора му завидели и го оклеветили пред Газдов, че на колибата в лозето Иван викал на събрание земеделците от града, връзват го бай Иван Бързаков за големия дъб на плаца и бият, заливат го със студена вода и бият, як, мамицата му, вика Горанов, не умира, най-после издъхна.
Бързаков е родом от с. Карабунар, Пазарджишко, почина на 19.IX.1960 г.
От Хасково докараха на 30.XI.1960 г. учителя Михаил Стойков Миков, 31 г., и брата му Митко, студент, живущи на ул. "Надпожарна" No 3.
Имали те брат войник и забягнал в Гърция, но се върнал и го осъдили на смърт, а Михаил и Митко ги задържали.
"Те в Хасково не знаят да бият, чакай да им обадим как се води следствие!" - викнал Газдов и с Горанов грабват маркучите. След три дни, на 3.XII., Михаил умря.
Еврейчето Рахамим Аврамов Моис (Рахо) от София, ул. "Одрин" No 31, го задържали още през 1956 г., цялото се беше вплуло в рани и миришеше на мърша, но душа яка и все казваше, че ще умре на Първи май и умря на 1 май 1960 г. Имаше златни зъби и му ги извадиха, преди да го турят в сламеника.
На 17 януари 1961 г. докараха Марко Марков Рашков, 52-годишен, от с. Сърнево, Старозагорско, опасен бил, заканвал се на партийния секретар. Колко бой му удариха на този селянин и на 29 януари 1961 г. умря.

Иван Пантелеев
Втора тетрадка: ЛОВЕЧ
Жените, бяха над 100, работеха на малка кариера до голямата. И там не беше по-добро, и там се въртеше тоягата. Дина Георгиева Кангалова, 40-годишна, от Велинград, ул. "Ал. Цветанов" No 22, и Милка Манолова Малиновска, 27-годишна, от София, ул. "Девети септември" No 106, съпруга на милиционер, тя и Дина умряха от побоищата (Дина на 4.V.1961 г., Милка на 6.XII.1961 г.)...
............................
Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 г. две свидетелки.
Разказът е страшен:
Райна Георгиева: Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.
Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме: "Тази да се ликвидира".
Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият...
Един от инквизиторите в лагерите - надзирателката Юлия Павлова Андреева - Ръжгева, която през 1990-а беше изправена на съд, но процесът така и не приключи вече 28 години Христина Събева: Тя бе пребита от Юлия (надзирателката Юлия Павлова Андреева Ръжгева, родена през 1939 г. в Белене, става надзирателка в лагера през 1959 г., двадесетгодишна; била красива, синеока, руса; и жени, и мъже свидетелстват, че тя бе една озлобена жена, професията й беше професионален убиец). Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре й...
Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата й и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи.
След това сложиха трупа в чувал...
Христина Събева: И го откараха в молотовката заедно с другите трупове...
.......................
... а Гюлза Рашидова Хамидова от София, ул. "Константин Величков" No 74, 20-годишно момиче, заболя от туберкулоза, но никой не я погледна и умря на 21.IV.1961 г.
Към 1 юни 1961 г., по време на Хрусчовите ракети за Куба, от всички градове започнаха да изпращат в лагера опасни политически, криминални и бивши лагеристи. До края на юни броят им мина над 800.
На 8.VI.1961 г. докараха от Свищов познат от Белене - Григор Симеонов Павлов, 50 г., прост селянин от с. Козловец, Свищовско, едва можеше да си напише името, продавал метли в Стара Загора на пазара, по радиото съобщили, че в Унгария избухнало въстание, "И тука ще почне!" - рекъл Горчо и от пазара право в Белене, през септември 1959 г. го освободиха, но го докараха пак - и той минаваше за опасен, в Свищов го бяха разсипали от бой, краката му бяха целите посинели и оттекли. Още същия ден го убиха на кариерата и му взеха парите 200 лв.
Докараха и Стефан Григоров от София, друг познат още от 1958 г. от Белене. Него пък го гонеха за незаконна търговия. Не можели да намерят закон да го осъдят и хайде по лагерите.
Изселили го в с. Вардун, Търговишко, но седи ли ти Стефан във Вардун, явил се в София, хванали го и оттам в Ловеч. Стефане, ти познаваш Горанов от Белене, аман ти е работата.
Горанов го накара да забива кола за проверка на плаца и както беше висок над два метра, забива го бай Стефан седмица и умря.
Докато гласим да му изпратим багажа, докараха и сина му Иван. Работел в Рудозем, но не в рудника, а в театрална трупа. Видя той върху бюрото часовника на баща си "Шах Хаузен" и го позна. Обадих му, че баща му вчера умря. След няколко дни умря и Иван.
През 1958 г. на острова в Белене Горанов наредил нещо на затворника Емануил Парушев от Варна, но той му се опрял и Горанов писал на Мирчо Спасов да арестува Емануила след изтърпяването на присъдата и да му го изпрати в лагера.
През лятото го докараха в Ловеч и Димитър Цвятков, като го видя, се провикна: "Ела, ела, Емануиле, Горанов откога те чака!".
От бой на този 33-годишен човек му окапаха месата и умря. Диню гласи колета с дрехите му, потънали в кръв и гной и миришеха на сплута мърша, портфейлът с парите също миришеше, как да туря тез кървави дрехи, чуди се Диню,
туряй ги, Диньо, викам му, туряй да видят домашните му, да се научи и махалата, и цялата Варна...
В лагера имаше един към 50 г. едър човек, Йордан се казваше, който го взели от един манастир, дето гледал добитъка, понеже учел децата да се кръстят и четат "Отче наш".
Гледа го Горанов и ръмжи на четния: "Този за кога го държите?" - и на другия ден сутринта дадоха на дядо Йордан таргата да я носи на кариерата, вечерта го донесоха на нея мъртъв в сламеника.
Димитър Цвятков и още двама бригадни го убили в един ъгъл на кариерата с железните спирачки на вагонетките.
Получи се призовка за едно момче на 18 г. от Плевен, викаха го на дело в съда. При сбиване в "Кайлъка" бил убит домакинът на ресторанта. Ръмжи Горанов: "Ще го осъдят най-много 10 години, аз мамицата му...!" - и на другия ден убиха и това момче.
На асфалтобазата, дето старшината Сергей не падаше по-долу от своя селски Горанов, от многото бой един решил да излезе от базата да го убият и да свърши теглото.
Бягство, че бягство. Сергей го докара и началникът го запита защо е решил да бяга и докато човекът да отговори, Горанов като звяр налете на него и му нанесе силен удар по главата с бастуна.
Кръв обля дрехите на човека и пода. Газдов строи хората и изправи беглеца пред строя. "Видите ли го, той след малко ще умре! Който се опита да бяга, това го чака!".
Завлякоха го зад бараките и го убиха като куче пред очите на часовите. Човекът беше от гр. Пазарджик, 50 г., поправял частно велосипеди, затова го изпратили в лагер.
Опитах се няколко пъти да "вразумя" Газдов да спрат с побоищата, той скочи от яд и каза: "Бай Иване, ти грешиш! Ленин е казал, че врагът трябва да се унищожава!".
Докато бях в отпуск през август в Алеково, при мен се отби милиционерът Ангел Григоров и ми каза, че Газдов и Димитър Цвятков убили д-р Генов и младежа адвокат, който отчиташе добития камък.
Четният казал, че Доктора и Адвоката говорели нещо за президента на САЩ Кенеди и двамата с Газдов ги били с тежките компресорни маркучи, докато издъхнат.
През лятото докараха от Плевен Иван Маринов Митрев, родом от с. Подем, 33-годишен, сърдечноболен, правел снимки и така се крепял. Само три дни живя и умря на кариерата.
Една група от 20 човека вадеше от Осъма баластра. Един се разболял и не можел да стане. Бригадният, на когото името не можах да науча, го ударил с лопата по главата и човекът умрял.
През горещините, като докарат нов и го подгонят на кариерата, той хвърля и потника и гърбът му изгори на слънцето, ако и гърбът му е пообелен от тоягите, явяват се водни мехури и като го наплюят мухите, червясва и мирише на гнило месо и след няколко дни умира.
Никой не ги лекува. Имаше щатен фелдшер, той определяше диагнозите на умрелите и те бяха едни и същи: сърдечносъдова недостатъчност.
В Ловеч идеше често Мирчо Спасов, той даваше нарежданията на началството. Видеха ли го, всички знаеха: утре пет-шест в чувалите, молотовката и за остров Предела...
След Нова година (1962) от Бургас докараха Здравко Илиев, към 28-30 г., и с още трима електротехници го изпратиха да работи по инсталацията на Партийния дом в Ловеч, пазел ги човек от Градския съвет, в клозета Здравко с един удар го повалил и побягнал.
В Бургас имал близък роднина в Окръжния комитет на партията и Здравко му обадил що е патил в Ловеч. Отива в ЦК неговият човек...
................................................
Дали Здравко Илиев е имал близък в Окръжния комитет в Бургас, или е бил заловен на границата при опит да избяга от България, не е много ясно, но тъй или иначе разказаните от него ужаси достигат до ушите на генерал Чуков, шеф на отдел "Въдворяване и изселване" в Държавна сигурност,
той бил потресен от чутото и го разказал на Желязко Колев, зам.-шеф на отдел "Административен" в ЦК.
За пръв път научих за лагера Ловеч през януари 1962 г. от ген. Иван Чуков. Като ми разказа за злодеянията в лагера, той ме помоли да отида при Тодор Живков, с него се познаваме от преди 9 септември...
Още същия ден Живков ме прие и го информирах подробно за казаното от Чуков. Той прие много тревожно моето съобщение, изпоти се, прежълтя, започна да чука по масата, като казваше: "Та това е фашизъм...".
..................................

... и след няколко дни в лагера пристигнаха секретарят на ЦК Борис Велчев и членът на ЦК Съботин Генов.
Началството излезе да ги посрещне, но те не се спряха при тях. Влязоха в стаята на началника, но не повикаха Гогов, а казаха да доведем един студент от Музикалната академия, жител на Варна, Велчев му знаеше името.
Той лежеше в бараката, пребит от бой. Този студент обади на Борис Велчев всичко, що се е вършило в лагера.
Здравко Илиев го върнаха обратно в лагера, но никой не смееше да го тормози. Биячите милиционери като Йозо ги изместиха към Окръжното, а Газдов и Горанов ги уволниха.
Велчев ми нареди да съставя списък на загиналите в лагера, но го повикаха в София и не можах да му го дам.
Когато съобщих на Горанов, че той и Газдов са уволнени, гордият и страшен човек обърка ума и дума. "Какво съм направил, че ме уволняват? - чуди се той. - Служих на партията честно и верно".
.................................................
ПЕТЪР ГОГОВ (показание пред съда): Когато ме разпитваше комисията на ЦК и ме обвиниха, че са избивани хора, казах на Борис Велчев:
- Този режим не съм го измислил аз. Това е разпореждане от София и по-специално на др. Тодор Живков.
При тези думи Борис Велчев замълча.
..............................................
Четният Димитър Цвятков лично е убил над 70 човека, показаха ми тояга, в която беше вкопано желязо за по-тежко, с нея трошал и костите на жертвите.
Пратиха го на кариерата да гони 15 вагонетки на ден, след една седмица се хвърли от скалата и се уби. Той беше последният за остров Предела, където бяха погребани тия, които той е убивал.
О, време печално, и то в края на XX век!

Б.Р. Заглавието е редакционно