Информацията в сайта е собственост на вестник „Старозагорски новини”. При използването й, позоваването на източника е задължително!

Литературният историк и писател Катя Зографова пред "Старозагорски новини": Може би отново по политически причини вадим от архива забравени поети, но те имат своето място в националната ни култура

Литературният историк и писател Катя ЗографоваМиналата седмица Катя Зографова представи в Стара Загора юбилейната си книга "СловоЗографии". За премиерата авторката бе избрала Деня на своя светец-покровител света великомъченица Екатерина. Името на Зографова се свързва с Националния литературен музей, на който бе дългогодишен директор, както и с къща-музей "Никола Вапцаров", където е уредник в момента. В деня на премиерата си тя беше любезна да отговори на въпросите на "Старозагорски новини":

- Г-жо Зографова, с какво изненадва юбилейната Ви книга "СловоЗографии"?

- Томчето "СловоЗографии" събира в себе си пет книги в една и се характеризира с жанрово многообразие. То съдържа "Градове и образи, споделени с великите", "Поетични словописи", "15 кратки истории на Катя Зографова", "Словозографно за Зографова".

И може би защото книгата ми е юбилейна, в нея ще откриете една повече иронична, отколкото сериозна игра с антологичния модел за всеобемащо представяне на националната книжнина, чийто еталон е мистификацията на Пенчо Славейков "На острова на блажените". Словозографисвам храмовото пространство на литературата. Съдбовна неслучайност е, че съм родена в Каменград, и то на 11 май.

- Пишете за забравяни и премълчавани имена на творци. Благодатна ли е тази тема?

- Сега ги възкресяваме тези поети... и може би отново по политически причини ги вадим от архива, но те са хора, които независимо каква е политическата конюнктура, трябва да имат своето място във високия свод на националната ни култура.

Такъв е Димитър Шишманов, такъв е Змей Горянин. Но какво знаем за Змей Горянин, освен че е голям патриот и голям белетрист? При нас се пазят едни скици и ескизи, писани в Софийския централен затвор. Преди известно време разгледах едни негови малки ръчни книжки, които е правил, тъй като е бил неиздаваем след Девети септември 1944 г. Отварям една такава негова прекрасна книжка, озаглавена "Две думи", писана през 1946 г., и първото име, на което попаднах, беше на Райко Алексиев. И когато знаеш каква е съдбата на Райко Алексиев - той е сред първите забранени автори, първо убит, а после съден, разбираш каква смелост се е искала, за да пишеш за него. И в тази история има толкова сюжети. Виждаш как Змей Горянин - този благ, духовен, религиозен човек, си е позволил, знаейки вероятно каква е съдбата на Райко, да го опише в своите мемоари. Въобще едно от богатствата в Националния литературен музей са тези забранени автори, защото в онези години на соца Музеят не е бил смятан за толкова голямо и престижно архивохранилище и по тази причина не е бил така строго охраняван като Държавния архив. Забранените са били и забравени, смятани за маргинални автори и това обяснява смелостта на първия директор, сина на Георги Райчев - Михаил Райчев, който не се е съобразил с тогавашната конюнктура и събрал архивите и на Йордан Стубел, на Змей Горянин, и на други неудобни имена, които днес са златна мина за изследователите. Бих казала - ние не сме най-големият архив на България, но със сигурност сме най-нецензурираният литературен архив. Правим усилия да дообогатяваме тази колекция и успяваме. Сред моите "забранени" като Яна Язова са също така Фани и Чавдар Мутафови. Наистина разтърсващи понякога са докосванията до архивите на тези автори.

- Уредник сте на къща-музей "Никола Вапцаров". Какво е мнението Ви за перипетиите, през които мина името му в годините на демокрацията?

- Сега, когато съм вече 9-а година в музея на Вапцаров, макар и с малко прекъсване, се вълнувам и ми се вижда даже страховито, когато откривам архиви, свързани с него. Откривам страници за премълчани и потулени негови приятелства. Миналата година, когато беше 100-годишнината на Иван Пейчев, аз открих един такъв изумителен сюжет, който отсъства от трите обемисти сборника със спомени, няма и следа от това приятелство на Никола Вапцаров с Пейчев. Всички познаваме неговото име, не само литераторите, кой не знае, че той е авторът на "Адаптация" - песента, изпята от Васил Найденов. Преди 1944-та той е ляв, той е в кафене "Средец", той е в групата на Геров, на местата, където е и Вапцаров. Преспивал е дори в дома му. Но след 9-и септември става отново опозиционер и пише едно десидентско стихотворение през 1957 година, което е не просто посветено на Вапцаров, то е от името на Вапцаров и разиграва сюжета за това: "Отново ако мога да бъда разстрелян"... Един страхотен текст. Пейчев го е рецитирал по кръчмите, а цяла дузина агенти от Държавна сигурност са вървели по стъпките му и са търсили оригинала на около 13 пишещи машини, защото освен бездомен, той не е имал и собствена пишеща машина. В един момент Пейчев, който е страхотен ироник, казва на един от тези агенти: "Абе момче, викни една бутилка за мен и моите приятели и ще ти го кажа". Той наистина го казва, дори излиза в една от неговите книги, но тя никога не е била налична в пребогатия музей на Никола Вапцаров.

Работата с архиви не е тегава и скучна работа, както дузина мислят, тя е едно приключение, ако знаеш какво да търсиш и имаш силата да издържиш тежките съдби и доносничества, или партийни екзекуции, които виждаме в тези страници.

- Как си обяснявате тази обреченост и невероятна съдба на големите ни писатели?

- Когато през 1989 г. потърсих архива на десните писатели, първият беше на Чавдар Мутафов. Когато ме назначиха за уредник на музея на Никола Вапцаров, преоткрих съдбата и творчеството на този поет и си дадох сметка, че в някакъв смисъл Чавдар Мутафов и Никола Вапцаров, независимо че единият е бил репресиран заради десните си идеи, а другият е разстрелян като антифашист, са много близки по темата за машината. Това е модерната тема за новата техническа цивилизация. Видя ми се много красиво това, че литературата, нейният ход, нейните фигури доминират и се обединяват извън политическите страсти. Важно е да осъзнаем това, защото, когато мислим за Гео Милев и Чавдар Мутафов, разбираме, че те също са много близки. Когато навлизах в тези литературни дълбочини, на политическите интерпретации и съдби, покойният Атанас Натев ми каза, че това е нормално, че всички модерни и авангардни духове на писатели са склонни и към някакви политически крайности. Те затова са и революционери, това става и в Германия, и в цяла Европа - довчерашни приятели отиват на различни политически полюси.

Интервюто подготви:
Тоня КЛИСУРОВА