Учителю, целувам ти ръка!

63

Учителю, на теб са ти длъжници
поетите на всички времена…
От огъня на твоите зеници
са пламвали сърца и знамена.

А ти гориш – безименен и скромен.
От теб животът става по-красив.
Не ти е нужен паметник огромен,
щом гледаш с погледа на всеки жив.

На теб са ти останали длъжници
поетите на всички времена…
Догаряли са твоите зеници –
на другите дарили светлина.

Затуй наместо паметник гранитен,
ти в спомените наши си изгрял.
И всеки помни по един учител –
из стръмното ръката му подал.

Харалампи ХАРАЛАМПИЕВ

*****
Учителко любима, Добър ден!

Случайна среща,
във жената бяла
Учителката своя аз познах,
отмина ме, не беше ме познала,
затичах се, извиках и я спрях.
Представих си я хубава и млада,
с коси от злато във учебен час.
И ако днес е бяла безпощадно,
то тя е побелявала от нас.

Прости ми прегрешенията много
и болките от другите и мен.
Ти хора ни направи със тревоги,
учителко любима, „Добър ден“.
Снегът в косите падал е неволен,
но аз не вярвам, че е сняг това.
А все си мисля, кръг е ореолен!
Учителко, целувам ти ръка.

*****
Моята учителка

Контейнерите за боклук до блока
тук всяка сутрин идваше жена.
Във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах, познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
бях влюбен в нея, слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислех
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех
бях станал ученикът Божидар.

Не бе познала в мене ученика
самият аз бях доста променен.
Солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
прекрасно утро, неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига,
изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
на входната врата се позвъни.
Излязох да отворя никой няма,
пред прага плик, кашончето встрани.

„Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня,
знай – ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях.“
Това прочетох, щях да се убия!
Учителката вече не видях.

автор: неизвестен

*****
Учителят

Загърнат в старомодния си шлифер
сред вас е всеки ден – това е факт,
не го смущават грапавите рими,
дори когато днес е пред инфаркт.

Приведен ходи често, но когато
застане той пред черната дъска,
намира сили с чест да се изправи
и да припомни: Ботев днес е факт!

Замеряте го с думи богохулни
и клевети по всякакъв адрес,
брониран е за вашите куршуми,
но коленичи пред глухарче днес.

И стига му една усмивка само
на едно дете със влюбено сърце.
Той планината ще повдигне с рамо
и на небето ще я пренесе.

А там, под ореола на звездите
в единствения час по мъжество
не се подсказва и не се преписва,
а само се запява: жив е той…

Когато падне утре на паважа
сред локва кал, пронизан от инфаркт –
това ще бъде нещо… маловажно,
доказал го е Ботев – и е факт!

Иван БОБЕВ

*****
Старият Учител

Погледна за последно своя клас
и пак нахлуха спомените много:
В сълзи удавиха се думите: Без глас
им каза своето последно „Сбогом“.
Научи ги на толкова неща,
каквито даже в книгите не пише,
показа им какво е мъдростта –
да прощават, да се борят, да обичат…
С проблемите им страдаше и той,
със радостите им и той живя,
живота си прекара без покой,
но повали го вече старостта…
През сълзи погледна свойте ученици –
очакваше ги много дълъг път.
Те бяха неговите малки птици,
а той ги бе научил да летят…
А неговият път бе свършил вече –
Учителят си тръгваше сега.
Класът тогава стана прав и рече
не „Сбогом“, а: „Благодаря!“
Мира ДОЙЧИНОВА

*****
Моята учителка

Когато за пръв път страхливо
аз в класната стая надникнах,
тъй ласкаво ти ме погали,
че в същия миг те обикнах.

Когато с несръчните пръсти
се мъчех да пиша с мастило,
ти, сведена кротко над мене,
ми вдъхваше вяра и сила.

С тебе разбрах, че щом учиш,
урокът е винаги лесен,
че винаги трябва да бъда
с другарите искрен и честен.

Научи ме ти да обичам
от ранните детски години
горите, полята – и всичко,
което наричам „родина“.

Аз много неща ще забравя,
но теб ще забравя ли? – Няма.
В сърцето си твоето име
до името пазя на мама.

Леда МИЛЕВА

******
Абитуриенти

Изпраща ни учителят любим.
„На добър час!“ – на всички пожелава…
Сълзите си не можем да сдържим –
раздялата на пътя ни застава.

Самотни ще останат чиновете стари…
Звънецът ще звъни, но не за нас.
А бяхме толкова добри другари…
но свърши днес последният ни час!

И време е сега от тук да отлетим,
като птици към живота да поемем.
От утре нови върхове ще покорим,
а днес със детството си „сбогом“ ще си вземем.