Старозагорското клане – най-жестокият геноцид в българската история

388
Част от костите на изкланите старозагорци от турската армия на Сюлейман паша

141 години вече историците ни бягат от отговора защо е била жертвана Стара Загора по време на Руско-турската война

Утре, 19 юли (стар стил), се навършват 141 години от геноцида и опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878).

Няма по-кърваво събитие в българската история от Старозагорското клане. Но сякаш нечия невидима ръка е изтрила тази апокалиптична част от страниците. Дори и сега – 29 години след демократичните промени на България, за Старозагорското клане се пише и говори малко, въпреки че това изтребление е по-зловещо и всеобхватно от кланетата при Априлското въстание.

И ако по времето на социализма телеграмното споменаване на Старозагорското клане е било обяснимо заради братските връзки със СССР, близо тридесет години по-късно не се намери нито един смел историк, който с факти да даде отговор на въпроса, измъчващ поколения старозагорци – защо е била жертвана Стара Загора по време на Руско-турската война. Удобната версия, че това е било тактика от руската страна, за да бъде спечелена войната, отдавна е опровергана и то от един от участниците в нея – руския полковник Ф. М. де Прерадович, командир на I-ва бригада на Българското опълчение и комендант на Стара Загора.

Според оскъдните исторически справки Старозагорското клане продължава три дни – от 19 до 21 юли 1877 г. Зверствата са дело на редовната турска армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш – ислямизиран евреин, бивш професор по литература от Парижката сорбона) с участието на албански башибозук и черкези, командвани от Дай Ахмед.

Трагедията се предхожда от няколко събития

На 10 юли 1877 г. Девети Кавказки драгунски полк, предвождан от херцог Николай Максимилиянович Лайхтенбергски, влиза в Стара Загора и го освобождава. На 11 юли ген. Гурко и ген. Столетов са тържествено посрещнати в ликуващия град. Предният отряд на руската армия, състоящ се от 12 000 души, сред които и 6 дружини български опълченци под командването на ген. Гурко, овладява важни позиции, които ограничават преминаването на турските войски от Южна България.

На 12 юли ген. Гурко свиква заседание на българските първенци. Избрана е Привременна управителна комисия с председател Петко Рачов Славейков – организатор на първата гражданска власт в града. Пет дни по-късно херцог Лайхтенбергски напуска Стара Загора и се отправя към Нова Загора, където е трябвало да се съберат всички части на Гурковския отряд. Това обаче не се случва. На 18 юли отрядът на херцог Лайхтенбергски поема обратно пътя към Стара Загора.

В същото време 48-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора и на 19 юли предприема настъпление срещу града. След 6-часов бой войските от Предния отряд се оттеглят към Шипченския проход. Част от опълченците и казаците се барикадират в града и съпротивата им продължава до вечерта на следващия ден.

След тежките отбранителни боеве градът е превзет

Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първо полети с газ. Други са горени на жертвеници. В църквата „Св. Троица“ са изклани над 2 500 души.

Избити са над 14 000 българи, още 1 200 умират от глад и преживените ужаси. Отвлечени са към 10 000 млади момчета, момичета и жени. Стара Загора е напълно изпепелена и остава 5 месеца в ръцете на турците. Околните села имат същата съдба.

Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.

Част от старозагорските ужаси са описани от Г. Димитров в книгата му „Страдание на българите и Освобождението на България през 1877-78 година“, събирани в периода 1889-1892 г. от спомени на очевидци, по чудо останали живи старозагорци:

„Къщата на Драгия Куюмджиоглу била на 2 отделения с по 5-6 стаи. В двете отделения се събрали около 500 души. Турците запалили къщата с газ и тя цялата пламнала. Щом се отворили вратите и окаяните българи се показали навън, всички били избити или изклани с изключение на неколцина, които незабелязано се промъкнали през тълпата. В друго отделение на тази къща имало до 200 души граждани и селяни. Турците нападнали и без съпротивление влезли вътре. Най-напред уловили Стоил Куюмджи Драгиев, на когото отрязали ръцете от раменете и той паднал на земята. Всеки почнал да поднася парите си, часовник, пръстен и молел за милост, обаче нито един от тях не бил помилван, а всички били изклани. Между тях имало и някакъв млад свещеник от селата, на който запалили брадата и косата с кибрит, после го полели с газ и жив го изгорили.

В къщите на Никола, Иванча и Симеона хаджи поп Димови жертвите наближавали числото на онези в църквата „Св. Троица“. В 2-те обградени със здрави стени 2-етажни здания, имало до 2 000 граждани и селяни, почти всички били зверски убити и обрани“.

Подобни са описания за десетки други поименни къщи, приютили доверили се на командването старозагорци. А в парк „Аязмото“ (тогава Аязмо баир) по бадемите висели десетки души – мъже, жени, деца, някои с краката нагоре.

Свидетелствата на даскал Петър Иванов, първият старозагорски възрожденски писател, допълват цялостната картина:

„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше… То беше само куп от развалини от страшни по-страшни.

На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя“ Сюлейман паша. По-страшното беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорски от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили-недраги в одринските кърища.

Всички те знаеха местата, където пред очите им бяха изклани мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси… Черквите изгорени, опозорени…, пълни с изгнили человечески трупове…

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели…

На третия ден от пристигането ми в Стара Загора обиколих околностите на града, особено баира, наречен Аязмото. Тук аз видях нови дири от най-безчеловечни свирепости. Освен многото кости и глави, които се срещаха на всяка крачка, на едно дърво видях цял един човешки скелет. Обесеният се беше сплул на дървото… Току при края на града видяхме жертвеници, дето живи хора са били горени от „героите“ на Сюлейманпашовата войска. По-нататък друго възмутително зрелище. На клона на едно дърво висеше изсушена една кожа. Повзрях се в нея и за голямо мое удивление видях, че това беше человеческа кожа, от която заключих, че притежателят и трябва да е бил дран жив. Тази кожа после се тури в спирт и когато един английски кореспондент мина през града ни, дадохме му я да я занесе подарък на Биконсфилда…

От разказите на някои стари жени, които останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих, че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни изтезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските страсти на мъчителите си, са изклани до една. Писъкът им стигал до небето, но то било глухо към техните стенания…

Ти трепериш, читателю, от разказа на тези ужаси… Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута…“, завършват свидетелствата на даскал Петър Иванов.

Това е най-голямото документирано клане в българската история. Архивите са живи, но истинската история на старозагорското клане и до днес не е написана.

Подготви за печат:
Йовка НИКОЛОВА